Сентрал Парк Уест

23

— Господин Паркър?

Макар Матю Паркър да бе запознат със странностите на щатския наказателнопроцесуален кодекс, повеляващ адвокатът на защитата да произнесе пръв заключителната си пледоария без право на реплика след тази на обвинението, той не бе участвал в достатъчно наказателни дела като щатски прокурор, за да го усвои като втора природа. Затова отначало не регистрира факта, че съдия Занис го вика по име, докато тя не повтори:

— Господин Паркър!

— О, да, благодаря ви, госпожо съдия — каза той и се изправи бързо. Започна още преди да е стигнал до катедрата, сякаш онова, което имаше да каже, не можеше да чака повече. — Искам да поговорим, приятели, за четирите думи, които господин Куон си даде труда да изрече само веднъж във встъплението си, макар да съставляват фундамента на нашата правосъдна система и да са негово основно задължение.

Той повиши глас и почти изкрещя:

— ИЗВЪН ВСЯКАКВО ОСНОВАТЕЛНО СЪМНЕНИЕ. — После, отново с нормален тон, продължи: — Тук не става дума какво „сигурно“ или „вероятно“, или „евентуално“ може да се е случило. — Завъртайки се на токове, за да посочи Кайра, той каза: — Преди щатските власти да отнемат свободата на тази жена, трябва да докажат вината ѝ пред вас. Да я докажат извън всякакво основателно съмнение. Причината господин Куон да не отдели много време на тези думи е, че има проблем с тях. Да видим какъв е той.

Той си пое дъх и продължи:

— Кайра е имала мотив, твърди той. Наистина ли? Има ли дори едно-едничко доказателство, че тя е знаела нещо, каквото и да било, за завещанието на Тони? Не. Е, да, ами предбрачното споразумение? Вие чухте показанията на Конър Маккарти, както и тези на Кайра. Тя е повярвала, че Тони иска да постъпи великодушно с нея. Извън това какъв точно ѝ е мотивът? Че той е бил сексуален хищник? Всички го знаем, нали? И го смятаме за възмутително. Защо тогава всички ние не сме заподозрени? Това е дим, дами и господа, а не доказателство за вина извън всякакво основателно съмнение. А сега да минем на следващото твърдение, че „тя е била във фоайето“. Има ли логика в това според вас? Кайра Бърк е високоинтелигентна жена. Господин Куон иска да повярвате, че е била твърдо решена да убие съпруга си. И какво прави тази гениална жена? Минава през фоайето, където знае, че има охранителна камера, покрай портиера, когото познава от години, убива Тони и веднага след убийството излиза. Какво е това, брилянтен замисъл или постъпка на идиот?

Паркър се спря, за да ги остави да осмислят казаното, като се правеше, че преглежда бележките си, преди отново да вдигне глава.

— Здравият разум ви казва, че не Кайра е била жената във фоайето. Определено е била някоя, която прилича на нея, облечена в дрехи, каквито и тя би могла да носи, макар да не мога да си представя защо вечерно време би си сложила тъмни очила. Но вие знаете, че не е била Кайра, защото тя не е толкова тъпа. Знаете го и по още една причина, защото познавате хората. Кайра Бърк никога не би махнала на господин Рамирес с опакото на ръката си. Никога. Тя е била жена с много късмет в живота, но не се е отнасяла пренебрежително с когото и да било. Той лично ви го каза.

Кратка пауза и той продължи:

— Ама чакайте, Кайра няма алиби, защото телефонът ѝ бил изключен. Много подозрително, нали? Само че не е, защото разпечатките от телефонната компания показват, че това е нещо, което е правила редовно. Сега може би господин Куон ще се изправи пред вас и ще ви каже, че тя се е готвила със седмици и месеци за вечерта на убийството, като е изключвала телефона си по едно и също време. Отново, гений ли е тя или идиот? Защо да се лиши сама от доказателство за алибито си? Защо просто не остави телефона си включен у дома? На една жена не ѝ трябва телефон, за да убие съпруга си. Просто отива и го прави. А защо ѝ е било да забива иглата през ръкава, ако е искала да го представи като самоубийство? Достатъчно е умна, за да знае, че това ще я издаде. Достатъчно е умна, да си въобрази, че човек, решил да се самоубие, чака любимото ястие, което си е поръчал за вечеря? Още веднъж, тя изпечен престъпник ли е или кръгъл идиот? Прокуратурата не може да твърди и двете. Истината е, че не Кайра е била във фоайето онази вечер. Фактите по делото ви казват това. Но аз не съм длъжен да ви доказвам, че не е била тя. Господин Куон трябва да ви докаже, че е била Кайра. Извън. Всякакво. Основателно. Съмнение. Нямате ли съмнения, основани на разума, дали Кайра е толкова тъпа, че да премине с маршова стъпка през фоайето? Как може да нямате?

Преди да продължи, Паркър откри, че гласът му е задавен от вълнение.

— Дами и господа — каза той и се спря.

Може би това се дължеше на усещането, че неговата клиентка се е провалила с показанията си. Може би защото съзнаваше сковаващия ужас, който изпитваше тя при мисълта да се озове зад решетките. Или просто защото това беше последното му дело. Но каквато и да бе причината, той се спря, погледна надолу, после към тавана, покашля се в шепа.

— Дами и господа — опита отново Паркър. — Не знам дали моята клиентка е спечелила симпатиите ви, докато даваше показания, или не. Надявам се, че да, но не е там въпросът. Става дума за фактите по делото и дали обвинението е успяло да докаже вината ѝ извън всякакво основателно съмнение. — Той усети, че очите му се насълзяват, докато гледаше в упор номер 7, която също плачеше. — Не, не успя. Моля ви да сложите край на този кошмар за Кайра. Това е вашият клетвен дълг. Моля ви да го изпълните. Благодаря ви.

Докато заемаше мястото си, Паркър видя на масата пред себе си бележка с почерка на Кайра: Значи моите показания бяха зле, а? Той надраска набързо отговора: Облъчвай №7.

Анди Куон беше с най-хубавия си тъмносин костюм, бяла риза с копченца на яката и вратовръзка на червени и сини райета. Това беше звездният му час. Той се надигна от мястото си в препълнената зала, закопча си сакото и си взе бележника. Погледите на всички заседатели бяха приковани в него, докато пристъпваше бавно към катедрата, която се намираше точно срещу средата на ложата им. Постави бележника си върху нея, пое си дълбоко въздух и мълчаливо обгърна с поглед заседателите. След което започна, както си беше научен, да го маже тънко, за да залепне.

— Дами и господа съдебни заседатели, както ви казах още във встъпителната си пледоария, случаят е прост. Въз основа на свидетелските показания и веществените доказателства, представени в тази зала, ето с какво разполагаме: някой, когото Тони Бърк е познавал, го е убил в собствения му кабинет. Това е бил някой, който е можел просто така да влезе в една луксозна жилищна сграда, някой, който е знаел кода на асансьора и е знаел къде ще открие жертвата. Някой, на когото Бърк не би оказал съпротива, някой, който дори е знаел, че взема инсулин. Кой ли може да е бил? Не е нужно да се досещате, защото го видяхте с очите си.

Той се извърна с цялото си тяло към масата на защитата, посочи с пръст Кайра и за пръв път от началото на процеса извиси глас:

— Ето кой е бил във фоайето онази вечер. Видяхте записа и чухте какво каза господин Рамирес. Въпреки целия шум ето я убийцата на Тони Бърк.

След това Куон бавно преведе заседателите през всички доказателства на обвинението: данните от местопрестъплението, показанията на съдебния медик, видеозаписа от фоайето, сведенията за финансов мотив, показанията на колегите на Кайра от Колумбийския университет, а накрая показа увеличената карта, на която се виждаше близостта на жилището на Кайра до мястото на убийството.

Извърна се към картата, сякаш я разглеждаше внимателно, после отново се обърна към заседателите и продължи с тих глас:

— Къде се е намирала тя онази вечер? Казва, че не е била във фоайето, че била на километър и нещо от там, вкъщи, четяла книга. Казва, че онова, което сте видели, сигурно е била нейна двойница, някоя актриса, която е играла Кайра Бърк. Казва много неща, само че не може да докаже къде е била, защото е изключила телефона си, така че не разполагаме с доказателства къде се е намирал той. Нека бъдем наясно, защото се боя, че има известно объркване около тази история с телефона. Няма никакви данни, че Кайра Бърк е била някъде другаде въпросната вечер.

Никакви. Единствените данни за местонахождението ѝ са това, което видяхте с очите си. Била е във фоайето малко преди смъртта на съпруга си и малко след това.

Той направи кратка пауза и продължи:

— И така, защо завършена личност като Кайра Бърк би желала да убие съпруга си? Представените доказателства и здравият разум ви отговарят защо. Имала е силен финансов мотив, за който чухте да се говори много тук, но и нещо повече от това. Тя го е мразила заради причиненото от него на други жени и най-вече заради онова, което е причинил на нея. Понякога е трудно да видим логика в стремежа на хората да си навредят един на друг. Но не и тук. Той е бил злодей, извършил ужасни неща, и е щял да продължи да ги върши както с нея, така и с други. Това обаче не оправдава убийството му — в цивилизованите общества то никога не е оправдано, — но го обяснява. Вашият здрав разум ви казва това. Вие имахте възможност да чуете показанията ѝ. В нашата правораздавателна система обвиняемите не са длъжни да дават показания, не са длъжни да казват каквото и да било. Но те имат това право. А когато решат да дадат показания, съдебните заседатели са длъжни да ги вземат предвид, да ги оценят точно както показанията на всички останали свидетели. Така че помислете за показанията на Кайра Бърк. Получихте ли усещането, че тя съжалява за смъртта на друго човешко същество? Стори ли ви се неспособна да убие някого? Бих предположил, че отговорът е „не“. Допускам, че по много причини се възхищавате на нейната прямота. В тази съдебна зала тя ви показа колко е ненавиждала този мъж. Е, сигурно е имала основания, но каквито и да са били те, Кайра Бърк трябва да понесе своята отговорност за това, че е отнела живота на друго човешко същество.

Той отново замълча, готов да обобщи.

— Господин Паркър направи всичко по силите си, за да ви внуши, че делото е сложно. Но то не е сложно. Ако се вслушате в това, което казва законът, както ще ви го изложи съдия Занис, и разчитате на здравия си разум, на способността да преценявате хора и ситуации в резултат от житейския си опит, вие ще стигнете до извода, че доказателствата установяват извън всякакво основателно съмнение вината на Кайра Бърк. Благодаря ви.

Беше ред на съдия Занис.

— Благодаря, господин Куон. Дами и господа, дълг на съда е да ви разясни закона, на който трябва да се основават вашите разисквания.

И тя се впусна в неизменно дългите и усукани указания за провеждане на съвещания при затворени врати, за това как трябва да третират различните видове факти и доказателства по делото, какво означава „основателно съмнение“, както и елементите на престъплението. Когато приключи, съдия Занис покани прокурора и адвоката да се приближат, за да изслуша евентуалните им възражения или забележки. Такива нямаше и тя ги отпрати обратно към масите им. Благодари на резервните заседатели за участието им и ги освободи, след което изпрати дванайсетимата титуляри да се съвещават.

Единствено заседател №7 погледна към Кайра на излизане. Останалите или гледаха Анди Куон, или бяха вперили очи в пространството пред себе си. Паркър се обърна и кимна на консултантката си по съдебните заседатели, която бързо стана и излезе от залата. Задачата ѝ бе да проследи резервите, докато се разотиват по улицата, и да чуе с какви впечатления са останали от делото.

Когато журито отиде в стаята си, съдия Занис инструктира Куон и Паркър да стоят наблизо, в случай че се получат някакви бележки от заседателите. Паркър и Кайра се усамотиха в една стая до съдебната зала и седяха мълчаливо около пет минути, когато консултантката се завърна.

Двама от резервните заседатели били склонили да говорят с нея, но съвсем накратко на път към спирката на метрото.

— Какво казаха? — попита Паркър.

Консултантката се поколеба, поглеждайки към Кайра.

— Давай, говори — каза Паркър. — Каквото и да кажеш, тя ще го понесе.

— И двамата не били сигурни за вината, докато не чули показанията ви. Съжалявам, но казаха, че сте им направили впечатление на студена жена, и смятат, че вие сте го извършили. Може би сте имали всички основания да го направите, но така или иначе сте били вие.

Паркър наведе глава.

— Благодаря ти, Шийла. Оценявам усилието ти да ги догониш. И ти благодаря за всичката работа, която свърши за нас.

— За мен беше удоволствие — отвърна тя. — Все пак ни остава номер седем.

— Така е — кимна Паркър.

Когато отново останаха сами, Кайра дълго не се решаваше да проговори, докато накрая каза:

— Значи се надяваме на разногласие между заседателите, така ли? Тоест в най-добрия случай ще преживея всичко това още веднъж?

Паркър въздъхна уморено.

— Да, мисля, че това е най-доброто, на което можем да се надяваме засега. Но ако всичко се развие добре, няма да има повторно дело, защото ще убедим главния прокурор да сложи край на тази глупост.

Продължиха да седят мълчаливо, а Паркър извади телефона си и изпрати още един есемес на Бени Дугън.