Сентрал Парк Уест

11

Рано на другата сутрин Нора и Бени седяха на метални столове в тесния застлан с плочки коридор в манхатънската прокуратура, чакайки за среща с Пол де Пиетро, завеждащия отдел „Убийства“. Делото на Кайра Бърк се водеше от един от старшите му прокурори, Анди Куон.

След петнайсетина минути бяха въведени в малка съвещателна зала. Де Пиетро им представи Джак Акърман, около шейсетгодишен мъж, като обясни, че той е дългогодишен следовател при тях. Нора се ръкува и с двамата. Дугън се здрависа с Де Пиетро, а когато подаде ръка на Акърман, той рязко седна и се заигра с химикалката си. Но понеже Дугън не беше от онези, които прощават такова незачитане, попита:

— Какво те прихваща, Джак?

— Знаеш, че не си падам по фалшивите дипломатични лиготии, Бени — отвърна Акърман. — Затова давайте по същество.

Дугън седна тежко на стола, клатейки глава.

Нора им изложи каквото имаше за споделяне. За Носа, бележката му до Бени, „мострата“ от информация за убийството на Бърк като поръчано от член на фамилията Гамбино, смъртта на Носа, канарчето в устата му, приключването на делото. Когато свърши, Де Пиетро вдигна глава със странна усмивка и задържа погледа ѝ.

— Това ли било? Този ли е неотложният въпрос, заради който поискахте среща с нас тази сутрин? Някакъв боклук от подземния свят на име Доминик д’Амико бил дошъл да ви хленчи да свалите примката от врата му, твърдейки, че друг е извършил убийството? И какво очаквате от нас? Да прекратим делото срещу жената, убила бившия ни губернатор? Вие сигурно се майтапите с мен. Ние имаме желязно изпипано дело. От каква шибана планета падате и за какви идиоти ни смятате?

Нора усети, че ѝ прилошава. Бени се изстреля от стола си с почервеняло лице и изрева с класически бруклински акцент:

— Копеле самонадеяно! — Акърман понечи да се намеси, но Бени протегна огромната си разперена длан към него и той замръзна на мястото си. — Ако ѝ кажеш още една дума с този тон, ще си преглъщаш зъбите. Не сме тук, за да ти казваме какво да правиш. Дойдохме, защото имаме информация, за която не сме молили, че някой друг е убил жертвата ви. И ние я преценяваме като достоверна. Помислихме, че това би могло да ви заинтригува. Явно не. Е, то си е за ваша сметка, твоя и на службата ти. Щом държите да си останете със заврени в задниците глави, добре. На нас не ни пука. Край на срещата.

С тези думи Дугън се изправи така рязко, че въздушното течение едва не отвя Нора от стола ѝ. След миг бяха вече при асансьора. Вратите се затвориха след тях и той заговори със спокоен извинителен тон:

— Съжалявам. Не обичам някой да напада така хората ми. Имам избухлив характер.

— Нима? — отвърна Нора с лек сарказъм. — Чак сега го усетих. — Изчака за момент и продължи със сериозен тон: — Виж, Бени, оценявам това, което правиш за мен, но, първо, не ми е необходимо и второ, ти просто провали срещата.

— Сякаш тия тъпанари щяха да предприемат нещо с нашата информация. Те си мислят, че се опитваме да се бъзикаме с тях. Двамата с Акърман имаме неприятни спомени един от друг.

— Не може да бъде! — засмя се Нора. — Не си личеше отстрани, не извадихте ножове да се колите. Какво, по дяволите, става тук, Бени?

— От двайсет години ми има зъб, на мен и на Южната съдебна област. Смята, че навремето сме му откраднали някакви дела. Което сигурно е вярно, но ние поне вършим работа, а той винаги е бил мухльо.

Нора въздъхна.

— Е, да идем да съобщим на Кармен колко добре се справихме.

— Ей — каза Бени, когато вратите на асансьора се отвориха, — тъй и тъй приключихме с тази клоака, защо не се отбием в съда, да седнем някъде отзад и да погледаме как върви делото? Навита ли си?

— Абсолютно — отвърна Нора.

Следващият свидетел по делото „Народът на щата Ню Йорк срещу Кайра Бърк“ беше портиерът Ибан Рамирес, който изложи версията си как тя се отбила за кратко малко преди осем въпросната вечер, как бил донесен поръчаният телешки стек и как бил намерен трупът, описан в пълно съответствие с полицейските снимки.

Анди Куон го накара да преразкаже със свои думи записа от охранителната камера във фоайето, който в това време течеше на екрана — цветен, но без звук — и на който се виждаше блондинка с очила, шал и манто „Прада“ да влиза и излиза от сградата. Била госпожа Бърк извън всякакво съмнение и той я поздравил по име, макар че тя не му отговорила. Докато портиерът беше още на свидетелския стол, прокурор Куон прочете протокол за изземване на няколко броя вещи от дома на Кайра на Поумандър Уок с цел представянето им като доказателства пред съда. Паркър бе решил да ги приеме, за да избегне разпита на детектива, участвал в претърсването, който само щеше да изтъкне важността на доказателствата. Но сега Куон можеше да ги покаже на съдебните заседатели, докато вървеше записът от фоайето. Май направих грешка, помисли си Паркър. Може би трябваше да прекъсна ритъма му. Куон подаде на свидетеля шала и слънчевите очила, дръпна се крачка назад и вдигна мантото пред очите му, сякаш му предлагаше да го купи.

— Господин Рамирес, това ли са нещата, които носеше Кайра Бърк онази вечер?

Откъде, по дяволите, би могъл той да знае това? Но Паркър реши да не повдига възражение. По-добре беше да си го запази за кръстосания разпит.

— Да — отвърна портиерът.

— Нямам повече въпроси, господин съдия. Мога ли да предоставя доказателствата на вниманието на съдебните заседатели?

Защо тия адвокати не казват просто „да покажа “?

— Можете — отвърна съдия Занис, като направи знак на съдебния секретар да отнесе очилата, шала и мантото до ложата на заседателите.

В залата се възцари тишина, докато те си ги подаваха от ръка на ръка. Когато последният заседател ги върна на секретаря, съдията погледна към масата на защитата точно в момента, когато Нора и Бени се шмугнаха в препълнената зала и тихо заеха две места на последния ред.

— Господин Паркър?

— Благодаря ви, госпожо съдия.

Този път адвокатът си взе бележника и отиде до катедрата, която беше преместена в далечния край на ложата на съдебните заседатели, за да не им закрива свидетелското място.

Тонът на Паркър беше преднамерено мек и любезен. Той не се радваше, че е на шейсет и с посивяла коса, но контрастът между мъдростта на зрялата възраст и младежката енергия на неговия опонент си имаше и своите плюсове. Паркър нямаше намерение да напада портиера. Рамирес беше свестен човек, изкарваше си с труд хляба. Просто беше поредната жертва на сляпата жажда на властта за присъда на всяка цена.

— Господин Рамирес, вие не можете да заявите със сигурност, че тези вещи — шалът, очилата, мантото — са същите, които сте видели във фоайето онази вечер, нали?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Имам предвид, че най-много можете да твърдите, че те ви приличат на онези, които сте видели, а не че са същите.

— О, да — отвърна той. — Изглеждат ми еднакво.

— И приличат на дрехите, които Кайра Бърк е носела често, нали?

— Да, точно така. Тя е жена със стил.

— И ако някоя друга е искала да прилича на Кайра Бърк, тя е щяла да носи нещо подобно, нали?

Куон вече беше на крака.

— Възразявам, госпожо съдия. Това са спекулации.

Съдия Занис се поколеба само за миг.

— Не, възражението се отхвърля. Това е кръстосан разпит. — Портиерът гледаше неразбиращо и тя добави: — Можете да отговорите, господин Рамирес.

— А, благодаря. Да, предполагам. Ако трябва да приличаш на нея, трябва да изглеждаш като нея.

Това бе посрещнато с кикот от публиката и Паркър не сдържа усмивката си.

— Точно така, много сте прав, господин Рамирес. Може да е била някоя, която се е опитвала да ви заблуди, че е Кайра Бърк, нали?

— Не знам. На мен ми приличаше на госпожа Бърк.

— Точно така — повтори Паркър. — Определено е приличала на госпожа Бърк.

Съдия Занис се намеси:

— Господин Паркър, ще ви помоля да не повтаряте показанията на свидетеля. Задавайте си въпросите, ако обичате.

— Разбира се, госпожо съдия. — Беше време Паркър да направи своя ход. — Но не се е държала като госпожа Бърк, нали?

— Не знам какво имате предвид.

— Ами в сградата ви живеят голям брой заможни хора, нали?

— Да. В сравнение с мен всички са богати.

Залата избухна в смях. Паркър отново се усмихна. Рамирес беше симпатичен и забавен, което го правеше идеален за целта. Но преди да зададе следващия въпрос, Паркър изтри усмивката от лицето си.

— И мнозина от тях са невъзпитани богати сноби, прав ли съм?

Портиерът се спече. Това можеше да се окаже опасно за него, защото обитателите на сградата следяха отблизо случая и не бяха особено щастливи. Наложи се да си вземе един ден отпуск заради призовката.

— Ами хората са сложни, всичките.

— Господин Рамирес, не се опитвам да ви навлека неприятности, но нека ви поставя въпроса така: в сградата има много хора, които не са дружелюбни към такива като вас, които трудно свързват двата края. Така ли е? Независимо от причината.

Рамирес вече имаше вид на човек, страдащ от физическа болка.

— Да, предполагам, че е така, но аз не искам да ги съдя. Понякога парите са някакъв особен вид бреме за някои хора.

— Е, добре, тези хора не са тема на разговора ни, затова не искам да губим повече време с тях. — Той се обърна и посочи с пръст Кайра. — Но темата е тя, затова позволете да ви попитам: Кайра Бърк беше ли невъзпитана богата снобка?

— Не! — отвърна бързо и е облекчение портиерът.

Вече не говореха по принцип за многото му противни работодатели, а човекът умираше от желание да каже нещо хубаво за някого от тях. Това беше потвърждението, от което се нуждаеше Паркър, и той повиши глас:

— Всъщност Кайра Бърк винаги се е държала приятелски с вас, нали?

— Да, като цяло.

— Отнасяла се е с вас като с човешко същество, нали?

— Мисля, че да.

— Знаела е как се казвате и се е обръщала към вас на малко име и с усмивка, нали?

— Да, повечето пъти.

Паркър смени тона и стана сериозен като смъртта.

— А жената с шала и очилата във фоайето онази вечер беше ли любезна с вас?

— Не особено.

— Усмихна ли ви се, обърна ли се към вас на малко име, отнесе ли се с вас като с човек?

— Ами тя просто влезе и излезе, но махна с ръка.

Паркър беше готов за този отговор, дистанционното от видеото беше вече в ръката му.

— Господин Рамирес, бих ви помолил да видите още веднъж записа от фоайето, ако обичате.

Той пусна на мониторите частта от записа, заснета на влизане.

— Поздрави ли ви тази жена, погледна ли ви изобщо?

— Не, но виждате, че бях зает с тези кучета.

После Паркър пусна клипа, на който тя си тръгваше.

— Махна ли ви с ръка?

— Ами вдигна ръка, след като ѝ казах: „Приятна вечер, госпожо Бърк“.

Паркър пусна отново клипа.

— Значи тук ѝ казвате „приятна вечер“ и тя ви показва опакото на ръката си в ръкавица. Това минава ли за „помахване“ там, откъдето идвате, господин Рамирес?

— Смятам, че не.

— Кайра Бърк не е такъв човек и вие го знаете, нали, господин Рамирес?

— Беше мила жена.

— А жената на записа „мила“ ли е?

— Не особено.

— Това не е била Кайра Бърк, нали?

Рамирес още не беше готов да стигне дотам и каза само:

— Определено приличаше на нея.

Но нямаше значение, Паркър, бе постигнал своето.

— Да, определено е приличала на нея, нали така? Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

На последната пейка в залата Нора смушка Бени и прошепна:

— Адвокатът ѝ е доста добър.

— Един от най-добрите — отвърна Бени. — Беше дълго време при нас. На длъжността на Кармен.

— Значи това е Матю Паркър? Не го познавам лично, но съм чувала страхотни неща за него.

Бени само кимна. Делото следваше своя ход.

— Господин Куон, някакви допълнителни въпроси към свидетеля ви?

— Да, госпожо съдия, съвсем кратки.

Анди Куон изглеждаше някак неспокоен. Викаш, да мажем тънко, за да залепне, а, тъпако?

— Хората имат настроения, нали, господин Рамирес?

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Ами вие не можете да кажете в какво настроение е била Кайра Бърк онази вечер, нали?

— Точно така.

— Може да не е била на себе си, възможно ли е това?

— Разбира се.

— Може би, ако току-що е убила някого, не е била особено дружелюбно настроена?

Паркър вече беше прав, но Куон го изпревари:

— Оттеглям последния си въпрос, госпожо съдия. Нямам повече въпроси.

Ах, ти, малко тарикатче. Не очаквах това от теб, но както и да е.

Съдия Занис обяви по-ранна обедна почивка, преди да призоват следващия свидетел. Нора се изправи и понечи да си тръгне, но Бени вдигна ръка, давайки ѝ знак да не бърза.

Докато чакаха, Кайра Бърк стана от масата на защитата и се обърна с лице към залата, улисана в разговор с адвоката си. Нора усети, че я обзема странно чувство. Беше виждала нейни снимки на първа страница в таблоидите, но никога не я бе срещала на живо. Нещо в движенията ѝ, в повдигането на раменете или изопването на шията ѝ се стори познато. Изпита странно усещане, но бързо го прогони, когато Бени я докосна по бедрото с кокалчетата на пръстите си.

Тя стана заедно с него и зачака да излязат по централната пътека. Огромното туловище на Бени ѝ прегради за миг пътя и награби Матю Паркър в мечешката си прегръдка. Кайра продължи да крачи към изхода и когато се изравни с Нора, погледна вляво и очите им се срещнаха. По нищо не личеше да я е разпознала. Може пък да греша, помисли си Нора.

Няколко секунди Бени и Паркър останаха вкопчени един в друг, като си шепнеха оживено. Когато се разделиха, Паркър бързо тръгна след клиентката си, а Бени се обърна към Нора:

— Готова ли си? Извинявай, че те забавих.

— Я чакай! — каза тя. — Вие да не сте гаджета с Матю Паркър? Никога преди не съм те виждала да прегръщаш някого.

Бени се засмя.

— С него се знаем отдавна. Преживели сме какво ли не заедно.

Докато крачеха един до друг, Нора попита:

— Това значи ли, че един ден може и мен да ме прегърнеш?

Бени отново се засмя.

— Може би, може би. Но не искам после да ме обвиниш в сексуален тормоз — каза той и вдигна ръце, свити в юмруци. — Винаги стискам така ръцете си, когато прегръщам момичета. Жени, де. — Изчерви се леко, явно не му се говореше за това. — Но сега и с теб преживяваме нещо, нали?

— Несъмнено — съгласи се Нора.

Излязоха от асансьора, минаха през фоайето, слязоха по петте стъпала до Сентър Стрийт и свиха вляво, към Сейнт Андрюс Плаза. Когато минаваха покрай съдебната палата „Търгуд Маршал“, Нора наруши мълчанието:

— Знаеш ли, сега, след като нашият обвиняем е мъртъв, нищо не ми пречи да си ида у дома, да сготвя обяд, да взема Софи от училище… а пътьом ще се обадя на Кармен да ѝ разправя за нашия невероятно успешен дипломатически ход.

— Идеално — каза Бени. — Софи е точно това, което ти трябва. Аз нямам свой живот, както знаеш, така че известно време ще въртя телефони, да видя какво мога да изровя за Носа и убийството на Бърк. Но моля те, утре ела на работа. Без теб съм за никъде.

— О, тук съм — отвърна Нора. — Няма спасение от мен. — Тя спря и се взря изпитателно в лицето му. — Добре ли си, господин Брутал? Отдавна не съм те питала.

Той кимна, поглеждайки с бащинска усмивка към нея, както бяха спрели на края на площада.

— Да, добре съм. Благодаря ти, че питаш. Държа демоните си надалече. Ще ти се обадя, ако усетя, че пак затъвам.

Тя знаеше какво има предвид. Преди шест месеца, докато подготвяха делото „Д’Амико“ за внасяне в съда, Бени наистина беше затънал. Сам и пиян, бе излязъл от бруклинския си апартамент в два часа една нощ, за да броди из улиците, готов да се сбие с всеки, който му се изпречи, мислено молейки се някой да му налети. За негов късмет, както и за късмет на евентуалния му нападател, двама патрулни полицаи го бяха забелязали да се клатушка по тротоара и го бяха спрели. Заваляйки думите, той им бе показал служебната си карта, зад която била втъкната визитката на Нора, и ѝ бяха позвънили, вместо да го арестуват за пиянство на публично място. Изгревът на слънцето ги завари седнали в дневната на жилището му; наведен над ниската масичка, Бени държеше главата си в огромните си лапи. Бил го правил и преди, обясни той, всеки път, когато се опитвал да удави мрака в прекалено много уиски — бродел из нощните улици и търсел да се сбие с някого, може би да убие някого, заслужаващ да умре. Тогава той отхвърли съвета ѝ да говори с психолог, но обеща да ѝ се обади, ако отново усети, че затъва.

Сега Нора му се усмихна в отговор.

— Добре — каза тя. — Знам, че винаги спазваш обещанията си.

— Винаги — отвърна той. — А сега върви да си вземеш детето.

Бени се извърна и излезе от площада, надявайки се и този път да удържи на обещанието си, докато Нора продължи да крачи по Сентър Стрийт срещу вятъра.