Сентрал Парк Уест

19

Анди Куон отиде до катедрата и просто застана там. В съдебната зала се възцари тишина, която продължи толкова дълго, че заседателите започнаха да извиват глави, за да го оглеждат.

Добър ход, хлапе, помисли си Паркър. Засилваш съспенса.

Най-после Куон проговори:

— Госпожо, как се казвате всъщност?

Въпросът изненада Кайра. На Паркър му се стори, че гръдният ѝ кош се повдига, сякаш си поемаше въздух, но тя бързо се съвзе.

— Кайра Бърк.

— Да, чухме неведнъж това име, но как е цялото ви моминско име?

Паркър видя едва забележимото потръпване на тялото ѝ.

— По рождение бях Елизабет Кайра Подолски.

— През по-голямата част от живота си сте били известна като Лизи, вярно ли е това?

— Да. В детството ми и по време на следването.

— А след като завършихте, искахте хората да ви наричат Кайра, така ли?

— Да.

Стиснала челюст, тя вече пронизваше Куон с поглед.

Паркър беше затъкнал палци под тирантите си и ѝ крещеше мислено: Нямам представа накъде, по дяволите, бие тоя, но ти казах да се държиш добре през цялото време, дявол да те вземе!

— И целта е била да си сътворите нов образ, така ли?

— Не.

— Наистина ли? След като са ви наричали Лизи двайсет и две години, защо изведнъж решихте да станете Кайра?

— Лизи ми звучеше някак детско — каза Кайра, после добави: — Малко като Анди.

О, не! Какви ги вършиш, по дяволите!

Куон подмина закачката и запази равния, но настъпателен тон:

— Но Елизабет е име на зряла жена, което вече ви е било дадено. Всъщност то е било първото ви истинско собствено име. То също ли ви е звучало детско?

— Не, но не ми харесваше.

— Защо?

— Не си спомням.

Куон вече разбираше, че е негова.

— Вие наскоро сте завършили Йейл и изведнъж решавате да не използвате истинското си собствено име, но не помните защо не ви е харесвало, това ли е вашият отговор?

— Точно така. Просто Кайра ми харесваше повече.

Куон вдиша шумно през носа си.

— Не е било заради името, нали, госпожо Бърк? Просто сте искали да си изградите различен образ, така ли е?

— Може би.

Паркър вече движеше палците си нагоре-надолу по вътрешната страна на тирантите. Чакай малко, значи това, което каза на заседателите преди трийсет секунди, че не си харесвала името си, е било лъжа? Ти току-що си призна, че си излъгала съдебните заседатели? О, боже господи!

— Преобразяването е било основна тема във вашия живот, нали?

— Не разбирам какво искате да кажете.

— Ами Лизи Подолски става Кайра Подолски, студентка по право в Колумбийския университет, което е доста далече от Истън. После, след като сте завършили право, сте променили официално името си на Кайра Елизабет Полсън, нали, госпожо Бърк?

— Да. Мнозина си сменят имената. Имах и причина, защото всички ми казваха Кайра, но много хора трудно произнасяха Подолски. Така че напълно законно смених името си на Кайра Елизабет Полсън.

Какво, по дяволите, прави тя и защо неми е споменала нито дума за тази идиотщина със смяната на имената? Сега ще дерайлира, а съдебните заседатели се събудиха и поглъщат всяка дума. Мамка му!

— И така, вие станахте Кайра Полсън, преподавател по право, и под това име се запознахте с губернатора на Ню Йорк и станахте Първа дама на щата, госпожа Кайра Бърк. Още едно ново име за вас, нали?

От отговора ѝ буквално капеше сарказъм:

— Правилно.

— Госпожо Бърк, може ли да приемем, че всички тези смени на имената са били част от плана ви самата вие да забогатеете и да имате власт?

Паркър беше вече на крака.

— Възразявам, госпожо съдия!

— Възражението се приема — отвърна рязко съдия Занис. — Задайте следващия си въпрос и нека бъде по същество.

— Да, госпожо съдия — отвърна Куон. — Госпожо Бърк, вашият съпруг беше превърнат в парий, както сте го планирали, нали?

Паркър пусна тирантите си да изплющят и скочи от стола си.

— Възразявам, госпожо съдия. Това са спекулации.

— Приема се — каза съдия Занис. — По същество, господин Куон.

След като се убеди, че е успял да хвърли в смут Кайра, която изглеждаше изнервена, натикана в ъгъла и гневна, Куон смени тактиката и превключи на донякъде съчувствен тон:

— Тони Бърк е бил жесток, безчестен сексуален хищник, това ли казвахте за него на колегите си?

— Да.

— И сте го мислили, нали?

— Да, и още го мисля.

— Той ви е отнел трийсетте, така ли?

— Не разбирам.

— Запознали сте се с него като трийсетгодишна, разделили сте се миналата година, когато сте били на трийсет и девет, а сега, когато сте на четиресет, той е мъртъв.

— Математиката ви е вярна.

— Посветили сте едно десетилетие от живота си, когато сте били в своя разцвет, на един жесток, безчестен сексуален хищник.

— Да, макар в началото да не го знаех.

— Защото ви е излъгал, така ли?

— Да.

— Тоест той ви е подмамил да прекарате с него десет години, през което време сте носили името му.

— Може и така да се каже.

— А нещата, за които ви е лъгал и които е причинявал на жените, са същите неща, на които сте посветили професионалния си живот, за да ги изучавате и да се борите с тях, нали?

— Да. Овластяването на жените и борбата с властовите дисбаланси, позволяващи на мъжете да превръщат жените в жертви, са важна насока от моята работа.

— А сега трябва отново да се преоткривате, така ли?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Кайра Бърк вдовицата, жертва на хищника Бърк заедно с още толкова много жени.

— Това въпрос ли беше?

— Ето го и въпроса, госпожо Бърк. Не е ли вярно, че сте отдали едно десетилетие от живота си на човек, олицетворяващ всичко онова, с което сте се борили?

— Може и така да се каже.

Кайра вече не изглеждаше объркана. Беше хладно преценяваща, клинично точна, почти безмилостна. Паркър беше много разтревожен, изпъваше тирантите си и полагаше големи усилия да изглежда отегчен, едва ли не отнесен нанякъде.

— Как ви накара това да се чувствате? — попита Куон.

— Гневна.

— Гневна? Не мразехте ли Тони Бърк? Чухме първата му съпруга да казва нещо в смисъл, че го мразела с „енергията на хиляда слънца“. Това описва ли акуратно начина, по който сте се чувствали и вие?

— Да, мисля, че да. Изразът не е мой, но улавя донякъде чувствата ми.

— Съжалявате ли, че е мъртъв?

Кайра помълча малко, после повдигна брадичка и отговори спокойно:

— Не, всъщност се чувствам облекчена.

Претъпканата зала изригна в мощен ропот. Малцината заседатели, които си водеха бележки, вдигнаха рязко глави. Съдия Занис заудря с чукчето си.

Паркър вече панически изопваше тирантите си. Репетирахме десет пъти този въпрос. Правилният отговор беше: „Него обичах, но не искам който и да било да изгуби живота си“. Ти какво, полудя ли?

Опиянен от успеха си, Куон повиши глас:

— Вие бихте ли убили Тони Бърк, ако знаехте, че няма да ви хванат?

— Не, не бих — отвърна Кайра.

Забави се с една милисекунда с отговора! На такъв въпрос се отговаря с „не “ още преди да е зададен до край. Усетих го. И заседателите са го усетили, дума да няма. Какви ги вършиш, по дяволите?

Куон понижи глас, като се опитваше да обобщи всичко чрез отговора на Кайра:

— Знаели сте, че той взема инсулин.

— Разбира се.

— Знаели сте къде държи инсулина в жилището си.

— Да.

— Знаели сте и кода на асансьора.

— Да.

— А Тони Бърк е държал на вас, нали? Вие сте били тази, която го е оставила, а не той вас, прав ли съм?

— Точно така.

— Значи едва ли би се почувствал нещастен, ако се отбиете при него?

— Предполагам, че не.

— Едва ли би се опитал да ви спре, нали?

— Не, не би се опитал.

— А пък вашето алиби е, че сте били сама вкъщи, на, има-няма, километър и половина от там, а телефонът ви е бил удобно изключен по времето, когато жертвата е била убита?

— Да.

— И очаквате съдебните заседатели да повярват, че жената, която видяхме на записа от фоайето, която прилича на вас, която портиерът разпозна като вас, всъщност не сте вие?

— Да.

Съдебната зала притихна, заседателите я гледаха като хипнотизирани.

— Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

Куон погледна към ложата на заседателите и поклати едва забележимо глава, преди да тръгне към масата на обвинението.

Съдия Занис се покашля, сякаш за да привлече вниманието на всички в залата.

— Господин Паркър, имате ли допълнителни въпроси към свидетелката?

Паркър вече беше на крака.

— Само един, госпожо съдия.

Тонът му преливаше от емоция, сякаш се опитваше чрез него да внуши на клиентката си какво се очаква от нея.

— Госпожо Бърк, господин Куон ви зададе всички тези въпроси за името ви, за живота и работата ви, за Тони Бърк и чувствата, които е предизвиквал у вас. Вие ли го убихте?

Кайра не се обърна към заседателите, както бяха репетирали. Тя изглеждаше раздразнена, че отново се налага да отрича, и прониза Паркър с поглед, преди да отговори кратко с рязък тон и умерено силен глас:

— Не!

Това ли е всичко? Какво, да не ти доскуча? Мъртви сме.

— Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

— Благодаря ви. Госпожо Бърк, можете да заемете мястото си на масата на защитата. Още нещо от ваша страна, господин Паркър?

— Да, госпожо съдия, но моля преди това да ме изслушате поверително.

Съдия Занис погледна към часовника на стената над ложата на заседателите.

— Добре. С оглед на напредналия час, дами и господа, ще ви освободя за днес. Ще се видим отново утре сутринта. И ви моля да запомните указанията ми да не четете и да не слушате нищо във връзка с делото, нито да го обсъждате с когото и да било. Е, до утре. Господа представители на обвинението и защитата, ще се видим в кабинета ми заедно със стенографката след пет минути.