Сентрал Парк Уест

10

Наказателните дела на щатския съд в Манхатън не се гледаха там, където си мислеше публиката в киносалоните. Широкото трийсет метра парадно стълбище на наподобяващата гръцки храм съдебна палата на Сентър Стрийт 60 всъщност водеше към зали, където се гледаха само граждански дела — съдебни битки за неизпълнени договори, имоти или обезщетения. Наказателните производства бяха през няколко врати на същата улица, в една безлична зеленикава сграда, която съдиите от щатския наказателен съд си деляха с манхатънските прокурори. Там, на Сентър Стрийт 100, посетителите изкачваха пет малки стъпала или шест, ако влизаха през северния вход. Тази сграда в съветски стил не ставаше за филмов декор, затова филмите и сериалите се заснемаха на величественото парадно стълбище на номер 60 с изглед към Фоли Скуеър.

Тази сутрин работният ден на Сентър Стрийт 100 започваше със закъснение. Както в много други съдебни зали в Ню Йорк, заседателите трябваше да заемат местата си в 10 ч. сутринта и да останат в ложата до 4 ч. следобед, с един час почивка за обяд. Въпреки това някои от тях закъсняха, извинявайки се с натоварения трафик. След като получиха задължителния си инструктаж за вътрешния ред в съда и най-после седнаха в ложата си в залата на третия етаж, прокурор Анди Куон им се представи като обвинител по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Кайра Бърк“. Беше висок и слаб, облечен в тъмносин костюм конфекция. Изглеждаше твърде млад. Матю Паркър видя от масата на защитата, че Куон не постави никакви предварително написани бележки върху малката катедра срещу ложата на заседателите. Всъщност той не носеше нищо със себе си — нито бележник, нито таблици или други онагледяващи материали. Явно разчиташе само на устата си.

Прецакани сме, помисли си Паркър. От дългогодишния си опит като федерален прокурор малко по-нагоре на същата улица той знаеше, че най-добрите обвинители избягват болестта на неуверения юрист — склонността му да „позлатява лилията“. Паркър не знаеше откъде се е взел този израз — нещо за нанасяне на златиста боя върху бездруго перфектни цветя в стремежа да бъдат разкрасени, което всъщност ги убиваше, — но разбираше смисъла му: съсредоточи се върху малко, но безспорни факти, за да могат съдебните заседатели да направят същото. Повече му харесваше другият израз, използван от прокурорите в днешно време: „Мажи тънко, за да залепне“. Но сега, откакто вече беше адвокат на обвиняеми, и двата израза не му харесваха. При вида на прокурор без записки разбираше, че всичко ще е опростено и ефикасно.

И Куон наистина каза на съдебните заседатели, че нещата са прости: Тони Бърк е жертва на убийство, Кайра Бърк е имала силен мотив да го извърши, портиерът и камерата във фоайето са я видели да пристига и да си тръгва в един кратък интервал малко преди и след смъртта му, останалото са подробности за отвличане на вниманието. Добави, че вероятно ще има димна завеса за някаква „истинска убийца“, приличаща на Кайра и знаеща кода на асансьора за етажа, и кой знае откъде позната на Тони Бърк. Но това щеше да е именно димна завеса, а и…

Трябва да прекъсна шоуто на тоя фукльо. Паркър скочи на крака, с обиграно движение закопча сакото на костюма си и извика:

— Възразявам, госпожо съдия. Това вече не е встъпителна пледоария.

— Приема се.

Айрин Занис, съдия във Върховния съд на щата Ню Йорк — едра, внушителна юристка с черна къдрава коса, — отдавна се беше отказала да обяснява на гордите си роднини в Гърция, че не е член на Върховния съд на САЩ и че по причини, губещи се в мъглата на времето, щатът Ню Йорк е избрал това име за най-нисшата инстанция на наказателното си съдопроизводство, докато най-висшата бе нарекъл Апелативен съд. Добре че поне роднините ѝ не можеха да видят застлания с линолеум под и луминесцентните тръби на третия етаж в сградата, издигаща се на пет-шест стъпала над Сентър Стрийт в Долен Манхатън.

Прокурор Куон никак не се смути от възражението му и продължи да излага тезата си с ангажиращ разговорен тон:

— Изслушайте внимателно и двете страни, спазвайте указанията на съдията, използвайте здравия си разум. И ако направите всичко това, ще стигнете до единствената възможна присъда по делото: виновна. Благодаря ви.

Той не си прибра нищо от катедрата — нямаше какво — и седна.

Добър е тоя хлапак, мамка му.

— Господин Паркър — подкани го съдия Занис.

— Да, госпожо съдия, благодаря ви.

Матю Паркър също не взе нищо със себе си на катедрата, ако не се брояха двайсетте му години като обвинител на мафиоти, от които десет в Отдела за тежка и организирана престъпност към федералната прокуратура и петнайсет като адвокат по наказателни дела. Трийсет и пет години в лайната. И сега това — последното ми дело във Върховния съд на Ню Йорк.

Той се върна с известно усилие към настоящето — не защото му беше за последно, а защото бе започнал да изпитва известна симпатия към Кайра Бърк и нейния случай. Той всъщност вярваше в онова, което се готвеше да каже. Но трябваше да вложи в него цялото си сърце и душа, защото единствената му надежда бе заседателите да повярват на Кайра.

Огледа смълчаното жури, пое си дълбоко дъх и се извърна настрани към масата на защитата. Вдигна ръка с насочен показалец и почти изкрещя встъпителните си думи, изстреля всяка от тях като словесен снаряд:

— ТАЗИ… ЖЕНА… Е… НЕВИННА. Не просто „невиновна“. А напълно и изцяло невинна. — Обръщайки се отново към съдебните заседатели, той продължи с по-умерен тон: — Не се случва често един адвокат да го казва, нито изобщо да му бъде позволено от етичните правила на професията да заяви това за клиента си. Но аз го казвам, защото е истина. Имам невероятната чест и същевременно тежката отговорност да представлявам една жена, погрешно обвинена в убийство. И когато приключим, вие ще виждате нещата по същия начин, по който и аз.

Заседателите го гледаха с разширени от изумление очи, притиснали гърбове към облегалките на столовете си, сякаш се возеха на първия ред седалки в някое влакче на ужасите. Паркър понижи още повече глас, възприемайки тона на любящия мъдър дядо:

— И така, прокурор Куон, ето този господин там, има вид на симпатичен човек, така че не влагам нищо лично в това, което ще кажа. Проблемът е във властите на щата Ню Йорк. Те са объркали всичко. Били са подложени на огромен натиск да разкрият убийството на бивш губернатор, харесали са си някаква теория, заседнали са с двата крака в нея, неспособни да видят, че тя ги води към фатална съдебна грешка. Те са като коне с капаци и…

Беше ред на Анди Куон да възрази. Той стана и понечи да каже нещо, но съдия Занис го изпревари:

— Възражението се приема. Каквото повикало, такова се обадило. — Още докато го казваше, тя си даде сметка, че всъщност не разбира напълно значението на тази поговорка, и се притесни да не би да е проявила политическа некоректност. Поглеждайки към заседателите, тя побърза да добави: — Встъпителните пледоарии са просто възможност всяка от страните да изложи онова, което според нея ще бъде доказано с факти. Аргументите се оставят за най-накрая. Моля, продължете, господин Паркър.

— Благодаря ви, госпожо съдия — каза Паркър и продължи: — Фактите доказват, че Кайра Бърк си е била у дома във времето на смъртта на бившия губернатор. Фактите доказват също така, че Кайра не е имала никаква причина да убие съпруга си, с когото са живеели разделени; всъщност тя е имала всички основания да му желае добро здраве, за да подпише щедрото споразумение, което е очаквала да получи при развода им. Фактите доказват, че Кайра Бърк не е имала причина да го направи и не го е направила. В допълнение фактите доказват, че други лица, включително членове на мафията, са имали интерес да го направят.

Той помълча, преди да продължи:

— Господин Куон не спомена, че обвинението е длъжно да докаже пред вас вината на Кайра извън всякакво основателно съмнение. Щатът не може да я лиши от свобода, без да направи това. Е… — Той за пореден път се извърна към Кайра, посочи я с пръст и едва ли не изкрещя: — Ето ви я най-основателната причина за съмнение.

Накрая, отново с лице към заседателите, каза почти шепнешком:

— Благодаря ви за вашата служба в името на справедливостта.

Съдебната зала забръмча оживено, докато Паркър се връщаше към мястото си. Съдия Занис удари с чукчето и призова за тишина, преди да каже:

— Господин Куон, извикайте първия си свидетел.

Обвинението представи тезата си според очакванията. Като начало криминалистът, извършил огледа на местопрестъплението, показа снимки на убития бивш губернатор, флакона от инсулин на масата, „предсмъртното му писмо“, спринцовката с неговите пръстови отпечатъци, паднала на пода до стола му. После показа увеличена снимка на спринцовката с микроскопични памучни влакна, полепнали по тънката стоманена игла, както и на левия ръкав на мъртвеца с дупчица в плата, съвпадаща със следата от убождане върху кожата му.

Съдебният лекар потвърди, че причината за смъртта на Тони Бърк е била свръхдоза инсулин, като обстоятелствата по инжектирането му съответствали на версията за убийство. Тоест, заяви той, много малко вероятно е човек, решил да се самоубива, да инжектира отровата през ръкава на ризата си и после да го навие, преди да умре. По времето за реагиране на полицейските екипи той успял да определи часа на смъртта в малък отрязък от време преди и след осем вечерта.

Не чак толкова лошо начало за отбора на Кайра, помисли си Паркър, докато събираше нещата си в куфарчето. Утре обаче ще ни заколят.