Сентрал Парк Уест

3

Това беше една от онези есенни сутрини, които напомнят за приближаващата зима. Но Нора не усещаше това, докато крачеше през мразовития Хоубоукън. Днес майка ѝ щеше да заведе Софи на училище, защото тя беше изцяло превключила на прокурорски режим и съзнанието ѝ вече беше в съдебната зала. Докато си купуваше бейгъл с крема сирене на Седма улица, тя планираше деня си в съда. Докато пристъпваше в тълпата по стълбите към гарата за краткото пътуване до Манхатън, вече мислеше за ключовите си свидетели.

Дори не забеляза заглавията на таблоидите, които крещяха от вестникарските будки. „Дейли Нюз“ бе използвал прякора на убития бивш губернатор, изобличен в системен сексуален тормоз малко преди смъртта си: ПРОЦЕСЪТ ЗА УБИЙСТВОТО НА ГУБЕРНАТОРА ЛЮБОВЧИЯ ЗАПОЧВА. „Ню Йорк Поуст“ беше взел на мушка обвиняемата: УБИЙЦАТА КАЙРА НА ПОДСЪДИМАТА СКАМЕЙКА. Разбира се, Нора знаеше, че делото за убийство срещу Кайра Бърк, бившата съпруга на покойния губернатор, е насрочено да започне скоро, но това беше местен случай и с него се занимаваше прокурорът на Манхатън. Докато тя беше федерален прокурор, съдеше мафиоти и не се интересуваше от „Губернатора любовчия“ и „Убийцата Кайра“. Чувствата в известен смисъл бяха взаимни; медиите не се интересуваха особено от дела срещу мафиоти, сякаш не им пукаше, че високоинтелигентни и опасни престъпници са още на свобода, и пет пари не даваха, че неуловимият Доминик д’Амико, по прякор Носа, най-после ще влезе в затвора.

Но тази сутрин Нора не се вълнуваше от медиите. Докато тълпите пътуващи се изсипваха от „Окулус“ — гигантския транспортен възел във формата на бяла птица, който се издигаше на мястото на някогашния Световен търговски център, — тя се притесняваше за Френчи. Дали той щеше да издържи? Дали нямаше да се уплаши и да превърти? Дали заседателите щяха да му повярват? Когато днес Френчи посочеше с пръст Носа в огромната съдебна зала, щеше ли това да е достатъчно, за да разкарат Д’Амико от улиците и да го пратят в затвора?

Тя мина със забързана крачка покрай Кметството, инстинктивно навела глава както всеки път, когато минаваше покрай четиресететажната гранитна сграда на Парк Роу, носеща името на някогашния кмет Дейвид Динкинс. По някаква причина там винаги имаше течение и в дните, когато отиваше на дело, Нора нарушаваше собственото си правило и си слагаше лак за коса, за да не се развали прическата ѝ. Съдебните заседатели не харесваха рошави прокурорки.

Но в този момент тя не мислеше за вятъра и за косата си. Съзнанието ѝ беше вече „отвъд моста“, свързващ сградата на прокуратурата с една по-величествена каменна постройка — Федералната съдебна палата „Търгуд Маршал“, носеща името на легендарния член на Върховния съд и защитник на гражданските права.

Делото „Съединените щати срещу Доминик д’Амико“ се гледаше там, в зала 318. Това беше необичайно, защото повечето наказателни дела в днешно време се водеха в „Дейвид Мойнихън“ — т.нар. „нов съд“, — построен през 1996 г, върху малък парцел между щатския, зад който се извисяваше, и градския затвор, от който го делеше една тясна уличка. Повечето федерални съдии вече гледаха делата си в новата сграда, оставяйки „Търгуд Маршал“ с нейната атмосфера на частен клуб — дебели килими, тъмни ламперии, приглушен шепот — на Федералния апелативен съд. Но към новата сграда нямаше мостчета, поради което беше неудобно и изнервящо през улицата да се водят опасни подсъдими и изолирани свидетели.

Номер 318 беше величествена старинна зала с предостатъчно място за публика и медии, но най-хубавото беше, че един таен коридор зад нея водеше към мостовете, свързващи съдебната палата с градския затвор и федералната прокуратура. Това позволяваше довеждането на някои свидетели да става незабелязано. А Нора държеше ключовият ѝ свидетел да не бъде видян, преди да е заел мястото си и да е положил клетва.

Тази сутрин нямаше време за приказки с Бени Дугън. Той вече бе ходил до Центъра за временно настаняване на лишени от свобода свидетели, за да се види с героя на деня — онзи, който щеше да погребе Доминик д’Амико, ако преди това не изпаднеше в нервна криза.

— Трябва и ти да нагледаш Френчи, преди да го доведем на свидетелския стол — каза Дугън.

— Държи ли се? — попита Нора.

— Едва-едва. Имам чувството, че всеки миг ще се разпадне.

Даниъл Джоузеф, известен като Френчи, беше професионален крадец, който приличаше на актьора Денис Лиъри. Красив мъж с гъста руса коса, той имаше същия продран глас като първообраза, нос намек за la languefranqaise, останал от детството му. Обикновено беше чаровен и самоуверен — черти на характера, оказали се решаващи, за да доживее до сегашните си четиресет и осем години.

Френчи бе срещнал Носа за пръв път, когато му се наложи да се освободи от една твърде разпознаваема бронзова статуетка, открадната лично от него от галерия „Болтън“ в Манхатън. Основана през 1857 г., галерията се помещаваше в красива старинна сграда на ъгъла на Седемдесет и девета улица и Медисън Авеню, като излагаше основно американска и западноевропейска живопис и скулптура. Френчи бе хвърлил око на бронзовата статуетка на Ремингтън. Затова късно една вечер я открадна сам, без чужда помощ, след като проникна в галерията през асансьорната шахта, без да задейства алармената система. С тежката статуетка, скрита в платнена чанта, провесена през рамото му, той просто бутна вратата и изчезна. Не можеше да пласира такова нещо на обикновен търговец на крадени вещи, затова чрез „колеги“ от бранша успя да се свърже с Носа, член на фамилията Гамбино — най-могъщата от петте нюйоркски мафиотски фамилии.

Първата им среща беше на паркинга на една закусвалня в близост до летище „Кенеди“, където сключиха и сделката за крадения Ремингтън. Д’Амико, който веднага хареса Френчи, му обясни, че изкуство от такава величина се продава на хора, които никога няма да го изложат публично.

— Те просто искат да се пипат, докато го гледат — каза той.

На Френчи му беше все тая; за него беше важно, че Д’Амико го хареса и му заръча да носи и други крадени ценни творби. Френчи ходеше да оглежда галериите и питаше Д’Амико дали има купувач за това или онова. Понякога Д’Амико сам му посочваше от какво се нуждае. Най-големият им удар беше в галерия „Валнаги“. Д’Амико беше поръчал на Френчи да направи оглед и той се върна слисан по две взаимно противоречиви причини. Стените на галерията, която се намираше на Медисън Авеню, бяха покрити от пода до тавана с невероятни творби. Това беше добрата новина. Лошата, каза той на Носа, била невъзможността да се добере до въпросните стени, понеже подът бил покрит с лазерни сензори за движение, а огромното, високо три етажа пространство било оборудвано и с термосензор, способен да долови и най-малките колебания в температурата на въздуха. Френчи не твърдеше, че задачата е неизпълнима, само, че няма да бъде никак лесна. В отговор Д’Амико му предложи 40% от приходите при продажбата на творбите.

Няколко седмици по-късно Френчи използва диамантен стъклорез, за да пробие отвор в стъкления покрив на галерията. Облечен от глава до пети в неопренов водолазен костюм, за да не излъчва телесна топлина, той се спусна по стоманено въже в основното изложбено пространство, като се люлееше от стена на стена — над обхвата на сензорите за движение. Подминавайки неща, за които знаеше, че са боклуци с раздути цени, той успя да изреже от рамките им двайсет и седем маслени картини и рисунки на стари майстори, включително две от началото на XV в. на италианския художник Фра Анджелико, като ги навиваше внимателно и ги поставяше в широка тръба за пренасяне на картини, провесена на гърба му. След като свърши всичко това, той се изнесе обратно през отвора в покрива. Беше впечатляващо изпълнение, очевидно на човек, който разбира много и от кражби с взлом, и от изкуство. Д’Амико му плати 800 000 долара за труда. Френчи знаеше, че това е много под 40% от продажната цена, но не каза нищо. По онова време Д’Амико беше произведен в капо на фамилията Гамбино, имаше свой екип от посветени членове и се подчиняваше пряко на големия бос, та едва ли би понесъл безропотно една критика срещу счетоводството му.

За изумление на Френчи обаче, Д’Амико не се интересуваше от персийски килими въпреки настояванията му, че те са подценявани като КСМ — понятие, заимствано от полицейските рапорти и означаващо „крадени стоки и материали“. Аргументът на Д’Амико беше, че килимите са глупаво нещо, понеже тежат много и работата не може да се свърши от един човек.

— Помощниците са голям риск — обясни той. — Ти си най-добър, когато действаш сам. Продължавай в същия дух.

Но Френчи не преставаше да си мисли за килимите, особено след като прахоса парите, които получи за удара във „Валнаги“. Преди да се запознае с Носа, той бе организирал дръзка кражба на килими от склада на хотел „Риджънси Манхатън“ и го сърбяха ръцете да повтори. С помощта на няколко заговорници построи голям дървен сандък и го изпрати в склада — със себе си вътре. Един подкупен служител на хотела уреди огромният тежък сандък да бъде поставен в хранилището, където държаха персийските килими, всеки струващ десетки хиляди долари. Същата вечер Френчи излезе от сандъка. Извади отвътре баласта, който му придаваше тежест, и го замени с няколко десетки внимателно подбрани килими. Беше дълъг процес, но той разполагаше с цяла нощ, а и си беше донесъл храна и вода. Преди зазоряване се вмъкна обратно в сандъка, запечата го отвътре и зачака. На сутринта подкупеният служител „откри“ погрешно адресирания сандък и незабавно го изпрати на обратния адрес.

Ударът в „Риджънси Манхатън“ се оказа толкова доходоносен и забавен, че Френчи трябваше да го повтори. Беше обещал да не пипа повече килими и да работи само за Д’Амико, но каквото Носа не знаеше, не можеше да му навреди.

И така, той се върна в „Риджънси“ с четирима помощници и с пневматична пробивна машина направи дупка в стената от покрива на съседната сграда, през която да се провре. Двайсетте персийски килима, които задигна тази нощ, минаха с лекота през дупката. Това бе добрата част. Лошата беше, че Д’Амико се оказа прав: помощниците си бяха риск. Един от четиримата бил спипан на тясно за нещо друго и посочил с пръст Френчи и останалите.

Френчи бе изпратен на Райкърс Айланд — в главния следствен арест на Ню Йорк, разположен на остров в Ист Ривър — и прекара там пет месеца до началото на процеса. Никога преди не бе съдействал на правоохранителните органи, но сега — вече четиресет и пет годишен и изправен пред доста дълъг престой в щатския затвор — прояви отзивчивост, когато две ченгета от отдел „Обири“ на Нюйоркското полицейско управление го посетиха в килията му. Офертата им беше проста: сложи си микрофон при срещите с други крадци и укриватели на крадени вещи и си спести много годинки в пандиза. Той въздъхна и следващите осемнайсет месеца работи за полицията, събирайки доказателства срещу бившите си колеги. За всички освен за Носа. Не беше казал на полицията нищо за Д’Амико. Какво? Да записва един капо? Това би било твърде опасно. Вместо това портеше крадци на килими, хора, на които бе продавал едно-друго, разни дребни риби. Полицаите кльопаха всичко.

Френчи вдъхваше такова доверие, че направените му под прикритие записи обикновено водеха до пълни самопризнания. Обикновено, но не винаги. Двама корумпирани търговци на килими бяха изправени пред щатския съд и Френчи се беше спекъл от ужас, че трябва да се разкрие в публичен процес. Стресът го принуди тайно да се върне към двете неща, които му помагаха да се отпусне — хероина и кражбите. Започна да посещава „Сакс“ и „Бъргдорф Гудман“, два скъпарски универсални магазина на Пето Авеню, за да краде кристални съдове, сребърни прибори и всичко, което можеше да продаде, за да си купи дрога. Но преди делото се подложи на детоксикация в специализирано заведение и двамата търговци на килими бяха осъдени. Френчи трябваше да получи намалена присъда, която — по негова молба — да изтърпи в щатски затвор далече от Ню Йорк, за да не бъде разпознат.

Само че го разпознаха и животът му в пандиза стана опасен, което доведе до запознанството му с Нора и Бени.

Френчи беше поставен в единична килия край Бъфало — възможно най-отдалеченото място от град Ню Йорк в рамките на щата. Неговият адвокат се свърза с Кармен Гарсия, която завеждаше Отдела за тежка и организирана престъпност на Сейнт Андрюс Плаза 1. Каза ѝ, че клиентът му искал да бъде включен във Федералната програма за защита на свидетелите, тъй като разполагал с информация за „значима фигура от престъпния свят“. Кармен му обясни, че не прави сделки по телефона, че включването в програмата на лице, изтърпяващо присъда в щатски затвор, е сложна процедура и че тя никога не би си купила кола, без да я покара преди това. В крайна сметка Кармен изпрати Нора и Бени в Бъфало и Френчи им разправи всичко, което знаеше за Носа.

Вече беше включен в Програмата и днес трябваше да седне на свидетелския стол. Все още лишен от свобода, той щеше да остане такъв, докато изтърпеше срока на присъдата си, но поне беше прехвърлен в специален затвор за защитени свидетели под юрисдикцията на Федералното управление на затворите и Шерифската служба на Съединените щати.

Нора и Бени станаха, когато двама шерифи въведоха Френчи в малката стаичка зад зала 318. Беше с оранжев гащеризон, точно както го искаше Нора. Подсъдимият Д’Амико беше пуснат под гаранция и се явяваше всеки ден в шит по поръчка костюм; идеята беше журито да види, че на свидетеля вече е потърсена отговорност за деянията му и сега е ред на Д’Амико.

Френчи изглеждаше неспокоен, нервничеше.

— Ей, готов ли си да го направиш? — попита го Нора.

— Да бе, по-готов от това няма накъде.

Бени го атакува директно с ниския си боботещ глас:

— Какво, да не си се уплашил от онова лайно?

— Не бе. Не ме е страх за мене — засмя се Френчи. — Но се притеснявам за детето ми.

Пълнолетният му син Албърт бе отхвърлил предложението за нова самоличност — нещо, което Шерифската служба рутинно осигуряваше на желаещи близки на защитени свидетели. Но синът на Френчи не беше от желаещите да изостави целия си сегашен живот само защото баща му, когото едва познаваше в детството си, се е замесил в нещо опасно.

— Чувал ли си се с него? — попита Бени. — Проблем ли има?

— Не, с Албърт никога не се чуваме. И все пак всички в моя някогашен свят знаят, че имам син, и може да го наранят, за да ми отмъстят. Единственото хубаво, което съм направил в живота си, беше да създам това дете и после да стоя настрана от него, за да расте нормално. Не го покварих. Но сега може да съм го прецакал.

— Те знаят, че е мирен гражданин, Френчи — каза Бени. — Няма да го закачат. Знаят също, че ако му направят нещо, ще ги гоним до края на света.

— Оценявам това, Бени, честна дума. — Той погледна към Нора и добави: — Високо ценя и двама ви, но имам чувството, че правя грешка.

Нора не отговори — усещането за настъпваща паника я бе стиснало за гърлото. Но Бени каза:

— Не бъди такъв страхливец. Каквото сме ти обещали, ще го спазим. Сега трябва ти да спазиш твоето обещание и да дадеш показания. В шибаното ледено Бъфало ни увери, че си човек с чест и достойнство. Тогава ти повярвах, вярвам ти и сега. Така че се дръж като такъв, мамка му.

В стаята настана тишина. Френчи седеше, забол нос в масата, докато Нора и Бени не откъсваха погледи от него. След няколко безкрайни секунди той вдигна глава, издаде напред брадичка и каза:

— Прав си. Айде да го направим, пък майната му.

— Браво на теб — каза Нора и стана от стола. — Шерифите ще те въведат в залата след няколко минути. Дръж се естествено. Кажи истината и си живей живота.