Сентрал Парк Уест

18

— Добро утро, дами и господа съдебни заседатели. Господин Паркър, готов ли сте да продължите? — попита съдия Занис.

— Да, госпожо съдия. Защитата призовава Мериън Бърк.

Всички глави се извърнаха към вратата, за да проследят елегантно облечената жена по пътя ѝ към свидетелското място. Тя сякаш се плъзгаше по въздуха, възкачена на черните си лачени обувки „Кристиан Лубутен“. Носеше черен вълнен костюм на „Шанел“ с три четвърти ръкави. Прическата ѝ напомняше тази на Кайра — същата руса коса на кичури. Вървеше с изправени рамене като нея. Всъщност във всяко отношение изглеждаше и се движеше като някаква състарена с трийсет години двойница на Кайра — разлика във възрастта, която Мериън Бърк се опитваше да прикрие чрез щедри инвестиции в козметични продукти и процедури.

— Благодаря ви, госпожо, че се отзовахте на поканата ни да дойдете тук днес — започна Паркър. — Бихте ли разказали на съдебните заседатели за себе си?

Тя го изгледа хладно.

— Оценявам, че ми благодарите, но вие ми изпратихте призовка. — Изисканият ѝ акцент намекваше за аристократичен произход; звучеше като Грейс Кели в черно-бял филм.

Тя се обърна към заседателите и се усмихна.

— Що се отнася до мен, израснала съм в Горен Източен Манхатън в онова, което навремето се наричаше, добро общество“, учих в пансион, после в колежа „Сара Лорънс“ в Бронксвил, където моите родители държаха да придобия завършеност.

Тя пак се извърна към Паркър, който не желаеше да я попита какво има предвид, но така или иначе беше принуден да го направи:

— Завършеност?

— Да — отвърна тя. — Старомоден израз, означаващ онази степен на светски умения, която прави младата жена по-привлекателна като съпруга и по-представителна в обществото.

— И получи ли ви се? — попита Паркър, който започваше да се забавлява.

— Трудно ми е да кажа, но предполагам, че не, защото те бяха ужасени от избора ми на поприще след завършване на колежа.

Тя явно имаше намерение да го накара да се потруди.

— А именно?

— Станах модел на висша мода и като такава се запознах и омъжих за Тони Бърк.

— И на каква възраст бяхте тогава?

— На двайсет и няколко, тоест кариерата ми на модел се оказа кратка, за което впоследствие съжалих.

— Колко време бяхте омъжена за Тони Бърк?

— Откровено казано, твърде дълго. Малко над трийсет и пет години.

— Деца?

— Да, едно, и това беше единственото хубаво нещо, което ми остана от брака. Нашият син Едуард се роди около година след сватбата.

— Защо се омъжихте за Тони Бърк?

— Беше красив, чаровен, интелигентен. За глупачката, която бях тогава, той изглеждаше идеалната партия. Разбира се, нямаше пукната пара, но с оглед на произхода ми това не беше проблем.

— Какво искате да кажете? — попита Паркър.

Мериън го изгледа така, сякаш беше идиот.

— Родителите ми имаха много пари и не беше нужно и Тони да има.

— Кога и защо се разведохте с него?

— Изчаках Едуард да си стъпи на краката, да създаде свое семейство. Що се отнася до „защо“, не бих желала да говоря лошо за покойник. Нека просто кажем, че господин Бърк не беше верен и благонадежден съпруг, и то през цялото време на брака ни.

— Тогава защо останахте толкова дълго заедно?

— О, заради Едуард, разбира се. Беше невероятно дете и израсна като забележителен мъж, което се надявам да бъде оценено от цялата нация. Мисля, че останахме заедно, за да помогнем на Тони да стане губернатор. Евентуален развод би създал „лошо впечатление“, както обичаше да казва той. След като спечели изборите, в Олбани попадна сред още повече жени, представяте ли си, и това реши нещата за мен. Върнах се тук, оставих адвокатите ми да договорят щедро споразумение за развод и бях свободна.

— Бихте ли описали най-общо финансовото споразумение?

— Ами Тони беше дошъл от нищото и стана политик, което ще рече, че никога не е вършил истинска работа. Но не исках да се притеснява за пари след развода ни — това би поставило Едуард в неудобно положение, — а пък аз бях добре материално, затова му дадох апартамента на Сентрал Парк Уест и значително количество други активи.

Паркър си напомни да не намеква с нищо, че може тя да го е убила, за да получи парите от завещанието му.

Понеже не последва нов въпрос, Мериън продължи:

— Разбира се, той пак намери начин да ни посрами. — Тя се поспря, колкото да огледа съдебната зала, и добави с въздишка: — И продължава да ни срами и от гроба, което си е забележително постижение.

Паркър я върна бързо към темата. Посочи Кайра и попита:

— Познавате ли подсъдимата Кайра Бърк?

Мериън се усмихна топло на Кайра.

— Разбира се, познавам я и я харесвам. Ние от клуба на съпругите на Тони Бърк сме почти в приятелски отношения.

— Какво мислите за нея?

— Интелигентна жена е, забавна и отзивчива. Разбрах това от момента, в който се запознахме малко преди да се оженят. И още тогава ме заболя от онова, което неминуемо ѝ предстоеше да изживее — системен емоционален тормоз. Честно казано, напомняше ми на мен като млада.

— Познавате ли нейни приятели?

— Да, много.

— И каква е репутацията ѝ в нейната среда?

— Смятат я за добър и почтен човек. Аз също споделям това мнение.

— А допускате ли, че Кайра е способна да убие бившия си съпруг?

Андрю Куон скочи и изстреля възражението си.

Е, това беше тъпо от твоя страна, помисли си Паркър. Само придава тежест на думите ми.

— Не, господин Куон — каза съдия Занис. — Смятам за нужно да позволя малко повече свобода на защитата. Възражението ви се отхвърля.

— Може да отговорите, госпожо Бърк — каза Паркър.

— О, господи, не, разбира се. За нищо на света. Не че той не даваше и на нея, и на мен достатъчно поводи, но категорично не.

— Значи вие мразехте Тони?

— С енергията на хиляда слънца — каза тя с лека усмивка, която изглеждаше повече като гримаса.

— А давате ли си сметка, че двете с Кайра си приличате извънредно много? — попита Паркър.

Този път Мериън наистина се усмихна; кожата на лицето ѝ остана изопната, а челото неподвижно, като замръзнало.

— Първо, благодаря ви за невероятния комплимент, господин Паркър. Моят съпруг харесваше този тип жени, макар да подозирам, че в момента бих могла да мина за майка на Кайра. Но, да, благодаря ви. Ние наистина си приличаме.

— Смятате ли, че някой би могъл да ви сбърка с нея?

— Съмнявам се, но още веднъж, поласкана съм от въпроса ви.

— Имате ли черно габардинено палто?

— Разбира се.

— А слънчеви очила като на Джаки Онасис?

— Естествено. Тук е Ню Йорк, господин Паркър.

— А шал „Ермес“?

— Какъв цвят?

— Син.

— Вероятно да. Трябва да проверя.

— Знаете ли кода на асансьора за жилището на Тони Бърк?

— Знам го. Освен ако не го е променил, откакто то беше мое.

— Вие ли бяхте жената във фоайето вечерта на убийството му?

Мериън изобщо не реагира.

— Не съм била аз, господин Паркър.

— Вие ли убихте Тони?

— Не съм аз.

— А знаете ли кой?

— Имам своите подозрения — отвърна тя.

Анди Куон отново скочи на крака, но съдия Занис го изпревари:

— Господин Паркър, дадох ви достатъчно свобода на действие, но току-що достигнахте границата. Свидетелката не е призована, за да ви подава алтернативни теории.

— Ясно, госпожо съдия. Да го кажем така — продължи той, обръщайки се към свидетелката: — Вашите подозрения включват ли Кайра?

Мериън побърза да отговори:

— Не. Предполагам, че мафията го е убила.

Съдия Занис се вбеси.

— Не, не, не! Отговорът се заличава от протокола и съдебните заседатели са длъжни да го игнорират. Госпожо Бърк, вие сте интелигентна жена. Направите ли още веднъж нещо такова, ще има последици. Ясна ли съм?

Мериън и този път не показа никаква емоция.

— Да, госпожо съдия. Напълно.

— Господин Паркър, вашият разпит приключи. Има ли желание за кръстосан разпит?

Анди Куон стана и понечи да тръгне към катедрата, но размисли.

— Не, госпожо съдия, обвинението няма въпроси.

— Госпожо Бърк, свободна сте. Призовете следващия си свидетел, господин Паркър.

— Защитата призовава Едуард Бърк.

На съдия Занис започваше видимо да ѝ писва от този парад на лица с фамилия Бърк.

— Дръжте свидетеля си изкъсо, господин Паркър, изкъсо.

— Разбрах, госпожо съдия. — Той се спря пред масата на защитата, наведе се към Кайра и попита с припрян шепот: —Откъде, по дяволите, Мериън знае теорията, че убийството е поръчано от мафията?

Кайра вдигна рамене.

— Нямам представа. — И добави също шепнешком: — Тя ги направи луди, а?

— Радвам се, че ти е забавно — каза той. — Заради нея обаче без малко не ме подведоха под отговорност за неуважение на съда.

Едуард Бърк беше висок мъж, наследил изправената стойка на майка си, но по някакъв начин излъчваше и земния чар на баща си. Влезе в залата с широка усмивка, като въртеше глава във всички посоки, сякаш за да огрее с топлината ѝ и последния присъстващ. Гъстата му права коса, точно толкова дълга, че да образува изразителен перчем над челото, беше кестенява, някъде по средата между русата коса на майка му и черната на баща му. Носеше тъмносин костюм, бяла риза и червена вратовръзка, очевидно преценил, че процесът срещу обвинената в убийството на баща му е единственото място, на което не бива да носи червената си грейка, превърнала се в негова запазена марка. Ходеше с тази грейка на всякакви обществени събития. На четиресет и пет, той бе натрупал достатъчно пари, за да спре да работи и да се отдаде на политическа кариера.

От кратката си подготвителна среща с него Паркър бе установил, че за човек, устремен към президентския пост, даването на показания на това дело не е изгодно. Ще — не ще, Едуард носеше фамилното име на баща си, което, разбира се, имаше известна стойност пред слабоинформираните избиратели. Неговите поддръжници били почти изцяло от тази категория, призна той, така че нямал интерес с появата си в съда да им напомня какво мръсно копеле е бил баща му. Не че той някога би използвал подобен език.

— Господин Бърк — започна Паркър, — моля ви да се представите накратко пред съдебните заседатели.

— Разбира се — каза Едуард, като гледаше право в него. — Аз съм син на Мериън и Антонио Бърк. Израснах в Манхатън, завърших университета „Сиракюз“, където открих двете най-важни неща в живота ми: моята изумителна съпруга Анджела и моя Бог и спасител Исус Христос. Всъщност с Анджела се запознахме на сбирка на Християнското студентско дружество в предпоследния курс. Оттогава тя и вярата са смисълът на живота ми.

— Деца?

— Да, четири невероятни дечица.

— Споменахте важната роля, която Анджела и християнската вяра играят в живота ви. Влияеха ли те по някакъв начин на отношенията ви с вашите родители?

— Не и с майка ми, която си остана моят най-близък приятел и съветник. Ако не, броим Анджела, разбира се. Но доведе до обтягане на отношенията с баща ми, който беше атеист и не изпитваше особено уважение към религиозните вярвания на околните.

— Какво правихте след колежа?

— Посветих две години на магистратурата си по бизнес администрация в Харвард, после постъпих във фирма за финансов мениджмънт, където работих до миналата година. Напуснах с намерението да прекарвам повече време със семейството си и да търся други начини да служа на нашата велика страна.

Паркър знаеше, че трябва да задава внимателно следващите си въпроси, защото Едуард беше много по-сдържан в подкрепата си за Кайра. Той вече му бе казал на четири очи: „Лично аз не вярвам, че вашата клиентка е убила баща ми, но все пак не е изключено да е била тя. Затова не желая да заемам категорична позиция, ако разбирате какво искам да кажа“.

И Паркър го бе разбрал. Едуард нямаше намерение доброволно да изказва подозрения, че може би мафията е убила баща му, но това нямаше значение, съдия Занис така или иначе нямаше да ги допусне.

— Познавате ли Кайра Бърк?

— Да, разбира се.

— Познавате ли нейни приятели или колеги?

— Много от тях. От разни благотворителни събития и други такива.

— Каква е репутацията ѝ в нейната социална среда?

Едуард се обърна към заседателите и каза с топъл глас:

— Известна е като честна, сърдечна и надарена личност. Мнение, което аз напълно споделям.

Не беше зле, помисли си Паркър, като се има предвид, че е заподозряна в убийството на баща ти. От теб ще излезе страхотен кандидат-президент.

— Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

Анди Куон сякаш не се страхуваше особено от Едуард, но зададе само един въпрос:

— Господин Бърк, вие не сте лично запознат с фактите по делото, нито с показанията, които чуха съдебните заседатели, нали така?

Въпросът беше едновременно глупав и многозначителен, но Паркър не възрази срещу него, още повече че Едуард каза просто „не“.

Дотук не беше зле. Шоуто със семейство Бърк на практика си струваше. Сега ако може и Кайра да кара по сценария…

След обедната почивка дойде ред на Кайра. Това беше нейният най-добър и последен шанс: собствените ѝ показания.

— Добър ден, дами и господа. Господин Паркър, готов ли сте да продължим?

— Да, госпожо съдия. Защитата призовава Кайра Бърк.

Кайра се надигна бавно от масата на защитата и тръгна към свидетелското място. Тя наистина наподобяваше по странен начин първата госпожа Бърк, но днес стилът ѝ изглеждаше значително по-обран след десетсантиметровите токчета на Мериън. За своя голям момент Кайра носеше тъмносиня рокля до коляното със сако в същия цвят и сини обувки с петсантиметрови токчета. Косата ѝ беше прибрана на конска опашка, така че се виждаха дискретните ѝ сребърни обици. Личеше си, че е притеснена.

Насочвана от въпросите на Паркър, тя разказа на съдебните заседатели историята на живота си, точно както бе репетирала с него в кухнята си на Поумандър Уок. Пропаднали и отсъстващи родители, рано починала майка. Отгледана от баба си и дядо си в безличното градче Истън, Пенсилвания. После в Йейл, в Колумбийския, наставнически програми за момичета от рискови групи, разработване на феминистки законови политики, академична кариера в Колумбийския университет, бракът ѝ с Тони, арестът ѝ за убийството му.

— Вие ли убихте Тони Бърк? — попита Паркър с тържествен тон, изговаряйки бавно всяка дума.

Кайра извърна глава към съдебните заседатели и отговори със същия тон и отчетливост:

— Не, не съм.

— Къде бяхте по времето, когато е бил убит?

— В дома си.

— Какво правехте?

— Преглеждах студентски работи на кандидати за стипендия, доколкото си спомням. Това влиза в служебните ми задължения.

— Чухте свидетелски показания, че телефонът ви е бил изключен по това време. Вярно ли е?

— Да. Знам, че звучи старомодно, но винаги изключвам телефона си, когато върша работа, изискваща концентрация.

— Защо просто не изключите звука?

— Защото, ако направя това, знам, че все пак е включен, и си мисля какви есемеси получавам, какви известия пропускам. Проклетото устройство святка с дисплея си и краде от вниманието ми, както си лежи някъде живо. Затова го изключвам. Освен това чета документи на хартия, колкото и праисторически да звучи това.

Паркър вдигна един лист и каза:

— Госпожо съдия, бих желал да прочета съвместна декларация на обвинението и защитата, ако ми разрешите.

— Разрешавам — каза съдия Занис.

— Страните заявяват съвместно, че ако бъде призован като свидетел, представителят на „Върайзън“ ще даде показания, че веществено доказателство номер едно на защитата представлява достоверна разпечатка на информация, отнасяща се до айфона на Кайра Бърк, по-конкретно, интервалите, през които е бил изключен през последните шест месеца. Страните се договарят също веществено доказателство номер едно да бъде представено без допълнителни свидетелски показания. Въз основа на това — продължи той — ние го представяме на вниманието на съда.

— Доказателството е прието — обяви съдия Занис.

След това Паркър показа разпечатката на мониторите в съдебната зала и заедно с Кайра посочи десетки случаи, когато телефонът ѝ е бил изключен за час-два.

— И така, какво се случва с телефона ви, Кайра?

— Точно това, което казах. Изключвам проклетото нещо, за да не го мисля и да мога да си върша работата.

Паркър погледна към бележките си и смени темата:

— Чухте всички твърдения за някакъв ваш финансов мотив, нали?

— Да, чух ги.

— Да започнем със завещанието на Тони Бърк. Имахте ли някаква информация какво съдържа то?

— Не и преди да започне това дело.

— А какво ще кажете за предбрачното споразумение? Какво съдържаше то?

— Както чуха и съдебните заседатели, подписах споразумение, по силата на което в случай на развод щях да получа еднократна сума от половин милион.

— Защо го подписахте?

— Исках да се омъжа за него, парите му не ме интересуваха. Както не ме интересуват и сега.

— Показанията на Конър Маккарти в това отношение отговаряха ли на истината?

— Да. Обади ми се един ден малко преди смъртта на Тони, за да ми каже, че той възнамерява да промени предбрачното споразумение и при развода да ми предостави много повече пари. Но само при условие, че подпиша споразумение за неразкриване на информация, така че да нямам право да говоря за нищо, което може да съм научила по време на нашата връзка.

— Какво изпитахте към Тони тогава?

— Не бях изненадана. За него всичко в живота му беше сделка, договорка. Мисля, че искаше от мен да си мълча и беше готов да плати за мълчанието ми. Такъв беше Тони. Все гонеше поредната сделка.

— Смятахте ли да подпишете споразумението?

— Не. Никога.

— Защо?

— Видях как постъпи с онези жени и как използва споразуменията като оръжие срещу тях. Нямах намерение да бъда част от това. Може би звучи странно, но парите не ме интересуваха. Според предбрачното споразумение щях да получа петстотин хиляди, което са си много пари, поне в моите очи. Имам и добра работа със здравни осигуровки в Колумбийския университет. Исках да бъда свободна, за да кажа истината за него.

Паркър направи пауза, за да придаде по-голям ефект на думите си:

— Вие ли го убихте?

Тя отговори, обърната към заседателите:

— Не.

— Нямам повече въпроси, госпожо съдия.