Сентрал Парк Уест

6

Нора, Бени и пряката ръководителка на Нора, шефката на ОТОП Кармен Гарсия, стояха прави, вперили погледи в голяма черно-бяла фотография, закачена в рамка над канапето. На нея се виждаха няколкостотин души, повечето бели мъже и всичките официално облечени, които седяха усмихнати около кръгли маси и гледаха нагоре към фотографа, сигурно снимащ от тавана на огромната банкетна зала. Джорджин Джаксън, секретарката на главния федерален прокурор, беше седнала на бюрото си и ги наблюдаваше, както уредник на музей би наблюдавал прехласнати по някоя картина посетители. Беше едра жена малко над шейсет, с кръгло лице, дебели плитки, вързани зад тила, за да не ѝ пречат на работата, и топли очи. Гласът ѝ съчетаваше сухия нюйоркски акцент с напевната интонация на родния ѝ Тринидад.

— Това е от сбирката в „Плаза“ за двестагодишнината на федералната прокуратура — каза тя. — Преди много години. Виси на тази стена, откакто се помня — от устата ѝ излезе отка са помна. — Тук нищо не се променя. — Тя понижи глас и добави: — Ако не броим килима.

Нора, Бени и Кармен се обърнаха едновременно, за да я видят как сочи с глава към затворената врата на кабинета на главния прокурор, преди да продължи шепнешком:

— Той ми открадна килима.

Те бяха чували истории за този килим. Джорджин бе работила като секретарка на много назначени от президента федерални областни прокурори, които се сменяха приблизително на четири години. При отпътуването си един от тях в знак на благодарност за вярната служба ѝ беше подарил персийски килим, приблизително 2 на 3 метра, във виненочервено и синьо, и всеки път, когато посетител поглеждаше надолу към красивите шарки, тя обясняваше сияеща:

— Знаете ли, Натаниъл Сиймор ми подари този килим.

Легендарният нюйоркски юрист отдавна беше излязъл в пенсия, но килимът му продължаваше да напомня колко ценна е Джорджин за това ведомство.

Докато Фреди Симпсън не ѝ го открадна. Тогава новоназначен и все още страдащ по снимките си, съсипани от теча върху кожуха на климатичната инсталация, един уикенд той бе довел съпругата си, за да му помогне при обзавеждането на кабинета. Двамата заедно бяха решили, че красивият килим в секретарската стая ще изглежда още по-страхотно под салонната масичка в кабинета му и ще подхожда идеално на наситеночервената кожена гарнитура от канапе и два фотьойла върху тъмносиния мокет. И така, те го бяха завлекли от стаята ѝ в кабинета на шефа. Джорджин не каза дума. Разбира се, не беше изключено Симпсън да е допуснал, че килимът е държавна собственост, но това нямаше значение.

Тя го намрази заради този килим. А също и заради „момичето“ — всъщност зряла и хубава жена, макар и твърде млада за шефа ѝ. Нора и Бени бяха чували и историите за нея.

Джил Антърмайър беше младши прокурор и водеше дела за престъпления от общ характер — разпространение на фалшива валута и незаконно притежание на оръжие. Сред тези дела нямаше такива, които да заслужават вниманието на главния федерален прокурор; тя нямаше работа на осмия етаж, където бяха кабинетите на ръководството, но често се озоваваше там за лични срещи с Главния, обикновено вечер. Джорджин негодуваше срещу това по няколко причини, но може би най-вече заради пълната липса на дискретност. Два-три пъти седмично след седем вечерта високата привлекателна Джил преминаваше с бърза крачка през секретарската стая; дългата ѝ черна коса беше изпъната назад със златиста диадема и се полюляваше в ритъм с ханша ѝ. Заставаше точно на мястото на откраднатия килим и казваше с широка усмивка:

— Здрасти, Джорджин. Той в кабинета си ли е?

Джорджин вдигаше телефонната слушалка и натискаше копчето на интеркома, за да докладва на шефа си:

— Госпожица Антърмайър е тук.

На което Симпсън неизменно отговаряше:

— Да влезе. И… благодаря ти, Джорджин, това е всичко за днес. Ще се видим утре сутрин.

След което Джил Антърмайър потъваше в кабинета му, затваряйки вратата след себе си. Това вбесяваше Джорджин повече от кражбата на килима — може би по тази причина го споделяше с толкова много хора.

Сега тримата стояха прави и неловко смълчани.

— Сигурни ли сте, че не искате да седнете? — попита Джорджин. — Той помни, че е спешно, но човек никога не знае. Понякога се бави, макар за тази вечер да няма насрочени срещи.

Те запристъпваха от крак на крак, колебаейки се дали да седнат и кой къде да седне, когато ги стресна звукът на задействан клапан за промиване на тоалетна. Беше силен и се разнесе като сирена през стената вдясно от затворената врата на кабинета.

— О, ей сега ще ви приеме — каза Джорджин със странно напевен глас. — Каквото и да е вършил, вече е приключил.

Интеркомът звънна. Джорджин вдигна слушалката и след миг каза:

— Господин Симпсън ще ви приеме. Влизайте, сигурна съм, че оценява търпението ви.

Нора ѝ се усмихна, докато пристъпваха към вратата на кабинета. Тя харесваше Джорджин, но се питаше: Що за некадърен идиот е тоя?

Симпсън седеше зад бюрото си в далечния край на ъгловия си кабинет. Беше мъж на средна възраст, леко смугъл, с издадена напред брадичка и дълъг нос, между които блестяха два реда бели зъби, видимо големи за устата му. Но най-силно се набиваше на очи челото му, което би се простирало чак до темето, ако не беше правата черна коса, старателно зализана настрани от лявото слепоочие към дясното ухо.

Нора не бе влизала в кабинета на осмия етаж, откакто Симпсън бе назначен за главен федерален прокурор на Южната съдебна област, но тук всичко си беше същото.

Вдясно от нея, по хипотенузата на триъгълника, се простираше витрина с изглед към осветения площад и подходите към Бруклинския мост. Нора и Кармен седнаха на двата стола пред огромното дъбово бюро, а Бени придърпа един от столовете до стената и се настани между тях.

Симпсън повдигна брадичка към Кармен.

— Е, какво мога да направя за вас?

— Благодаря, че ни приехте с такова кратко предизвестие, сър. Сигурно познавате Нора Карлтън от моя отдел, а това — тя погледна встрани — е Бени Дугън, главният ни следовател по организираната престъпност.

Симпсън кимна, без да поясни дали ги познава или не, каза само:

— Радвам се да ви видя.

След това тя се залови да му докладва за последните развития около Д’Амико: за подхвърлената бележка, че имал информация за убийството на Тони Бърк, за назначения от съдията дублиращ адвокат, за тайната среща.

Симпсън я слушаше прехласнато.

— Страхотно! И така, какво ви подаде той като информация за Кайра Бърк?

— Там е работата, че нищо — каза Кармен. — Твърди, че не тя е убила бившия губернатор, а мафията.

Симпсън направи гримаса.

— Що за глупости. Главният прокурор на Манхатън твърди, че уликите срещу нея са железни. Вашият човек се опитва да отърве задника си, предполагам.

— Още не знаем подробности, това беше само предварителна среща, но и двамата, Бени и Нора, преценяват Д’Амико като заслужаващ доверие. Той поема огромен риск, за да ни съдейства. Бихме желали да продължим разпита и да проучим какви възможности има да го използваме активно, за да се сдобием с още информация за убиеца или убийците. И понеже е на свобода под гаранция, евентуално да му сложим микрофон и да запишем негови разговори по темата.

Симпсън вече клатеше глава.

— Ей, ей, ей, по-полека! Не се изсилвайте толкова. Този Д’Амико не беше ли един от лошите, който се опитваме да спипаме от години?

Нора отвърна:

— Такъв е.

— И няма ли да търси някаква сделка с нас в замяна на съдействието си?

— Ще търси — каза тя. — Как точно ще изглежда тя, не мога да кажа отсега.

Симпсън повиши глас:

— Затова пък аз определено мога. Нищо няма да правим. Няма да поканим в кревата си мафиотска отрепка заради някакви дивотии, които имал да наговори по дело, което е поето от манхатънската прокуратура в съседната сграда. Няма да стане.

Кармен се намеси:

— Сър, той ни предлага информация, че мафията е убила фигура с висока обществена значимост и че невинна жена може да отиде в затвора. Наше задължение е да разследваме случая.

Симпсън почервеня и почти закрещя:

— Нищо подобно! Този случай е от компетентността на местната прокуратура. Колко усилия ми струваше да подобря отношенията ни с тях, които моят предшественик беше успял да сговни! А доколкото си спомням, и вашият отдел имаше заслуга за това — крадяхте им случаите. Нашата задача — каза той, после се спря и посочи с пръст Нора, — вашата задача е да осъдите Доминик д’Амико и да не се оставяте да ви манипулира с неговите идиотщини. Ние не сме…

Тук Кармен го прекъсна и в тона ѝ се долавяше сянка на неподчинение:

— Сър, с цялото ми уважение, в това няма никаква логика. Винаги сме събирали доказателства за мафията от съдействащи свидетели. Д’Амико е в състояние да ни подаде всякаква информация. Та ние дори още не сме го разпитали и да прекъснем всичко сега… просто няма логика.

Лицето на Симпсън беше станало тъмночервено.

— Не ми говорете като на дете. Аз съм назначен от президента на Съединените щати да ръководя това ведомство и да вземам решения. И току-що взех решение. Няма да си легнем с един мафиот заради някакви измишльотини. Не! Никакви договаряния с този маниак. Нима не е убил лично трийсет души? Ако бяхте дошли по-рано при мен, нямаше да намесим съдия Уитни в този цирк. Но всичко свършва дотук. Ясен ли съм?

Кармен отвърна:

— Да. Напълно.

Симпсън пръв наруши неловкото мълчание, което последва след думите ѝ:

— Добре. Желая ви успешно приключване на делото.

После се наведе над бюрото си и се зачете в нещо.

Без да кажат и дума повече, тримата се изнизаха от кабинета му. Прозорците вече им се падаха отляво, а канапето и фотьойлите — отдясно. Нора погледна към персийския килим. Уютничко е станало тук.