Сентрал Парк Уест

41

Подборът на съдебни заседатели в зала 318 мина гладко. Само един от кандидатите се стори съмнителен на Нора и Кармен от гледна точка на податливост на въздействие — мъж, който каза, че е от италиански произход и работи във финансовите услуги. Макар съдията да подчерта необходимостта от анонимност на заседателите и поиска от тях като адрес да посочат само окръга си по местоживеене, въпросният мъж сподели, без да го питат, че живеел в „Белмонт“ — квартал на Бронкс, известен като Малката Италия. Това беше и кварталът, в който Джина бе отраснала. Нора се опита да убеди съдията да го дисквалифицира на основание на потенциална пристрастност, но Салваторе Бътлър контрира с аргумента, че в „Белмонт“ живеят десетки хиляди нюйоркчани, и съдия Уитни го остави в журито.

Когато дойде ред на обвинението да приложи правото си на последно безусловно възражение — позволяващо на всяка от страните да отстрани заседател, без да посочва причини, — Нора беше най-обезпокоена от присъствието на петдесет и три годишна жена, която работеше в издателския бизнес, живееше в Манхатън и смяташе, че ФБР са тръмписти. Кандидатката твърдеше упорито, че въпреки тези свои схващания може да бъде справедлива и безпристрастна. Ако не я отстраняха сега, щеше да стане съдебен заседател.

— Не, нека остане, нищо че мрази Бюрото — прошепна Бени. — Трябва да използваме последното си възражение за оня смотаняк от „Белмонт“. Около Артър Авеню е фрашкано с мутри.

— Бени — отвърна Нора с шепот. — Ние сме в съдебна зала, за бога. Тя представлява по-голяма опасност за нас.

Кармен беше на същото мнение.

— Ако отстраним него, лелката, мразеща ФБР, остава заседател и може да ни прецака грозно. Трябва да я разкараме и да оставим човека от „Белмонт“.

— Добре де, добре — каза Бени. — Но помнете ми думата, той ще ни създава проблеми.

След последното полагащо се на прокуратурата право да отстрани заседател, журито най-после бе определено: дванайсет титуляри плюс няколко резерви. Съдия Уитни се покашля и се обърна към залата:

— Дами и господа, тези от вас, които не бяха избрани за съдебни заседатели, са освободени с благодарности от съда и могат да си тръгнат. Моля избраните да последват съдебния секретар към стаята на журито. Процесът започва утре в десет сутринта с встъпителни пледоарии. Моля ви да вземете личните си вещи, защото ще си тръгнете направо от стаята ви. Приятна вечер на всички.

Когато заседателите се събраха в отреденото им помещение, един федерален шериф им обясни режима на придвижване. Вановете с тъмни стъкла на шерифите щяха да потеглят от подземния гараж след края на всеки работен ден, за да откарат заседателите до един от трите сборни пункта: до паркинга за пристигащите с кола и до две различни гари за пътуващите с влак или метро. Всяка сутрин щеше да протича обратният процес: шерифите да ги чакат на уречените места, за да ги откарат до съдебната зала. Всеки ден вановете щяха да минават по различни маршрути. Съдебните заседатели никога нямаше да пътуват сами от къщи до съда и обратно. Всички кимаха, усещайки все по-осезателно тежестта на наложената им анонимност.

Бени се извини и стовари тежкото си тяло върху синьото канапе.

— Съжалявам, че бавя екипа, но току-що получих странно съобщение от Управата на затворите. — Обърна се към Кармен и добави: — Знаеш, че бях помолил да ме държат в течение всеки път, когато се появи нов посетител при нашите обвиняеми.

— Знам. Е, и?

— Снощи оная тъпа Мериън Бърк е била на свиждане при Джина.

— Какво?! — почти извика Кармен. — Как е възможно?

— Знам ли! — отвърна Бени. — Но мисля, че трябва да проучим въпроса.

— Абсолютно — каза Нора. — И то още сега, веднага.

Мериън Бърк живееше в една разкошна къща между Пето и Парк Авеню от източната страна на Сентрал Парк, почти директно срещу някогашния си пентхаус, лобно място на бившия ѝ съпруг.

— Източната страна ми харесва повече — обясни тя на Нора и Бени, които настани на коженото канапе за двама в ярко осветената приемна — или поне така бе нарекла нейната асистентка помещението, в което ги въведе. — По-близо е до музея „Метрополитън“, с по-малко малцинства и по-малко безработни актьори. Липсват ми деликатесите на „Зейбар“ обаче.

Нора се изкушаваше да я попита какво влага в понятието „приемна“, но вместо това мина направо на темата:

— Госпожо Бърк, били ли сте на свиждане на Джина Куфаро в Градския федерален затвор вчера привечер?

— Да — отвърна незабавно Мериан. — Снощи посетих госпожица Куфаро в онази ужасяваща тъмница.

— Защо? — попита Нора.

Мериън повдигна леко брадичката си.

— Защото е човешко същество, което в момента е сведено до заглавие в жълтата преса. Видях какво причиниха медиите на бедната Кайра. Освен това аз съм срещала това момиче, при това повече от веднъж, струва ми се, на разните отегчителни политически събирания на съпруга ми. Спомням си я като дете, открояваше се от околните в добрия смисъл на думата. Най-малкото, което можех да направя за нея, беше да ѝ покажа човечност. Тя е невинна до доказване на противното, нали така? Ние, християните, не трябваше ли да помагаме на изпадналите в беда?

Бени вече почти се бе възстановил от пътуването в тясната кабинка на скърцащия асансьор до четвъртия етаж на резиденцията. Какво правим в тоя капан за мишки, мамка му?!

— Да — каза той, наведе се и подпря лакти на масивните си бедра. — Колко християнско от ваша страна! На свиждане при жената, очистила бившия ви съпруг. Но, ако ми простите откровеността, на мен това ми звучи като бабини деветини.

— Бени… — обади се Нора.

— Не, няма проблем — каза бързо Мериън. — Оценявам вашата прямота, дори елегантния намек за възрастта ми. Това беше любим израз на бившия ми съпруг, да почива в мир.

Бени отказа да се поддаде на чара ѝ.

— Нищо не съм намеквал. Каква беше истинската причина да се видите с нея?

Мериън остана невъзмутима.

— Жест на милосърдие, господин Дугън, както ви казах.

— Е, добре. След като оценявате прямотата ми, нека бъда наистина прям. Вие ли убихте съпруга си?

— Не.

— Значи не сте били вие във фоайето онази вечер, дегизирана като Джаки Онасис?

— Не съм била аз.

— Но наехте Джина да го убие?

— Не.

— А тогава какво, по дяволите, търсехте в ареста?

Мериън погледна ръцете си, положени върху покритите със зелена тафта колене.

— Ситуацията е много сложна — започна тя, преди един силен глас да я прекъсне.

— Не, не, стига толкова! — обяви Едуард Бърк, който влезе в стаята през една странична врата точно зад гърба на майка му. Спря се зад нейния стол и постави върховете на пръстите си върху раменете ѝ. — Няма нищо сложно в ситуацията. Майка ми отговори на вашите въпроси, прие ви в дома си почти без предизвестие и без да настоява да присъства адвокатът ѝ. Сега ще ви помоля да си тръгнете. Приятен ден.

Бени вдигна глава и изгледа Едуард, застанал зад майка си с костюм и вратовръзка. След като задържа погледа му няколко секунди, той насочи вниманието си към Мериън.

— И вие ли, госпожо Бърк, желаете това, което синът ви каза току-що?

Мериън не отговори веднага. Бени забеляза как пръстите на Едуард се зачервиха от натиска върху раменете ѝ.

— Госпожо Бърк — каза Бени, — сигурна ли сте, че не искате да поговорим насаме? — Пак вдигна глава към Едуард и добави: — Като зрели хора.

Тя въздъхна шумно.

— Сигурна съм. Сега ще ви бъда благодарна, ако напуснете дома ми. Приятен ден.

С тези думи тя стана и последва Едуард през вратата, през която той бе влязъл. Нора и Бени поседяха мълчаливо няколко секунди, докато асистентката на Мериън не влезе, за да ги придружи до асансьора. Бени настоя да ползва стълбището. Когато излязоха на улицата, двамата отидоха до колата му, паркирана пред пожарен кран с безценната лепенка на Нюйоркската пожарна команда върху предното стъкло.

— Какво мислиш? — попита Нора.

— Двайсет безвъзвратно пропилени минути от живота ми — отвърна Бени над покрива на колата си. — Всичко е адски странно и може би лошо, но последното не можем да го докажем. Ако трябва да съм честен, не мога да си представя тая префърцунена вещица да си свърши сама мръсната работа, затова и не приех идеята, че е била тя онази вечер във фоайето, но… да наеме Джина? Не е изключено. Матю Паркър ми сподели една любопитна подробност около делото срещу Кайра — че Мериън може би щяла да наследи всичко по силата на завещанието, ако губернаторът пукнел междувременно. Но не знам, струва ми се, че тя и бездруго си има достатъчно мангизи. Какво обаче търсеше нейното синче зад стената, подслушваше ли? Нещо там смърди. Само че не знам какво. Имаш ли нещо против ти да докладваш на Кармен?

— Хм. Нямам търпение да ѝ разправя какъв език си използвал в една изискана приемна на Пето Авеню.

Лицето на Бени засия, докато огромното му тяло се вмъкваше зад волана.

— В полицейското училище не ни учеха как да се държим в разни приемни. — Той бутна лоста на скорост с рязко движение. — Да се махаме от тук, преди да са решили, че съм от малцинствата или нещо такова.