Сентрал Парк Уест

22

Лампите в края на коридора на четвъртия етаж светеха. Нора седеше пред компютъра си, а Бени и Джесика — пред своите в съседния кабинет, и тримата си разменяха на висок глас последните разкрития.

— Жената на събирането в памет на Джоуи Куфаро със сигурност не е Кайра — извика Джесика. — Току-що се обадиха от Гранична полиция. По това време тя е била извън страната. В Гърция.

— Радвам се да го чуя — каза Бени. — Вече бях убеден, че е била Джина, но е добре да имам и потвърждение. Нужна ни е помощта на ФБР, за да си съставим цялостна картина за отношенията между нея и Конър. Да проследим целия им живот, нейния и неговия, и да видим къде се припокриват. Защото, ако съдим по снимката, самите те са се припокривали яко. А една снимка казва повече от хиляди думи.

Нора подаде глава през вратата им.

— Аз пък си мислех, че Конър е гей. — Тя се обърна към Джесика и попита: — И така, какво имаме до момента за тях двамата и за евентуалното им… припокриване, ако ще ползваме термина на колегата Дугън?

— Джина има постоянен адрес в Палм Бийч Гардънс. През цялото време, откакто баща ѝ е починал, живее във Флорида. Работи в агенция за недвижими имоти, твърде успешна, както изглежда. Представлява купувачи и продавачи на еднофамилни къщи и апартаменти в луксозни комплекси.

Бени я прекъсна:

— Вероятно продава скъпарските жилища и на разни тукашни бандити.

Джесика продължи:

— Използва истинското си име и живее сама в къща, която е купила още с преместването си там. Финансовите данни, с които разполагаме към момента, сочат, че е доста богата, може би твърде богата за брокер на недвижими имоти, ако се занимава само с това, но още не знаем със сигурност. Няма практически никакви признаци някога да е напускала Флорида. Ако изобщо пътува, вероятно е под чуждо име. От друга страна, Конър е едва ли не осиновено дете на Слънчевия щат. Почти през цялото време е там. Данните от кредитната му карта показват, че лети до Маями средно веднъж месечно и там наема кола. Никакви хотели, никакви частни квартири, нищо такова. Няма и данни да притежава имот наблизо. С други думи, или спи в наетата си кола, или шофира два часа до Палм Бийч Гардънс за малко… хм, припокриване. Странното е, че не лети до Уест Палм Бийч или Форт Лодърдейл, които са много по-близо.

Бени се изсмя.

— Може би не желае хората да знаят за къде пътува. Май е дошло време да си поговорим с него.

— Още е малко рано за това, не мислиш ли? — попита Нора. — Трябва първо да видя какво могат да съберат техническите гении на Бюрото за неговия живот и този на Джина. Имаме право само на един опит с него, а преди това искам да разполагаме с колкото се може повече информация.

— А ние можем да сглобим доста хубави графики от дигиталния им прах — каза Джесика.

— Добре де, хипстърчета — обади се Бени, — знаете, че технологиите не са ми силната страна. Ако обичате, просветете динозавъра. Дигитален прах?

— Това са електронните следи — започна да му обяснява Джесика, — които оставяме навсякъде, независимо дали шофираме, плащаме с карта, или говорим по телефона…

Нора я прекъсна:

— Или изпращаме есемеси, разглеждаме сайтове или постваме в социалните медии, или се появяваме в нечий чужд пост…

Бени вдигна разперени длани.

— Добре, добре, стига. Разбрах.

Но Джесика беше твърде развълнувана, за да спре дотам.

— В един хиперсвързан свят човек оставя дигитален прах където и да иде, с всяко свое логване, лайкване или просто влизане в даден сайт. А пък ние можем да съберем на купчинка този прах и да си оформим доста подробна картина за живота му.

Нора пое нататък:

— Добрата новина, ако си един от нас, или лошата, ако си от лошите и се опитваш да прикриеш следите си, е, че Върховният съд още не е успял да промени из основи законовите текстове, третиращи дигиталния прах в светлината на Четвъртата поправка. Трябва ни съдебна заповед, за да четем нечии имейли или да подслушваме нечии разговори, а вече и за да проследим местонахождението на даден телефон във времето, но можем да си четем колкото и какъвто си искаме прах, тъй като все още се смята за „несъдържащ информация“, не показва какво е казал даден индивид, а и той е предоставил този прах „доброволно“ на някоя компания някъде си, ползвайки нейните устройства и сървъри. Така че можем да се доберем до него без законово основание, използвайки призовките и съдебните разпореждания, за които настоявам напоследък.

И, както казах, аз разполагам със заповеди, за да установя къде са пътували телефоните на Джина и Конър.

— Това ще ми покаже какво да питам — каза ухилен Бени. — Значи събираме си праха и после аз извиквам хлъзгавия господин Конър Маккарти на разговор. Само ми кажи кога да съм готов.

Нора беше отново пред компютъра си и съставяше искания за достъп до съхранена информация относно електронни комуникации, когато Бени подаде глава през вратата ѝ, като почука леко по рамката.

— Хей, госпожо Печена, имате ли една минута?

— Разбира се — отвърна тя.

Той влезе при нея и тихо затвори вратата, преди да се стовари на стола пред бюрото ѝ.

— Е, добре, каква е тази история, дето си познавала Кайра като Лизи?

— Какво искаш да кажеш?

— Какво искам да кажа ли? Аз не съм намерен в гората. Тук има някаква история и аз искам да я чуя от теб, особено ако тази връзка означава, че трябва да си направиш отвод от разследването.

Бузите на Нора порозовяха и тя заразказва, сякаш говореше на настолния си компютър:

— Когато бях първокурсничка в колежа във Феърфийлд, понякога ходехме на бар в Ню Хейвън, понеже все пак е град и ни беше наблизо. Или там, или идвахме чак до Ню Йорк. Една вечер бях в някакво заведение до кампуса на Йейл и се запознах с момиче, което беше в четвърти курс. Казваше се Лизи. Веднага се харесахме и почти цяла нощ си приказвахме. През годината се срещахме често за обяд или вечеря. Понякога учехме за изпити заедно, но повечето пъти просто се разхождахме и си говорехме.

Когато Нора вдигна глава към Бени, лицето ѝ почти бе възстановило цвета си.

— Тогава си мислех, че между нас може да има нещо — истинско приятелство или силна духовна връзка, но после тя завърши и напълно ме забрави. Не го бях очаквала. По онова време писането на есемеси не беше толкова на мода, но тя престана да се обажда и да връща обажданията ми. Изпратих ѝ няколко имейла — всъщност доста, докато не започнах да получавам автоматични съобщения, че не могат да бъдат доставени. После телефонният ѝ номер се оказа закрит. Чувствах се като натрапница и накрая престанах да я търся. Никога повече не я видях, нямах вест от нея. Честно казано, заболя ме и ме беше срам от всичко това. Докато накрая реших просто да забравя за случилото се и да си живея живота. Не съм се сещала за нея, докато не видях онази снимка, и тогава всичко ме връхлетя отново и пак ме досрамя.

Тя въздъхна шумно.

— Е, това е историята. Знам, не е лесно да го кажа, но съм убедена, че това е същата онази жена, която е обвинена в убийство, вече като Кайра Бърк.

— Защо не я позна, когато бяхме в съдебната зала?

— Не съм сигурна. Тогава долових някаква прилика в походката, в жестовете ѝ, нещо такова, но изобщо не ми хрумна, че е тя. Може би заради всичкия този грим, който си слага. Онази Лизи, която познавах, изобщо не беше суетна. Мисля, че затова снимката от полицейското ѝ досие, от деня на арестуването ѝ, на която е без грим, ме удари като гръм. Такава я бях запомнила, макар да беше много по-млада.

— Значи смяташ, че няма проблем да работиш по случая? Нищо ли няма да повлияе на точната ти прокурорска преценка? Знаеш, че съм длъжен да те попитам, нали?

Нора кимна.

— Радвам се, че ме попита, но всъщност нямам проблем. Онази Лизи, която познавах някога, вече не съществува, а Кайра Бърк не я познавам и пет пари не давам за нея. Интересува ме само да стигна до истината и справедливостта да възтържествува.

— Ето на! Госпожа Печена се върна! Истината и справедливостта, това ни интересува. А сега аз трябва отново да се направя на супергерой.

Бени се оттласна от стола и излезе с тежка крачка от кабинета ѝ, като едва не удари главата си в горния праг на вратата. Като видя как за малко му се размина, Нора поклати глава.