Сентрал Парк Уест

39

За снежен човек беше абсурдно малък, но Софи не знаеше това. Бяха в задния двор на къщата в Хоубоукън, където Нора бе прекарала детството си, и бяха събрали купчинка от току-що падналия мокър сняг, колкото да направят това жалко човече. Приличаше по-скоро на безформена буца, отколкото натри отчетливи обли топки, но си имаше нос от морковче, две съчки за ръце, стафиди за очи и усмихната уста. Докато седяха на задното стълбище, гордо загледани в творението си, и пиеха горещ шоколад, Софи разсъждаваше на глас как снегът ще улесни много работата на Дядо Коледа през следващата нощ, а Нора я слушаше с цялото си внимание.

Самата тя не мислеше за работа, защото до Нова година нямаше изобщо какво да върши. Беше изпратила на Бътлър всички доказателства по делото, подала бе в съда искането си за анонимно жури и бе уведомила съдията и защитата, че Министерството на правосъдието бързо е одобрило молбата им да не искат смъртно наказание — нещо, което никой манхатънски съд и бездруго нямаше да постанови. Беше ѝ приятно на тази Коледа да мисли само за семейството си.

И тя наистина мислеше за него — непрекъснато, включително сега, на тези стъпала. За пръв път в живота на Софи Ник щеше да доведе друга жена, неговата годеница, за да отпразнуват заедно Коледа. Още по-странно ѝ се струваше, че през седмицата след Коледа Ник и Вики ще отведат Софи в Кънектикът, за да я запознаят с родителите на Вики. Разстоянието до там беше едва деветдесет минути с кола, но самата мисъл предизвикваше у Нора тъпа болка в гърдите. Животът и на трима им щеше да се промени, а Нора не обичаше промените.

След като зави Софи в креватчето ѝ тази вечер с думите: „Мисли си за хубави неща, буболечето ми, и заспи, защото Дядо Коледа няма да дойде, докато си будна“, тя слезе в кухнята, където майка ѝ довършваше миенето на чиниите от вечерята. Нора се отпусна с въздишка на стола до малката маса. Тереза се обърна усмихната.

— Как е моята страхотна прокурорка?

Нора едва вдигна към нея насълзените си очи.

— Не се чувствам страхотно в този момент.

— Правя чай. Искаш ли? — попита Тереза.

Нора кимна и майка ѝ наля две чаши гореща вода, топна няколко пъти чаената торбичка в едната и в другата и я остави на масата.

— Нещо в службата ли? — поинтересува се Тереза.

— Не, там всичко е наред. Просто имам усещането, че губя Софи, че традициите, които си изработихме заедно, ми се изплъзват.

— Защото Вики ще е тук утре?

— Да, и защото ще водят Софи в Уестпорт, та няма да я видя цяла седмица, включително на Нова година. Досега никога не е било така, но оттук нататък вероятно ще се случва все по-често.

Майка ѝ се опита да я разсмее:

— На теб едва ли ти се ходи в Уестпорт. Къщите са далече една от друга, няма тротоари. Там няма да е весело на Нова година.

Нора се усмихна с половин уста, така че Тереза си пое дълбоко дъх и опита нещо различно:

— Виж, да имаш деца е прекрасно, но е и болезнено, защото при тях единственото постоянно нещо е промяната. Не можеш да ги замразиш, за да си остане всичко, както си е било.

— Да — каза Нора, забола нос в чашата с чай, — но сега е различно, не е като да я уча да кара велосипед или да я водя на училище. Сега непознати хора ми я отнемат за пръв път през живота ѝ.

— Виж, първо, не са непознати — отвърна Тереза, — а баща ѝ и жената до него. Но второ, точно това е болезнената промяна, за която ти говоря.

— Знам, знам — каза Нора, без да вдигне очи от чашата.

— Традициите се променят, това е неизбежно. Но знаеш ли кое никога няма да се промени? Ти като център на живота ѝ. Помисли си каква могъща сила бях аз в твоя живот, нали така? Дори когато си искала да ме прогониш от съзнанието си, не си могла. Та ти си майка на това дете! Нищо не може да застраши това, нищо никога не може да го промени. Никаква Вики, никакъв Уестпорт, нищо не може дори да го докосне.

Тереза се наведе напред и взе в дланите си обляното в сълзи лице на Нора.

— Наистина, ела с мен във Флорида. Виро Бийч е прекрасно място, а леля ти Айрин ще се радва да те види. Ще се забавляваш с ято застаряващи прелетни птички! Представи си само шведските маси в четири и половина следобед!

Това най-после разсмя Нора.

— Звучи изкусително, мамо, но вече съм била във Флорида през декември. И то тази година, за да закопчая Джина Куфаро. Кармен се уби да ме кани да отида за Нова година при нея. Няма да съм сама, не се тревожи.

Кармен Гарсия и нейната съпруга Маргьорит живееха в лявата половина на двуфамилна къща в Мейпълуд, Ню Джързи — богато озеленено и все по-модно предградие на трийсетина километра западно от Долен Манхатън. Домът им беше на няколко крачки от гарата, което улесняваше ежедневните пътувания на Кармен до града, като в същото време беше близо и до местната пожарна команда, както и до люлките и езерцата с патици в един хубав парк — за огромна радост на тригодишния им син Илай.

Беше навалял сняг, но не беше твърде студено за една следобедна разходка на 31 декември и Нора буташе количката на Илай по разчистения тротоар на Дънъл Роуд към пожарната, докато двете му майки крачеха зад нея. Големите гаражни врати бяха затворени — винаги сериозно разочарование за Илай, — така че те повървяха още малко напред и после свърнаха вляво към парка, за да наблюдават децата, които се спускаха с шейни по стръмния наклон откъм паркинга на пожарната. Илай нямаше шейна и вместо да го измъчват излишно, те продължиха напред, минаха през подлеза под железопътната линия и навлязоха в центъра на Мейпълуд. Намериха свободно сепаре за късен обяд в „Мейпъл Лийф“, една от забележителностите на града.

Докато Илай поглъщаше с апетит чийзбургера си с шоколадов шейк, трите жени ядяха омлети, пиеха кафе и си приказваха. Нора им разправи за Софи и Тереза, за Ник и Вики и за Уестпорт. Накрая млъкна сконфузено.

— Много съжалявам, че превзех разговора. Обикновено не съм толкова бъбрива. Мисля, че просто Софи ми липсва много.

— Моля те! — каза Маргьорит. — Толкова е приятно да срещна истински човек от света на Кармен, който да говори за нещо различно от кой кого очистил, как прокуратурата обърнала някакъв си да ѝ снася и така нататък. Благодаря ти, че поне ти си нормална.

— Хей! — запротестира шеговито Кармен. — Аз говоря за това през цялото време, а съм нормална.

Маргьорит се изсмя.

— Съдът още не се е произнесъл по въпроса, както би заявила моята съпруга прокурорка.

Кармен се наведе напред и опря челото си в нейното.

— Обещавам занапред да съм по-нормална.

— Не съм се влюбила в теб, защото си „нормална“ — каза усмихнато Маргьорит. После се обърна към Нора: — И така, чухме достатъчно за Ник и онази, как ѝ беше името, а досега нищо за твоя любовен живот. Как е там положението?

Нора кимна, че е чула въпроса ѝ, но усмихнато го отби, като подвикна на сервитьорката:

— Сметката, моля!

Кармен и Маргьорит се засмяха и я оставиха на мира.

На връщане се отбиха отново в парка, за да може Илай да си поиграе на пързалките и катерушките. Беше студено, но той трябваше да изразходва малко енергия преди лягане. Трите жени седнаха една до друга на близката пейка, докато момченцето се забавляваше по покритите със скреж съоръжения, които сега бяха само негови. Нора забеляза в края на детската площадка около трийсетгодишен мъж, който ги наблюдаваше с ръце в джобовете на черното си кожено яке; носеше плетена шапка с логото на „Ню Йорк Джетс“. Без да откъсва поглед от Илай, мъжът седна на съседната пейка. Кармен също го бе забелязала, както и това, че не е с дете.

Все още загледан в момченцето, мъжът каза на висок глас:

— Сигурно е чудесно да имаш щастливо семейство. Радвайте му се. Нещата могат бързо да се променят. — После стана и тръгна към изхода на площадката. Нора скочи и бръкна в джоба си за телефона, втренчена в мъжа. Без да спира, той я погледна и добави: — А и вашето прекрасно момиченце… Надявам се да го опазите живо и здраво.

Тя беше толкова зашеметена, че минаха няколко секунди, преди да отключи телефона си и да започне да го снима в гръб. Успя да направи поредица от снимки, преди той да се качи на предната седалка на чакаща кола, която потегли с мощен тътен на двигателя.

Тя се обърна към Кармен и Маргьорит:

— Бързо, вземете Илай и да се връщаме у вас.

След като влязоха в къщата, Нора се обади на Бени, който беше при сина си на Лонг Айланд, и му разказа за срещата си с непознатия.

— Копелета мръсни — каза той, когато тя свърши. — Прати ми снимките. Ще видя дали мога да го идентифицирам. Ще се обадя на полицията в Мейпълуд да пратят патрулна кола пред къщата на Кармен за през нощта. Също и на Хоубоукън, когато се върнеш.

— Благодаря ти, Бени, наистина го оценявам. Дали да не предупредим и Ник? Нали знаеш, че е в Кънектикът със Софи?

— Няма нужда. Това не е обичайното поведение на Коза Ностра. Някакъв тъпанар се опитва да се ебава с теб, няма смисъл да го раздухваме.

— Видя ли снимките? Току-що ти ги пратих.

— Чакай да те сложа на високоговорител. — Бени помълча няколко секунди. — Да, виждам ги. Не го познавам. Трудно ми е да допусна, че е от мафията, защото те просто не правят такива глупости. Знаят колко е глупаво да се дървиш на федералните. Но нека видя какво мога да направя.

— Благодаря ти, Бени. Наистина го оценявам.

— Няма проблем. Я ме сложи и ти на високоговорител, за да слуша и Кармен. — Когато Нора превключи, той каза: — Здрасти, шефе, и честита Нова година! Виж, не допускай това да обсеби живота ти. Не влизай в играта на тая отрепка. Ще се обадя във вашия участък да пратят някого пред къщата ти за през нощта, но запомни: който иска да ти причини зло, не го обявява предварително. Копелето просто се опитва да ви влезе в мозъка. Не го пускайте вътре.

— Благодаря ти, Бени — каза Кармен. — Ако откриеш нещо, обади се. Честита Нова година и на теб!

Няколко часа по-късно, докато Илай спеше на горния етаж, трите жени си направиха „щурото“ новогодишно парти, което им бе обещала Кармен, въпреки притеснителното присъствие на полицейската кола отпред. Седнали в малката всекидневна, те си побъбриха, поиграха на „Заселниците на Катан“ и пиха шампанско, като от време на време поглеждаха към телевизора със спрян звук, по който вървеше повторение на някакво тъпо новогодишно шоу с отдавна починал водещ. Когато Маргьорит се качи горе да нагледа Илай, Кармен се обърна към Нора:

— Хей, може би шампанското ме хвана, но искам да ти бъда помощник-обвинител на процеса срещу Джина Куфаро. Отдавна не съм водила наказателни дела, а бих желала да ти помогна. Ти ще си шефът, а аз просто ще седя там и ще правя каквото ми наредиш.

— Сериозно ли? — попита Нора. — След случилото се днес искаш да нагазиш още по-дълбоко в тази мръсотия?

Кармен кимна.

— Да, сега наистина искам да се включа.

— Спомняш ли си, когато беше втори обвинител на едно мое дело, докато още бях в „Престъпления от общ характер“?

— Да — отвърна Кармен. — Тогава всъщност нямаше нужда от мен, както вероятно нямаш и сега. Приеми, че правиш услуга на динозавър. Едно последно дело, преди да ме пратят в пенсия.

— Става — каза Нора. — В екипа си. Ще бъде забавно.

Кармен се изсмя гърлено.

— С какво толкова ни е деформирала професията, че смятаме за забавно да съдиш някого за дванайсет убийства?

Нора вдигна чашата си.

— Пия за края на „Красавицата Звяр“.

Кармен чукна чашата си в нейната.

— На мен повече ми хареса „килърката, която оправя мафията“, но нека пием за това да я вкараме в затвора, без значение под какво име.

В полунощ, докато гледаше как Кармен и Маргьорит се целуват, Нора изпита внезапно чувство на болка и самота. Тя ги прегърна и отиде да си легне в малката стая за гости до тази на Илай.

На следващата сутрин стана рано и тръгна пеша към центъра, за да изненада домакините си с бейгъли и кафе от едно магазинче, което ѝ бяха посочили по време на разходката. Махна на полицая в патрулната кола; от тайнствения непознат с плетената шапка на „Джетс“ нямаше и следа. Като коренячка нюйоркчанка тя знаеше, че бейгълите стават толкова по-малко клисави и жилави, колкото повече човек се отдалечава от Ню Йорк, като показателна беше дупката на бейгъла. Най-добрите нямаха дупки. Представляваха кръгла питка с хрупкава коричка и едва загатната дупчица, нещо като човешки пъп. Сега, застанала пред магазинчето, Нора оглеждаше тавите с тестени кръгчета, не по-големи от стъкла на слънчеви очила. Ами добре, помисли си тя. Магазинът си е техен, сигурно така си ги харесват.

Излезе навън с една дузина бейгъли с различни вкусове и глазури плюс чаша кафе за полицая пред къщата.

След кафето и бейгълите — които пожънаха голям успех — Нора се качи на почти празния влак за вкъщи, като гледаше през прозореца и си мислеше за Софи. Слезе на пустата крайна гара в Хоубоукън. Нямаше смисъл да се отбива в къщата на майка си, където нямаше никого, затова отиде направо в сутеренния си апартамент. Той също беше празен и тих, но там беше служебният ѝ лаптоп, който щеше да прогони тъжните ѝ мисли. Имаше много работа за вършене и тя се захвана първо със списъка на доказателствата по делото „Съединените американски щати срещу Джина Куфаро“.