Сентрал Парк Уест

47

Още с влизането си в съдебната зала на другата сутрин Бътлър застана пред масата на обвинението.

— А сега мога ли да кажа на моята клиентка какво се случва? Тя има право да знае. Иска да знае.

Преди Нора да успее да отговори, съдия Уитни влезе в залата и се отправи с решителна крачка към мястото си, усмихвайки се на журито, а Бътлър се оттегли на своята маса.

— Добро утро на всички. Вярвам, че сте прекарали спокойна нощ. — Съдията изтри усмивката от лицето си и се обърна към Нора: — Призовете следващия си свидетел.

Още докато се изправяше, Нора усети тръпка на безпокойство. Беше твърде необичайно федерални прокурори да призовават неочаквани свидетели.

Страничната врата се отвори, преди Нора да обяви името на свидетеля, но Джина нямаше нужда да ѝ бъде представян, защото в съдебна зала №318 влезе красивият мъж, който ѝ беше любовник още от гимназията.

— Обвинението призовава господин Конър Маккарти — обяви Нора, когато той вече беше стигнал до свидетелското място.

През цялото време Бени не изпускаше от поглед Джина. Държанието ѝ не се промени с нищо при влизането на Конър, но лицето ѝ пребледня леко. Бътлър изглеждаше объркан и на няколко пъти извърна глава ту към нея, ту към непознатия, появил се изневиделица в съдебната зала. Но от нея нямаше никаква реакция.

Студена като лед, но впечатляваща, помисли си Бени.

Докато съдебният секретар изчиташе клетвата и Конър повтаряше след него, Нора тръгна към катедрата, като пътьом остави на Бътлър екземпляр от формуляр номер 302, който Джесика бе попълнила след разпита на Конър, и екземпляр от показанията му на делото срещу Кайра Бърк. Той плъзна двата документа към Джина, която ги вдигна от масата и се наведе към ухото му. На няколко пъти Бътлър сложи показалец пред устните си, за да я накара да млъкне, и накрая тя спря. Той се изправи.

— Господин Бътлър? — каза Едгар Уитни.

— Може ли да обсъдим нещо с вас, господин съдия?

— Разбира се — отвърна той и плъзна стола си встрани, към края на съдийската банка.

Поверителното съвещание със страните теоретически не се чуваше от съдебните заседатели, но Бътлър беше разгорещен и говореше на висок глас, явно надявайки се да го чуват и заседателите, и клиентката му.

— Господин съдия, в очевидно нарушение на закона и съдебната практика на мен ми бяха предоставени тези материали за свидетеля в момента на влизането му в зала. Не ми беше дадена абсолютно никаква възможност да се запозная с тях, за да се подготвя за кръстосания разпит. Възразявам срещу подлата тактика на обвинението и моля за прекратяване на делото поради процедурно нарушение. Или ако това е невъзможно, моля поне за няколко дни отсрочка, за да се запозная внимателно с тези материали, а не да се чувствам изправен пред свършен факт.

Съдия Уитни най-после бе престанал да реагира на изблиците на Бътлър. Вместо да му отговори, той просто погледна към Нора.

— Госпожо Карлтън?

— Вярно е, че току-що дадохме на господин Бътлър формуляр триста и две, който включва списък на срещите ни с господин Маккарти, през които го подготвяхме като свидетел, както и екземпляр от кратките му показания в щатския съд. Преценихме това за подходящо по редица причини, свързани с безопасността на свидетеля, както е предвидено и в Раздел три-пет-нула-нула от Кодекса на федералните разпоредби, макар да си давам сметка, че практиката на моята служба в такива случаи е по-великодушна. Предоставените на защитата материали се състоят от пет страници резюме на разпита, отразяващо до голяма степен това, което свидетелят ще каже днес в показанията си, и тринайсет страници стенограма от публичните му показания в щатския съд. Господин Бътлър би могъл да прочете всичко за десет минути, но предвид ранния час ние няма да възразим, ако вие, господин съдия, му дадете някакво време след нашия разпит, за да си подготви въпросите.

— Много добре, така и ще направим — каза съдията. — Господин Бътлър, възражението ви се приема за сведение, но съдът смята, че една кратка отсрочка ще ви помогне да наваксате с информацията и да не се чувствате изправен пред свършен факт. Днес ще приключим с разпита на обвинението, а вашият кръстосан разпит ще започне утре в десет. Така или иначе, съдът има и други задължения, несвързани с това дело. А сега си заемете местата, ако обичате.

Застанала на катедрата, Нора премина директно в настъпление:

— Господин Маккарти, познавате ли Джина Куфаро?

— Да.

— Откъде?

— С нея сме близки, откакто станахме гаджета още в гимназията.

— Значи вашите отношения до днес са поставени на романтична основа?

— Да, може и така да се каже.

— А тя намира ли се в тази зала?

— Да, ето там — отговори той и посочи масата на защитата.

В отговор Джина само го изгледа. Ако с поглед можеше да се убива, Конър нямаше да е жив, помисли си Бени, който не откъсваше очи от нея.

— Господин съдия, нека бъде отразено в протокола, че свидетелят е идентифицирал подсъдимата.

— Ще бъде — отвърна съдия Уитни.

— Господин Маккарти — продължи Нора, — прекарахте ли нощта преди убийството на Тони Бърк в хотел „Люсърн“ тук, в Манхатън?

— Да.

— Сам ли бяхте?

— Не, бях с Джина.

Нора кимна на Джесика и компютърните монитори в залата оживяха.

— Господин Маккарти, искам да видите нещо, което е представено в материалите по делото като доказателство на обвинението номер седемдесет.

На екрана тръгна видеото, проследяващо пътя на русата убийца от хотел „Люсърн“ до Сентрал Парк Уест и обратно. Когато то свърши, Конър вдигна поглед от екрана. Нора изчака заседателите да направят същото, преди да попита:

— Кого виждате на записа?

— Джина — отговори той. Гласът му звучеше тъжно.

— Откъде знаете?

— Знам, защото я познавам. Познавам походката и фигурата ѝ почти откакто се помня. Очевидно тук е с перука, но това е тя.

— Като гледахте видеото, заприлича ли ви на друга ваша позната?

— Да, на Кайра Бърк, съпругата на Тони.

Нора направи пауза и зададе на Конър серия от въпроси, за да го представи на заседателите: как е израсъл в Бронкс в работническо семейство, как се е влюбил в Джина в католическото училище, където учили заедно.

— Споменахте, че майка ви е работила повече от двайсет години като камериерка и че баща ви е бил портиер в Манхатън. А какво работеше бащата на Джина?

— Възразявам! — извика Бътлър.

— Отхвърля се — отвърна съдия Уитни.

— Отначало не ми беше ясно — каза Конър. — Просто ми се струваше, че прекарва много време пред един клуб на Артър Авеню. През цялото време в клуба влизаха и излизаха хора, като се спираха да го заговорят. В квартала минаваше за важен и уважаван човек.

— Дойде ли момент, когато Джина да ви каже с какво се е занимавал баща ѝ?

— Да.

— Какво ви каза?

— Възразявам! — кресна отново Бътлър.

— Отхвърля се — отвърна съдия Уитни. — Става дума за изказване на вашата клиентка, господин Бътлър.

— Каза, че бил член на мафията, голяма клечка в нея.

Щом чу това, Бътлър изпусна едно доста гръмко „Ха!“ и се облегна назад, скръстил ръце на гърдите си. Уитни рязко извърна глава по посока на звука и понечи да каже нещо, но Бътлър бързо наведе глава и съдията отново насочи вниманието си към свидетеля.

Нора не реагира на възклицанието на адвоката.

— Успяхте ли да опознаете по-отблизо баща ѝ? — попита тя.

— Да. Запазих това в тайна от нашите, но с господин Куфаро се спогаждахме доста добре, сядах при него в клуба и си говорехме много. Той ме пращаше тук-там със задачи и ми плащаше за услугите.

— Какви задачи?

Бътлър отново беше на крака с възражение. Очевидно целта му бе да прекъсне показанията на свидетеля.

— Отхвърля се — каза съдия Уитни, който вече не си даваше труда да посочва причини.

— Да взема от някого или да занеса някому плик.

— Казвате, че сте пазили това в тайна от родителите си. Защо?

— Те не харесваха господин Куфаро или поне света, в който живееше, и не искаха да се навъртам около него. Ако някой ме попиташе, обяснявах, че ирландците не обичат италианците, но това не беше всичко.

— А как обяснявахте парите, които изкарвахте?

— Казах им, че съм си намерил работа в „Мейсис“.

— Истина ли беше това?

— Не. Висях в клуба.

— Казахте на заседателите какво са мислили родителите ви за господин Куфаро. А вие харесвахте ли го?

— Да, много. Най-вече си падах по Джина, но и него го смятах за готин човек. През цялото време ми казваше какъв потенциал имам. Като младеж жадувах за признание, а семейството ми не разполагаше с излишни пари, затова за мен имаше голямо значение, че ми плаща за услугите, които му вършех.

— Възразявам, няма връзка с темата! — извика Бътлър.

— Отхвърля се.

— Какво според вас е имал предвид под „потенциал“?

Бътлър отново беше на крака.

— Господин съдия, искам да подам принципно възражение срещу показанията на този свидетел.

Във федералното наказателно съдопроизводство нямаше такова понятие като принципно възражение, но на съдия Уитни му беше дошло до гуша от Бътлър, затова кимна. Приемайки, че възражението му е прието, Бътлър си седна и остана на стола си.

— Той не конкретизира очакванията си към мен — каза Конър. — Никога не сме говорили какво работи, но Джина ми обясни, че единствено мъже можели да се присъединяват към неговата организация, при това само с бащи италианци. Затова и двамата с нея бяхме аут. Но той не спираше да говори за великите неща, които бих могъл да постигна в живота си, и наистина ме подтикваше да се запиша в някой прочут университет. Казваше ми, че мъжете с костюми и дипломи от Бръшляновата лига въртят света и изкарват големи пари. Накара ме да искам всичко това.

— А вие?

— Какво аз?

— Записахте ли се в прочут университет?

— Да. Кандидатствах в няколко и ме приеха в Йейл, който беше моят пръв избор.

— Как можахте да си позволите следването там?

— Господин Куфаро беше във възторг и каза, че той щял да плати. И го направи.

— Вашите родители какво си помислиха за това?

— Нищо. Казах им, че получавам стипендия и че мога да доплатя разликата, като работя в кампуса. Те така и не разбраха.

— С Джина заедно ли следвахте?

— Не, тя си остана у дома и се записа в „Айона“, католически колеж в Ню Рошел, недалече от къщата, в която живееха.

— Връзката ви продължи ли?

— Да, макар че известно време беше доста напрегната. Джина си беше наумила, че момичетата от Бръшляновата лига ще ме свалят или нещо такова. Всъщност понякога я засичах в кампуса да ме следи, сякаш ме проверяваше. На два-три пъти жестоко се скарахме за това. Накрая реших просто да кажа на всичките си състуденти, че не ме интересуват никакви връзки с жени. И на родителите си казах същото.

— Истина ли беше това?

— Не, разбира се, защото имах връзка с Джина, обаче това беше единственият начин да изляза от ситуацията. Много я обичах и още я обичам, но тя ужасно се дразнеше. Баща ѝ също беше бесен, а той ми плащаше следването. С това си решение сложих край на проблема. Тя беше много трогната. Станахме още по-близки, което беше добре.

— Каква специалност завършихте в Йейл?

— Политически науки.

— Какво мислеше господин Куфаро за това?

— Каза, че идеята му харесва, и ме подтикваше след дипломирането да си намеря работа при някой политик, да започна да се издигам в обществото.

— И намерихте ли си такава работа?

— Да, при един член на щатския законодателен орган на име Тони Бърк.

— Какво каза господин Куфаро за това?

— Много му хареса. Все повтаряше на Джина: „Момчето ще се издигне, ще издигне и теб, че и нас покрай теб“.

— Родителите ви одобряваха ли вашата работа?

— Да, много. Казвах им на шега, че са доволни, защото Бърк е ирландско име, но моята работа им харесваше. И на мен също. Имах усещането, че върша нещо добро.

— С какво се занимаваше Джина, след като завърши „Айона“?

— Баща ѝ я устрои във Флорида, купи ѝ къща в Палм Бийч Гардънс. Тя си извади лиценз да работи като брокер на недвижими имоти, за да има и законна работа, която да посочва при нужда.

— Какво имате предвид под „законна работа“?

— Ами тя възнамеряваше и занапред да работи за баща си, но това не беше нещо, за което се сключва трудов договор. Трябваше ѝ работа, с която да обясни доходите си.

— А защо не остана в Ню Йорк?

— Сексизмът на мафията я влудяваше. Ако щете, вярвайте, но самият факт, че не можеше да бъде официално посветена като една от Фамилията, понеже беше жена, измъчваше и баща ѝ. Затова му хрумна идеята да я изпрати някъде далече, но да си остане член на екипа му.

— Какво включваше това „член на екипа му“?

— Не знаех. Така и не научих и не исках да научавам. Това беше едно от онези неща, за които не се задават въпроси.

— Настъпи ли момент, в който господин Куфаро да е поискал от вас нещо, свързано с работата ви при Тони Бърк?

— Да. След като бях работил там няколко години, започна да иска срещи с нюйоркски политици, които познавах. Също и да го запозная с Тони Бърк, който по онова време беше член на щатския Сенат.

— Вие какво му казахте?

— Казах му, че се чувствам неудобно.

— А той?

— Вбеси се. И преди го бях виждал ядосан на някого, но за пръв път този някой бях аз. Каза ми: „Тук не става дума за чувствата ти. Майната им на чувствата ти. Ти си ми длъжен и трябва да постъпиш достойно. Capisce?“. Което на италиански означава „Разбираш ли?“.

— И вие разбрахте ли?

— Да, много ясно. Свързах го с когото искаше, включително с Тони, но също така му дадох да разбере, че помощта ми спира до установяването на връзка. Не исках да знам какво следваше по-нататък с никого от тях.

— Продължихте ли да работите за Тони Бърк, след като за пръв път се кандидатира за губернатор?

— Да, макар че тогава получавах заплатата си от парите за кампанията му, не бях повече служител на щата.

— Какво значение имаше това?

— Той беше в състояние да ми плаща много. И го правеше. За кампанията постъпваха големи суми… мисля, че благодарение на много от връзките, които аз му бях помогнал да завърже, и…

Бътлър се размърда, вероятно решил, че „принципното му възражение“ е изтекло.

— Възразявам, господин съдия! Спекулации.

— Приема се. — Уитни се обърна към Конър: — Давайте показания само за неща, които знаете лично.

— Знам, че кампанията разполагаше с много пари — каза Конър, — само на мен ми плащаха купища, които спестявах и инвестирах. След преизбирането му минах отново на щатна работа.

— Какво направихте с парите от кампанията?

— Както ви казах, спестих ги и се опитах да ги увелича. С част от тях подпомагах родителите си, за да може майка ми да не работи повече, имаше артрит. Опитах се да накарам баща ми да се пенсионира, но той обичаше работата си. Все още работи в същата сграда, до ден-днешен.

— Какви бяха отношенията ви с Джина по онова време?

— Все още романтични, предполагам. Едва ли някой би нарекъл това нормална връзка, обаче ние се обичахме и ни беше приятно заедно. Но после баща ѝ почина от рак и нещата между нас станаха по-сложни.

— Какво имате предвид?

Конър погледна към ръцете си в скута и заговори по-бързо. В гласа му се долавяше емоция.

— Откакто той почина, тя отказваше да идва в Ню Йорк. Искаше аз да ходя във Флорида, за да се виждаме. Казваше, че сега, когато баща ѝ го няма, аз съм единственият мъж, към когото изпитва някакви чувства. Трябваше да отивам при нея поне веднъж в месеца, иначе се сърдеше. Казваше ми, че вече не поддържа отношения с хората на баща си, била просто брокер на имоти.

— Вярно ли беше това?

Конър вдигна лице нагоре. Очите му бяха насълзени.

— Не знам. Избягвах да науча, никога не задавах въпроси. Знам само, че след смъртта на баща ѝ тя започна да изкарва много пари, започна и да пътува, което за мен беше неразбираемо — брокер на недвижими имоти да пътува? Усещах, че се отдалечаваме, сякаш вече не знаех коя е.

— Имало ли е моменти след смъртта на господин Куфаро, когато сте обмисляли да сложите край на връзката си с Джина?

— Мислил съм за това, но не можех да го направя. Трудно е да се обясни. Знаех, че трябва да се разделим, но същевременно много я обичах. Тя е единствената жена, която някога съм обичал.

— Все още ли я обичате?

Конър понечи да отговори, но се спря и наведе глава, вдишвайки дълбоко през устата си.

Бени не отделяше поглед от Джина, която реагира на емоционалния пристъп на Конър, като на свой ред наведе глава, сякаш разчувствана.

Съдия Уитни побутна кутия с кърпички по банката и кимна на свидетеля. Конър се извърна и взе една, за да избърше очите си.

— Съжалявам — каза той с разтреперан глас. — Бихте ли повторили въпроса?

Джина погледна към него; лицето ѝ отново беше каменно. Дори не можеш да се преструваш, помисли си Бени.

— Да — отвърна Нора. — Питах ви дали още обичате Джина Куфаро.

Той подсмъркна.

— Не знам. Вече не съм сигурен, че изобщо знам какво е любов, но връзката ни от доста време куцаше.

— Усещахте ли, че ви е страх от нея?

— Разбира се, понякога, особено откакто баща ѝ го нямаше, тя много по-често избухваше. Но пък можеше да бъде и много мила с мен. Всеки път ми се извиняваше за гнева си.

— Какво стана с работата ви, след като Тони Бърк привърши втория си мандат и вече не беше губернатор?

— Той ме взе на работа при него, след като вече беше редови гражданин, но си мислех, че с политическата ми кариера е свършено.

— Защо?

— Ами към края на мандата му изплуваха всякакви гадости за това как се е отнасял с жените. Как ги е малтретирал, да кажем. Пред мен той отричаше всичко и аз отначало му вярвах. Но когато хора, на които наистина имам доверие, ми показаха доказателства за издевателствата му, разбрах, че между нас всичко е приключило. По онова време той още говореше как щял да се кандидатира за президент, което беше лудост.

— И какво направихте?

— На първо време нищо, но около две седмици преди смъртта му най-после събрах смелост да му кажа, че повече не може да се кандидатира за изборни длъжности, защото има твърде тежък багаж — думите ми бяха „твърде много сексуални скелети в гардероба“, — и че е свършен като политик. Уведомих го, че ще се включа в кампанията на друг кандидат. Тогава не му казах, че планирам да работя за сина му Едуард Бърк, когото познавам от години и който няма неговите проблеми.

— И той как реагира?

— Ужасно се ядоса. Каза ми, че аз съм този със скелетите. Нарече ме „господин Ностра Амико“ и ми каза да си затварям устата.

— Какво според вас е имал предвид?

— Намек, че съм приятел на мафията. Те наричат всеки, който е член на фамилията им, „наш приятел“ — nostro amico на италиански. Аз не бях, но това беше намекът.

— Как го възприехте тогава?

— Като заплаха да разкрие разни неща за мен и за хората, с които бях запознавал него и други политици. Да ме съсипе, ако не остана при него.

— И какво направихте тогава?

— Същия уикенд се видях с Джина и ѝ разправих за реакцията му.

— А тя какво каза, ако изобщо е казала нещо?

— Предложи ми да говори с него. Бяха се срещали няколко пъти при пътуванията му до Флорида за набиране на средства и той знаеше кой е баща ѝ. Казах, че е изключено да се съгласи да я приеме, особено пък в Ню Йорк.

— И какво стана после?

— Джина много настояваше, тя може да бъде ужасно упорита, казваше, че искала да помогне на кариерата ми и че за нея било важно делата на баща ѝ да не се разгласяват публично. Каза, че щяла да се „отбие“ при губернатора, за да му каже да ми се извини, да напусне политиката, да си държи устата затворена и да се пенсионира. Каза също, че заслужавам да имам своя кариера и тя щяла да накара Бърк да разбере това. Вярвала, че ще я послуша. Накара ме и аз да повярвам.

— И какво направихте тогава?

— Казах ѝ: „Той никога няма да те пусне да влезеш“, но тя поиска да ѝ дам кода от асансьора за жилището му, а също и да ѝ опиша дневната му програма. Дойде в Ню Йорк предишния ден, беше отседнала в „Люсърн“, както сами видяхте. Казах ѝ, че през седмицата Бърк си е у дома след шест вечерта. Допусках, че ще забаламоса с нещо портиера или ще го подкупи, после ще въведе кода, за да се качи до горе, ще размени няколко думи с него и ще си тръгне. И всичко ще е наред.

— Тя каза ли ви, че ще се облече като Кайра Бърк?

— Категорично не.

— Доколкото сте информиран, Джина познаваше ли Кайра Бърк?

— Знаеше коя е, защото двамата с Кайра бяхме близки от колежа, а и Кайра беше от хората, към които Джина изпитваше инстинктивна ревност, но доколкото знам, никога не се бяха срещали.

— Разговаряхте ли с Джина Куфаро след посещението ѝ в пентхауса на Тони Бърк?

— Да, мисля, че същата вечер говорихме по телефона, преди да отпътува за Флорида.

— И какво каза тя?

— Че разговорът им минал добре, но се тревожи за Тони. Изглеждал съсипан от всички обвинения, тиражирани в медиите. Казал ѝ, че знае, че с него е свършено и че аз трябва да се махна. Всички трябвало да се отдръпнат от него. Времето му било дошло, това ми предаде тя.

— Кога разбрахте, че е мъртъв?

— Обадиха ми се същата вечер от полицията. Приличало им на самоубийство, което беше ужасно, но не се изненадах след казаното от Джина.

— Кога научихте, че полицията го разглежда като убийство?

— Не си спомням точно, след седмица, нещо такова.

— Казахте ли на полицията, че Джина го е посетила същата вечер?

— Не.

— Защо?

— Не знам. — Гласът му трепереше. — Не исках да повярвам, че може да го е направила, затова постъпих както винаги: прогоних мисълта от съзнанието си.

— Давате си сметка, че Кайра Бърк беше обвинена от щатските власти в убийството на съпруга си въпросната вечер, нали?

— Да.

— Всъщност вие дадохте показания на делото ѝ в щатския съд.

— Да. Задаваха ми въпроси за предбрачното споразумение между Тони и Кайра.

— Защо не им казахте, че знаете кой е извършителят?

Отговорът на Конър прозвуча като картечен откос. Той вече плачеше и думите му се сливаха.

— Защото никой не ме попита, а аз наистина обичам Джина и освен това се боя от нея. А и не знаех, че тя го е убила, и все още не знам, ако трябва да бъда честен. Казах ви истината, когато ме питахте за Джина, но останалото…

Конър не довърши изречението си. Поседя няколко мига с наведена глава; раменете му се тресяха, дишаше шумно. После вдигна мокрото си от сълзи лице и продължи, сякаш се обръщаше към масата на защитата:

— Тони Бърк беше толкова добър с мен, а Джина е като част от мен или аз от нея. Дори сега не искам да повярвам на тези неща.

Съдия Уитни се пресегна и побутна кутията с хартиени кърпички още по-близо до свидетеля.

Нора се спря за момент и се загледа в бележките си.

— Още нещо, госпожо Карлтън? — попита съдията, поглеждайки загрижено към свидетеля, който вече открито плачеше.

— Позволете да се посъветвам с моята колежка, господин съдия — каза Нора, отиде до масата на обвинението и се наведе над Кармен. — Пропускам ли нещо?

Кармен поклати глава, но почука с писалката си по масата, за да привлече погледа ѝ към едно самозалепващо се листче. На него с почерка на Бени пишеше: Трупът на Рико Фарачи е открит в канал „Гоуанъс Фредо Корлеоне? Нора веднага схвана алюзията с убийството на неблагонадеждния брат в „Кръстникът“.

Ееех, животът имитира изкуството по доста зловещ начин.

Тя се изправи и каза:

— Нямам повече въпроси.

Съдия Уитни обясни на заседателите, че смята да прекара следобеда в работа по други дела, и ги разпусна. Бяха свободни до следващата сутрин.

Екипът се събра отново в кабинета на Кармен, за да изслуша рапорта на Бени за Фарачи; в него не се съдържаше много повече информация от написаното на листчето: нюйоркската полиция извадила трупа му от силно замърсения двестагодишен канал, който свързваше Залива на Ню Йорк с центъра на Бруклин; причините за смъртта тепърва щели да се установяват.

— Може да е заради ония идиотщини, дето вършеше с вас двете — каза Бени. — Или пък нещо напълно различно. Или просто са му насъбрали толкова, че са му видели сметката. Трудно е да се каже отсега.