Сентрал Парк Уест

1

Хоубоукън миришеше на кафе. Нора Карлтън се изкачи до нивото на тротоара от апартамента си в сутерена на сградата и вдиша дълбоко утринния въздух. Преди много десетилетия това запуснато градче в Ню Джързи на западния бряг на Хъдсън бе станало средище на фабрики за печене и пакетиране на кафе. Въздухът ухаел на кафе и когато Хоубоукън бил италиански анклав, а Франк Синатра — местна знаменитост. Ухаел на кафе и след като италианците се изнесли през 70-те години и на тяхно място се заселили пуерториканци. Все същата приятна миризма се носеше и днес, когато Хоубоукън беше възроден, и жителите му, работещи в Манхатън, бяха готови да се изръсят шест долара, преди да се качат на влака, за нещо, което можеха да получат с дълбоко вдишване.

Апартаментът, в който Нора живееше под наем в родния си град, наричан Квадратната миля, беше с оскъдна естествена светлина и нямаше нищо общо с великолепните жилища на горните етажи в сградата от кафяв камък, но само това можеше да си позволи със заплатата си на федерален прокурор. А и ъгълът на Единайсета улица и „Блумфийлд“ беше престижно място по стандартите на Хоубоукън. С добра връзка за Манхатън — една пряка пеша до Уошингтън Стрийт и от там с влака. Всяка сутрин тя минаваше покрай мястото, което за баща ѝ беше светинята на Америка. Нора не го виждаше с неговите очи, защото не си падаше по бейзбола, а и там не бе останало нищо за гледане от тъй наречените „Елисейски полета“, където през 1846 г. се беше провел първият бейзболен мач в историята. Всички жилищни сгради, офиси и фамилни къщи наоколо бяха построени върху земята, на която се бе родил този спорт, каквито и небивалици да разправяха на туристите в Купърстаун.

Беше топла септемврийска сутрин и Нора носеше тъмносиньото сако на костюма си от „Брукс Брадърс“, преметнато на ръка; през рамото ѝ беше провесена чанта за лаптоп, а обувките ѝ „Кларк“ с гумени подметки не издаваха звук, докато крачеше по тротоара. Благодарение на страхотната разпродажба „2 на цената на 1“ по случай Деня на труда сега тя притежаваше четири костюма с панталони — два сини, един черен и един сив. Продавачът ѝ бе казал, че дрехите конфекция прилягат идеално на високата ѝ фигура, което спестявало нуждата от корекции. Единственото, за което си позволи разточителство, бяха белите ризи от 100 % памук, също от „Брукс Брадърс“, но на редовна цена. Реши, че си струва — все пак представляваше Съединените щати. Първия път, когато се изправи в съда и каза: „Нора Карлтън за Съединените щати“, по гърба ѝ преминаха тръпки. С времето така и не се отърва напълно от тях.

Не можеше и да мечтае за по-хубава работа от федерален прокурор в Южната съдебна област на щата Ню Йорк и беше твърдо решена външността ѝ да отговаря на поста. Бившият ѝ шеф обичаше да казва, че си вадят хляба, вършейки добро. Това беше вдъхновяващо, но с „добро“ не се изкарваха кой знае какви пари и тя обикаляше магазините за промоции и разпродажби, за да представлява достойно страната си. Понякога, преди особено важни дела се изръсваше и за прическа, с която да оформи кестенявата си коса, както и за малко грим — само руж и спирала, колкото да подчертае „големите си красиви очи“ (според баща й). Припомняйки си думите му, тя придобиваше увереност и гордо изправяше рамене. Беше ги чувала стотици пъти. „Стой изправена, хубавице. Покажи им колко си висока. Покажи им големите си красиви очи. И тогава никой няма да посмее да се майтапи с теб.“ Господи, толкова ѝ липсваше той сега.

Тя не мислеше кой знае колко за историята на Хоубоукън, най-малко пък днес. Щеше да закъснее за работа, защото трябваше да вземе Софи от къщата на майка си и да я заведе на училище. Не че се налагаше — майка ѝ би могла да придружи петгодишната Софи до началното училище „Джоузеф Брант“, което беше на две крачки от дома ѝ. Но Нора искаше да го направи, защото ѝ предстоеше процес срещу мафията и тази есен не ѝ се очертаваше да бъде страхотен родител.

Днес тя тръгна в обратната посока спрямо някогашното бейзболно светилище, извървя две преки по Единайсета улица и сви по Парк Авеню. В средата на карето между Девета и Десета изкачи четирите каменни стъпала към дома, в който бе прекарала детството си — триетажна къща с тясна фасада от червени тухли, построена през 1885 г. Тежката дъбова врата беше отключена — трябваше да напомни на майка си да я заключва — и тя влезе във входното антре. Ник тъкмо слизаше по стълбите; още приличаше на гимназист. Беше преметнал раницата си през рамо, с разчорлена коса, по джинси и суичър. Той наричаше този стил „небрежен юпи шик“. Работеше в техническата поддръжка на голяма банка, която имаше огромен офис в Джързи Сити, движеше големи суми пари и анализираше разни неща — тя не знаеше какви точно.

— Здрасти, прокурорке! — каза ѝ той. — Много си изтупана.

— Здрасти, Ник — отвърна тя, игнорирайки несръчния опит за комплимент. — Как е буболечката днес?

— Супер. Сутрин децата са адски бъбриви. Повечето възрастни не изричат толкова думи за цял ден. — Той се провря покрай нея. — Е, хубав ден.

— Да, и на теб.

Ник не беше лошо момче. Всъщност беше ѝ добър партньор в преценяването какво е най-добре за Софи. Нора го бе смятала за доста готин в гимназията и ѝ беше приятно да има гадже, с което да движи, но никога не усети тръпката, за която се пишат песни. В колежа и в университета така и не срещна голямата любов и двамата продължиха да са заедно — Нора и Ник, двойката от Хоубоукън. Докато тя следваше право, без малко не скъсаха през ваканцията за Деня на благодарността, защото той я нарече „фригидна“. Същата вечер Нора пи доста и двамата правиха секс без никакви предпазни средства. Тя забременя, което ѝ се стори най-хубавото и същевременно най-лошото нещо в живота ѝ. Софи се роди през лятото след дипломирането ѝ, малко след като издържа изпита за Нюйоркската адвокатска колегия.

С Ник се разбраха да си поделят родителските права, при условие че детето живее в къщата на Тереза Карлтън, майката на Нора, и те двамата я гледат на смени. Тереза бе нанесла оскърбление на собствения си род с това, че не избра за съпруг италианец, но двамата с Рик проявиха здравия разум да поправят щетите — преди цените да полудеят, купиха стара еднофамилна къща близо до дома на родителите ѝ, в която да отгледат дъщеря си. Сега Рик го нямаше, Тереза беше овдовяла, а Нора се нуждаеше от помощ, затова Софи живееше при баба си и родителите ѝ се редуваха да прекарват по една седмица с нея. Ник беше част от семейство Карлтън още от гимназията, така че уговорката им се приемаше от всички като нещо естествено и Софи имаше щастливо детство. Ник търсеше любов в социалните мрежи, но не допускаше гаджетата си около Софи, поне докато връзката не станеше сериозна. Нора не излизаше с мъже; имаше си достатъчно грижи и, във всеки случай, беше омъжена за работата си. Обичаше да казва на приятелките си, че извън работата я вълнуват само четири неща: Софи, храната, физическите упражнения и сънят.

Тереза излезе от кухнята.

— Здрасти, хубавице, как си в тази прекрасна сутрин?

— Добре съм, мамо — отвърна Нора, приемайки с радост прегръдката ѝ. — Как е нашето пораснало момиче?

— Много е развълнувана. За днес са ѝ дали водеща роля в „Разкажи и покажи“. Голяма чест! Ще си вземе значката на специален федерален агент — младша възраст, която ѝ подари.

— Страхотно. А по пътя ще се отбием при Лайза, ако нямаш нищо против. Съжалявам, ако си приготвила закуска.

— Няма проблем. Сега Софи е на фаза гофрети, ще издържат до утре.

Нора отново прегърна майка си.

— Ти си върхът! — Отдели се от нея, наведе се през парапета на стълбището и се провикна: — Буболече, мама е тук. Да потегляме!

Чу се топуркане на крачета, преди Софи да се появи на площадката — беше умалено копие на Нора.

— Мамо! — изкрещя тя и препусна надолу, придържайки се с една ръка за парапета; раницата във формата на усмихната пеперудка беше вече на гърба ѝ.

Когато стигна до предпоследното стъпало, тя се изстреля в обятията на майка си.

— Баба ти казва, че няма нищо против да се отбием при Лайза за закуска — каза Нора. — Навита ли си?

— Да!

— Добре, хайде тогава. Гушни баба и да тръгваме.

Още откакто самата Нора беше малка, италианската закусвалня на Лайза заемаше ъгъла на Девета улица и Парк Авеню, точно срещу училището ѝ. Тя надникна през вратата на малкото магазинче и извика любимата си поръчка:

— Здрасти, Фреди! Два портокалови сока и два сандвича от пълнозърнеста багета с пържено яйце и бекон.

Намериха си свободна маса на тротоара под червено-черен чадър. Докато чакаха, Нора направи същото, което майка ѝ бе правила с нея. Спонтанно накара Софи да изрепетира цялата си презентация за „Разкажи и покажи“.

— Как ще започнеш? — попита тя.

— Първо ще им покажа онази суперска значка, която ми подари.

— Аз няма да бъда там, затова би ли ми я показала така, както ще я покажеш на децата?

— Разбира се, мамо. — Софи превключи на висок глас, сякаш говореше пред класа: — Моята майка е федерален прокурор в Ню Йорк, което означава, че работи заедно с ФБР, за да вкарва лошите в затвора. Тя ми подари тази значка на ФБР. Искам един ден да бъда като мама. И тогава ще вдигам високо значката.

Нора се изненада от вълната на емоции — обич, вина, безпокойство, — която я заля внезапно. Пое си дъх.

— Ех, как ми се иска да можеше да съм там и аз! Ще бъде страхотно. А и от теб един ден ще излезе голям прокурор… или каквато решиш да станеш. Залягай над учебниците и винаги бъди добра с всички. — Тя протегна ръка през масата с изпънато кутре. — И никакви тайни между нас, нали? Честна кутрешка?

— Честна кутрешка — отвърна Софи и закачи малкото си пръстче за нейното, после отдръпна ръка, защото в този момент Фреди донесе сандвичите им.

Нора седеше и я наблюдаваше как дъвче с апетит закуската си.

— Защо се усмихваш, мамо? — попита Софи с пълна уста.

— Защото ме правиш толкова щастлива. Сега не говори, а яж, буболече.

Час по-късно, докато минаваше по застланата с тухли пешеходна зона пред църквата „Сейнт Андрюс“ в Манхатън, Нора спря да си купи кафе от един павилион. В далечния край на червените тухли, зад огромната статуя „Пет в едно“, замислена да символизира петте района на града, а всъщност наподобяваща пет гигантски червени чипа за покер — се виждаше Нюйоркското полицейско управление, заради което наричаха този площад Полис Плаза. Още с откриването си през 1973 г. четиринайсететажната сграда от червеникав камък в стил брутализъм си беше присвоила адреса Полис Плаза 1, или Пи Пи 1 за посветените.

Когато федералното правителство откри в съседство новата сграда на прокуратурата на Южната съдебна област, затисната между католическата църква и Пи Пи 1 — за федералните беше непоносима самата мисъл, че са навлезли в територията на нюйоркската полиция, а към нея се бе добавило и унижението да наричат сградата им Пи Пи 2, — те си измислиха свой адрес, който оттогава хвърляше в недоумение куриерските служби. Сейнт Андрюс Плаза 1 не фигурираше на ничия карта, но си беше напълно реален десететажен обвинителен пръст към системата на държавните поръчки от седемдесетте. Дразнещата погледа сивкава фасада от готови бетонни елементи беше пресечена с хоризонтални ивици от огромни прозорци на всеки етаж, позволяващи на лошите отвън да виждат какво се върши вътре, поне докато уплътненията им не започнаха да пропускат влага — сега двойният стъклопакет беше постоянно запотен.

Нора смяташе за голямо говедо шефа си Фредерик Симпсън — сегашния главен областен прокурор, назначен лично от президента, — затова страшно харесваше една историйка за това как Симпсън не се вслушал в съвета на офис мениджъра да не поставя нищо в близост до витрината, заемаща цяла стена от импозантния му кабинет на осмия етаж. „Да, този кожух на климатична инсталация, минаващ на половин метър над синия мокет, е привлекателно място за подреждане на снимки, господин Симпсън, но това би било грешка, защото стъклената стена зад него има проблеми с уплътнението още от седемдесет и четвърта.“ Обаче Симпсън си ги подредил там. Първите две седмици от мандата му не валяло кой знае колко, но после паднал проливен дъжд и всичките му снимки с разни знаменитости подгизнали. Крещял на когото види и наричал хората си идиоти. Супер, пада ти се.

Кабинетът на Нора, който не беше нито импозантен, нито дори застлан с мокет, ако не се брояха няколко разминаващи се по цвят и големина сивкави правоъгълника, залепени за пода, се намираше четири етажа под този на главния прокурор, но прозорците ѝ не гледаха към Сейнт Андрюс Плаза. От отреденото ѝ място на четвъртия етаж в Отдела за тежка и организирана престъпност — или ОТОП — тя имаше изглед към федералния затвор, известен като Градски изправителен център. Той беше строен едновременно със сградата на федералната прокуратура; двете бяха свързани помежду си с покрит мост и малка електроцентрала, което ги караше да изглеждат като два паметника близнаци на лошата архитектура.

Като повечето федерални прокурори в Южната съдебна област на щата Ню Йорк — обхващаща не само Манхатън, но и Бронкс, и шест административни окръга северно и западно от града — Нора страшно се гордееше с неугледното място, в което работеше. Очукани метални шкафове на възрастта на сградата задръстваха всички помещения; върху тях бяха натрупани на купчини секретни документи, кабинетите бяха натъпкани с еднотипни казионни бюра и протрити канцеларски столове; тук-там се срещаше и по някое яростно оспорвано канапе, тапицирано с изкуствена кожа. Служителите без юридическо образование обикновено седяха в коридорите и работните им места бяха отделени с паянтови сиви преградки, уж осигуряващи „лично пространство“, но те вършеха работа само за най-ниските. Сградата отдавна бе отесняла за нарасналия персонал, затова прокурорите, които представляваха държавата в гражданските дела — така наречените прокурори с ненаказателен профил, — трябваше да се изнесат в друга сграда през няколко преки.

Сейнт Андрюс Плаза 1 наистина беше ужасно място и шокираше посетителите, особено ако идваха от други федерални прокуратури — това ли е славната Южна съдебна област на Ню Йорк? — докато работилите някога в тази сграда се просълзяваха, когато разказваха спомени за нейната отвратителност, както хирурзите от военнополевите болници забавляват колегите си, нямали късмета да служат в такива.

Нора изтича по стъпалата пред входа, помаха на охраната, докато минаваше покрай двата скенера за посетители, влезе във фоайето и се запъти към асансьорите. На четвъртия етаж отвори блиндираната врата с магнитната си карта и тръгна по коридора към кабинета си. Плътен баритон я спря пред вратата:

— Госпожо Печена, да поговорим за французина.

Беше Бени Дугън, легендарен следовател по дела, свързани с мафията, чийто кабинет беше в съседство с нейния. Подстриганата му по войнишки коса още беше руса въпреки средната му възраст; беше над метър и деветдесет, 110 килограма чиста бруклинска маса и му се събираха общо трийсет години стаж, след като бе започнал като най-младия следовател в историята на Нюйоркското полицейско управление. Федералната прокуратура го бе наела преди години като свой следовател, защото той знаеше за мафията повече от когото и да било във ФБР, макар Бюрото формално да беше водещата агенция при наказателните производства срещу организираната престъпност. Бени използваше невероятни начини, за да установи връзка с криминалните типове, като успяваше едновременно да ги сплаши и да им засвидетелства уважение. Макар да ги деляха двайсет години, Бени и Нора се бяха сближили и обичаха да си приказват свойски, което може би имаше нещо общо със семейната история на Дугън. Обичната му съпруга бе починала, а двамата му синове се бяха отчуждили от него заради постоянните му отсъствия по работа, докато бяха още деца.

Бени обичаше да нарича Нора „госпожа Печена“, защото беше уверена и ловка в съдебната зала. Тя пък му викаше „господин Брутал“ — намек за пълната му липса на дипломатичност, като често добавяше с престорено извинителен тон: „Бъзикам те, не искам да кажа нищо лошо“. Бени я поглеждаше изкосо и казваше: „Не съм такъв добряк, какъвто ти изглеждам“. На което Нора имаше готов отговор: „Да съм казала някога, че си добряк?“.

Тя се обърна и хвърли поглед към големия му кабинет, който той делеше със специален агент Джесика Уотсън, командирована от Бюрото във федералната прокуратура като демонстрация на „подкрепа“ за наказателното производство срещу Доминик Д’Амико — Носа. Всъщност водещият офицер на специалния отряд агенти на ФБР, разследващ мафиотската фамилия Гамбино, не се интересуваше особено от процеса срещу Д’Амико. Според Нора най-вече защото ФБР нямаше заслуги за него; той се дължеше изцяло на Дугън с неговата невероятна способност да разработва свидетели.

И така, „подкрепата“ на ФБР се изразяваше в агент Уотсън, двайсет и девет годишна дипломантка на Академията в Куонтико, преди това работила като гимназиална учителка по химия в Северна Калифорния, с гладка тъмна кожа и къса афроприческа. Въпреки че беше щастлива от учителската си кариера и тренировките по триатлон през почивните дни, Джесика се бе оставила на своя позната да я заведе на демонстрационно събитие на ФБР за набиране на кадри и бе слушала като омагьосана представителката на Бюрото — стегната чернокожа жена на четиресет и нещо — да обяснява за нуждата от многообразие в правоохранителните институции и да съблазнява аудиторията с възможности за кариера с морално съдържание, за която добрата физическа форма била част от длъжностната характеристика. Джесика бе открила своето призвание, станала бе специален агент и беше командирована в Ню Йорк — града на четиресет и седмо място в личните ѝ предпочитания според въпросника, попълнен в Куонтико при завършването ѝ.

Дугън отдавна бе разбрал подхода на ФБР при оказване на „подкрепа“ за дела, в които Бюрото не вярваше. Тази подкрепа, обясняваше той, е като разширеното набиране на кандидати за професионалната лига, при която клубовете ревниво пазят за себе си звездите и оставят само новобранци за другите клубове. Това сравнение неизменно водеше до една от любимите му тиради по адрес на „новото хлапе“, което всъщност бе започнал да харесва.

— Много от тъй наречените звезди са лайна, а понякога тези от втората и третата цедка се оказват звезди. Ние случихме да попаднем на следващия Том Брейди. Тъй че майната им.

И всеки път Джесика го поправяше:

— Човече, ти сериозно ли? Да ти приличам на Том Брейди? Не може ли да съм поне Кобе, ако ще си играем на метафори? И той не е бил от каймака при началната селекция.

— Ще помисля по въпроса — казваше Бени, широко ухилен.

Тази сутрин той искаше да поговорят за един от свидетелите, които беше разработил, с псевдоним Френчи. Той щеше да бъде ключовият свидетел по делото на Нора срещу Д’Амико — престъпник на свобода в очакване да бъде призован на съд, след като съдията бе отхвърлил молбата на Нора да бъде задържан като представляващ обществена опасност.

— Какво е направил сега? — въздъхна тя и седна на един от столовете, разпръснати из кабинета на Дугън.

Той поклати глава.

— Не, не. Първо искам пълен отчет за нашето буболече. Мафията може да почака малко.