Сентрал Парк Уест

20

Кайра седеше на масата на защитата, загледана в някаква точка в далечината. До нея Матю Паркър беше изцяло погълнат от мисли как да формулира аргумента, който трябваше да изложи след пет минути. Искаше да се разкрещи на клиентката си, но не можеше да крещи в съдебна зала, а и животът си беше неин, така че за какво изобщо щяха да са тези крясъци? Ако влезе в затвора, ще е по нейна вина, не мога да я спра. Отказа да се придържа към сценария, който ѝ написах.

Секретарката на съдия Занис прекъсна мислите му:

— Съдията ви очаква.

Айрин Занис все още беше с черната тога и седеше на масата в стаята, където съдиите се преобличаха. Анди Куон седна на стола отляво, сякаш още се намираха в съдебната зала. Паркър зае свободния стол.

— Е, господин Паркър, за какво ще говорим?

— Госпожо съдия, имам основания да вярвам, че прокуратурата е пропуснала да ни представи важни нови доказателства по делото, които потенциално имат силата да оневинят моята клиентка.

Съдия Занис го изгледа мрачно.

— Обосновете се, господин Паркър. Това е много сериозно обвинение.

— Научихме, че крупна фигура от организираната престъпност е информирала преди седмица федералните власти, че Тони Бърк е застрелян от наемен убиец на мафията, вероятно жена. Въпросният високопоставен мафиот, Доминик д’Амико, на свой ред беше убит миналия уикенд.

— Да — каза съдия Занис. — Видях го по новините.

— Знаем също, че федералните власти провеждат активно разследване, за да установят кой е убил Тони Бърк и защо.

Анди Куон изпръхтя подигравателно.

— Може би трябва да присъстват на нашето дело, госпожо съдия. Или поне да изчакат присъдата, тогава ще знаят кой и защо.

Тоя фукльо е станал прекалено самонадеян. Паркър игнорира ехидната забележка.

— Освен това, госпожо съдия, имаме основания да смятаме, че федералните са споделили цялата или част от тази информация с манхатънската прокуратура, която не е предоставила нищо от нея на защитата.

— А вие как узнахте това, господин Паркър?

— Предпочитам да не отговарям, госпожо съдия. Бих се чувствал най-спокоен, ако просто кажа: „от надежден източник, близък до разследващите органи“.

— Нека бъде така. Няма да ви притискам. Но не съм сигурна какво точно целите в този момент. Ако се позовем на „Брейди срещу Мериленд“ и последвалите дела от този тип, те поставят изискването защитата да бъде в течение на съществени данни, които да ѝ бъдат от помощ. Ако информацията вече е достигнала до вас, трудно е да държим обвинението отговорно, че не ви е казало онова, което и бездруго знаете. Пропускам ли нещо?

Когато Паркър не отговори, съдия Занис реши да го остави на мира и се обърна към Куон:

— Господин Куон, има ли някаква допълнителна информация, за която обвинението е наясно, че трябва да бъде предоставена на защитата?

— Поне аз не знам за такава, госпожо съдия.

— Ами тогава ви моля да направите справка със службата си, за да сте сигурен. Искам нещо в писмен вид в уверение на това.

— Разбира се, госпожо съдия.

Тя се обърна към Паркър:

— Е, господин Паркър, не знам в какво точно се изразява вашето искане. Ако се позовавате на нарушение по смисъла на делото „Брейди“, съжалявам, но не виждам такова. Ще имате ли още свидетели за утре?

Паркър помисли за миг, преди да отговори стих глас:

— Не, госпожо съдия, не мисля, че ще имам, но утре сутринта ще знам окончателно.

— Добре. Ако защитата е приключила с излагането на аргументите си, ще чуем заключителните пледоарии на страните по делото и още преди обед ще дам последни указания на съдебните заседатели, за да се оттеглят на съвещание веднага след обедната почивка. Ако възнамерявате да призовавате още свидетели, господин Паркър, моля при първа възможност да уведомите съда. Е, до утре.

Съдия Занис стана и излезе, следвана от стенографката.

Паркър се извърна към Анди Куон.

— Малък мръснико! Знаеш, че си изначално в грешка. Съдиш невинна жена.

Прокурорът отговори с официален тон:

— С цялото ми дължимо уважение, господин Паркър, нито аз лично, нито службата ми виждаме така нещата. Но може би заседателите ги виждат различно. Скоро ще разберем. До утре.

Куон скочи от стола си и излезе, оставяйки Паркър сам в стаята. Той не бързаше да се върне при клиентката си в съдебната зала.