Сентрал Парк Уест

8

Много от магазините на Осемнайсето Авеню в бруклинския квартал „Бенсънхърст“ вече бяха с надписи на китайски. Имаше и някои на испански. Трудно се свикваше с това, но Носа беше един от малцината мафиотски босове с прогресивни разбирания по отношение на имиграцията.

— Давате ли си сметка, че живеете в тая велика страна, вместо да гниете в някоя сицилианска клоака? — редовно питаше той колегите си. — Хората идват в Бруклин, позамогват се, местят се в предградията, на тяхно място идват други. Америка никога не спира, не съм ли прав?

Беше прав, но те не го схващаха. А колкото и да беше свободомислещ, дори той намираше утеха в кафе „Джардино“ и неговото неизменно присъствие на Осемнайсето Авеню още от… е, от отдавна. От много, много отдавна.

Дори му миришеше на старата родина, улиците на Палермо се втурваха да го посрещнат, щом бутнеше стъклената врата и пиринченото звънче над главата му издрънчаваше, за да съобщи за неговото пристигане. Носа изръмжа нещо като поздрав към старчоците на бара, отпиващи от неделното си еспресо. Барманът повдигна брадичка в мълчалив въпрос дали и той иска едно. Носа вдигна показалец, докато се насочваше към стълбището в дъното на салона. По-късно. Щеше да изпие кафето си на тръгване, след срещата.

Подземието на „Джардино“ съдържаше две малки тоалетни и офис — някога свърталище на Джон Гамбино, починал наскоро след излизането си от затвора. От естествена смърт, както гласеше официалната версия. Сега офисът беше на разположение на всеки посветен член на Фамилията, нуждаещ се от спокойно място, при това редовно проверявано за бръмбари.

Покритите с линолеум дървени стъпала запъшкаха под стъпките му. Когато слезе долу, Носа се провря под тръбата, минаваща по тавана, и продължи към затворената врата. Трябва вече да е тук. Да можех да знам за какво е всичко това, мамка му.

Носа влезе в офиса и се изправи срещу черен автоматичен пистолет със заглушител. Беше виждал много такива, но не знаеше дали е глок 17 или 19. Трудно беше да се каже дали е с късата или с дългата дръжка, когато се намираше в нечия ръка. Все тая, пистолетите не го плашеха, дори насочени срещу него в мазето на мафиотско свърталище.

Ала птичката го стресна. На малката кръгла масичка между двата стола имаше мъртво жълто канарче. Някой го беше смачкал в юмрука си, горкото. Ама че болен урод. Твърдо решен да не показва емоция, той седна с лице към пистолета.

— Доста време мина — каза. — Мислех си, че ти поне ще се измъкнеш, ще започнеш почтен живот. Не беше ли това мечтата на твоя старец?

— Едва ли, Доминик. Баща ми вярваше в каквото би трябвало да вярваме и ние. Напускаш Коза Ностра само посмъртно. И не ни тропаш на полицията. Никога. Омерта значи нещо. Значи, че не се сдушваш с шибания Бени Дугън.

Носа усети как светът около него забави ход. Беше преживявал мислено този момент безброй пъти, мъчителните секунди, през които времето и пространството се разширяваха, мига, преди искрата на нечие съзнание да бъде угасена завинаги. Мамка му! Нямаше да проси милост, нямаше да се съпротивлява, но беше длъжен да попита:

— Кой, по дяволите, ти каза?

Отговорът дойде студен като лед:

— Стареца вече го няма, но все още има много приятели по високите места, хора, които оценяват лоялността и вярват, че дадената клетва значи нещо.

Повече обяснения нямаше да получи.

— Е, майната му — каза той. — Добре си поживях. Хайде направи го.

Смъкна се до ръба на стола и застина така, стиснал ръце между бедрата си, със затворени очи и вдигната брадичка.

Заглушителят беше толкова усъвършенстван, че единственият звук в офиса беше приплъзването на затвора, когато глокът изплю два деветмилиметрови куршума в челото на Доминик д’Амико, над знаменития му нос.

В понеделник сутринта почитаемият Салваторе Бътлър нервно попиваше бръснатото си теме с бяла кърпичка с монограм, докато чакаше съдия Уитни да заеме мястото си.

Той влезе устремно, развял тога, и се изкачи до кожения си стол с висока облегалка.

— Господин Бътлър, къде е вашият клиент? Знаете колко е важна точността за съда и с какво нежелание разрешихме господин Д’Амико да бъде пуснат под гаранция, и то без гривна. Въпреки силните възражения от страна на прокуратурата, както си спомняте. Това закъснение е много обезпокоително и подкопава доверието на съда към него.

— Господин съдия, и аз не знам какво да кажа — отвърна Бътлър. — Звънях на всичките му номера. Семейството му не се е чувало с него от събота. Много съм загрижен. Той не е човек, който би побягнал, особено след като съдът му гласува доверие, че ще спазва условията на освобождаването си.

Съдията погледна към масата на обвинението.

— Госпожо Карлтън, допускам, че вашата служба прави всичко възможно, за да открие господин Д’Амико?

— Да, господин съдия. Възложили сме на Специализирания отряд за издирване на бегълци да го открие.

— Много добре. Това е крайно неприятно развитие. Съдът обявява почивка до второ нареждане.

С тези думи той стана и изчезна през задната врата.

Шест часа по-късно Нора, Джесика и Бени минаха заедно по моста на път за зала 318.

— Ама че гадост! — промърмори Бени. — Срещахме се с тоя тип само преди три дни, за да чуем „мострата“ от онова, което имал да ни каже. После трябваше да изтърпим онова конско от шефа. А сега това? Нещо яко се е прецакало.

— Съгласна съм — прошепна напрегнато Нора. — Да свършим тук и се връщаме да говорим с Кармен.

Когато влязоха в съдебната зала, съдия Уитни вече беше заел мястото си и се обърна към Нора още преди да е седнала.

— Госпожо прокурор, да разбирам ли, че разполагате с нова информация за господин Д’Амико?

Нора остана права.

— Да, господин съдия. За съжаление. Реагирайки на анонимно обаждане, нюйоркската полиция е открила Д’Амико в багажника на автомобил, изоставен край околовръстното в „Канарси“, Южен Бруклин. Застрелян с два куршума в главата. В устата му била напъхана мъртва птичка. Предполагам, че е канарче.

Съдията я изгледа видимо объркан.

— Какво!?

Понеже Нора не беше сигурна на какво се дължи объркването му, обясни най-подробно:

— Изглежда, е бил екзекутиран от някого, който е искал трупът му да бъде открит, за да предаде послание. Два куршума в челото. Към момента най-вероятното ни заключение е, че е бил убит вчера. Канарчето в устата е старо предупреждение в мафиотските среди към всеки, който би решил да ни съдейства.

Съдията още гледаше неразбиращо, затова тя добави:

— С две думи, който пропее, умира.

И не биваше изобщо да го пускаш под гаранция, надут глупако. Нямаше, разбира се, да му го каже, но ѝ беше приятно да си го помисли.

— Имам снимки на трупа, ако съдът пожелае да се запознае с тях.

Тя вдигна с две ръце айпада си, сякаш предизвикваше съдия Уитни да погледне снимките на Д’Амико, свит на кълбо в багажника на колата, с подаващи се от устата му жълти пера, две морави дупки в челото и изцъклени очи. Съжалявам, господин съдия, нямам лодки и кучета за вас. Само един човешки труп в „Канарси“ — място, на което не сте стъпвали през живота си.

Съдията сякаш започваше да схваща. Вдигна ръка пред лицето си, за да отклони поканата ѝ, и се облегна назад. След неловко мълчание Нора добави:

— Господин съдия, предлагаме да разпуснете съдебните заседатели. Моята служба ще подаде nolle prosequi поради смъртта на обвиняемия, за да прекратим делото.

След още няколко секунди мълчание съдията се размърда.

— Чудесно, госпожо Карлтън. Ще отида да говоря със заседателите. Очаквам да получа уведомлението ви. Още нещо?

— Не, господин съдия.

— Чудесно — каза съдията и се надигна от стола си. — Закривам заседанието. — Запъти се към вратата, но се сети нещо и се обърна. — Предполагам, че случаят ще се разследва.

Нора не беше сигурна дали това е въпрос и ако е, дали е отправен към нея, но отговори:

— Много се надявам, господин съдия.

Джесика тръгна направо към офиса на ФБР. Докато Бени и Нора минаваха обратно по моста, той мълчеше. Нора го погледна.

— Добре ли си?

— Да, да — отговори той. — Просто си мисля. Хайде, ще се видим в кабинета ти. Сега трябва да свърша нещо.

— Разбира се — каза Нора и натисна бутона на асансьорите за нагоре, докато Бени натисна този за надолу.

Докато вратите на нейния се затваряха, той я гледаше ухилено. Още щом се скри от погледа ѝ, Бени се обърна и тръгна към стълбището, по което се качи до осмия етаж, където беше кабинетът на главния федерален прокурор.

— Здрасти, Бени — каза Джорджин, когато той влезе при нея. — Какво ново?

Бени посочи с палец към затворената врата на кабинета.

— Трябва да го видя. Веднага.

— Разбира се — кимна Джорджин. — Свободен е. — Посегна към телефона. — По какъв повод да му кажа, че го търсиш?

— По личен — отвърна той, после направи две дълги крачки, отвори вратата на кабинета и я затвори след себе си.

Симпсън не се виждаше никакъв, явно беше в тоалетната си. Бени седна на червеното канапе, пред което бе постлан персийският килим. След минута грохотът на водната струя възвести предстоящото завръщане на Симпсън.

Когато главният прокурор влезе в кабинета, закопчавайки ципа на панталона си, с изненада видя огромния следовател, седнал на неговото канапе и преметнал крак връз крак. Изпод крачола му се подаваше кобурът на револвер, закопчан на голия му глезен — Бени Дугън не носеше чорапи и никога не се разделяше със своя „Смит и Уесън“.

— Мога ли да бъда полезен с нещо? — попита Симпсън.

— Господи, искрено се надявам — отвърна Бени и добави: — Сядай, шефе.

Посочи единия от фотьойлите и Симпсън пристъпи като автомат към него. Изглеждаше обзет от любопитство или от уплаха. Бени не можеше да прецени кое от двете, но така или иначе шефът му седна на фотьойла.

Бени зачака. Той познаваше изнервящата сила на мълчанието. Накрая Симпсън го наруши, като вдигна ръце от скута си с обърнати нагоре длани:

— Е?

Гласът на Бени беше с една октава по-нисък от обичайния му баритон.

— Е — повтори като ехо той, — ще бъда кратък. Не те знам какво, по дяволите, си намислил с тия шитни около Д’Амико и Бърк, но това спира дотук. Двамата с теб никога не сме разговаряли, но сега ще се обадиш на Кармен Гарсия и ще ѝ кажеш, жива или мъртва, да реши проблема.

Симпсън беше видимо уплашен, макар да полагаше усилия да го скрие.

— И защо да го правя? — попита подигравателно той.

— Защото чукаш малката от „Престъпления от общ характер“ и ако не го направиш, ще ти разкажа играта. Не се съмнявай и за миг, че съм способен да го направя и че ще го направя. Виж, не ми дреме къде си го завираш, но съм сигурен, че на жена ти ѝ дреме. А пък на Върховната прокуратура ще ѝ задреме още повече, отколкото на жена ти, като научи, че го завираш на едно дете, което работи за теб.

Споменаването на Върховната прокуратура — службата към Министерството на правосъдието, надзираваща работата на главните федерални прокурори на всички съдебни области — уплаши Симпсън дори повече, отколкото споменаването на съпругата му. Той седеше, вперил поглед в ръцете си, които отново лежаха в скута му.

Бени го изчака малко да смели информацията и добави с малко по-висок тон:

— Просто дай на Кармен необходимите правомощия, отдръпни се от случая и никога повече няма да говориш с мен.

Симпсън не вдигаше глава.

— Разбрахме ли се? — попита Бени.

Все още забил поглед в ръцете си, Симпсън кимна няколко пъти и прошепна:

— Разбрахме се.

Бени стана и тръгна към вратата, после се спря, извърна се към Симпсън и посочи с пръст краката му.

— И да върнеш килима на Джорджин. Още днес.

След тези думи излезе, мина покрай Джорджин и се върна на четвъртия етаж по стълбището.