Сентрал Парк Уест

37

Основната забележителност във фоайето на федералната прокуратура на Южната съдебна област на Ню Йорк беше скулптурната инсталация, провесена от тавана. Озаглавена „Каяци в бурята“, тя представляваше съвкупност от продълговати тесни ярко оцветени лодчици от папиемаше, които плуваха в пространството и сякаш се блъскаха една в друга. От време на време някой новоназначен федерален прокурор правеше предпазливи постъпки за премахването на тази огромна въртележка за бебешко креватче, но му се отговаряше, че била защитена от федералния Закон за правата на авторите на изобразително изкуство от 1990 г, и като такава не можела да бъде премахната без съгласието на автора си, което съгласие така и нито веднъж не бе потърсено, защото хората си имаха достатъчно работа и без да обявяват война на някакъв творец на инсталации от папиемаше.

Фредерик Симпсън за пръв път забеляза каяците едва днес, застанал зад високата дървена катедра в очакване да утихне врявата на репортерите и снимачните екипи. Зад гърба му беше спусната триметрова тъмносиня завеса, която се движеше по алуминиева релса, монтирана на тавана. Беше избързал с излизането си на катедрата, без да изчака сигнала на пресаташето, който трябваше да бъде предшестван от едноминутно предупреждение до медиите да осигурят нужната тишина. Но Симпсън се чувстваше неловко сред преградените с шперплатови стени бюра на нисшия административен персонал в помещението зад завесата. Нямаше какво да каже на хората, които се преструваха, че работят на тези бюра, а и вече бе готов с изказването си. Така че просто отвори вратата и се провря през пролуката в завесата.

Най-после тълпата утихна, но сега пък Симпсън трябваше да изчака служителите му да поставят големия картонен плакат на статива вдясно от него. Той изобразяваше Джина Куфаро — беше със злокобна физиономия, заснета от наблюдаващия екип, а около нея, подредени в кръг като на циферблат, имената на дванайсетте ѝ жертви. Всяко име беше вписано в стилизиран череп с кръстосани кости, а от всеки череп тръгваше черна черта, която го свързваше със снимката на Джина. Името на губернатора Тони Бърк беше в най-горния череп, този на 12 часа.

Симпсън бе отделил много време за репетиции с плаката в кабинета си. Гвоздеят на събитието по думите на пресаташето му трябвало бъде неговият показалец, обвинително насочен към лицето на Джина. Симпсън не бивало да застава нито прекалено близо, за да не я закрие с тялото си, нито твърде далече, за да не бъде извън кадър. А с оглед на факта, че отдясно главата му изглеждаше по-добре, отколкото отляво, но пък от лявата страна на катедрата нямаше достатъчно място за статива, той трябваше първо да мине пред плаката, след това да се обърне назад и да протегне лявата си ръка с насочен към Джина показалец, като през цялото време гледа към фотографите, които сега щяха да му се падат отдясно. И да не се усмихва. Трябваше да се задържи в тази поза достатъчно дълго, за да могат всички фотоапарати да запечатат на възможно повече годни за ползване кадъра акта на посочването. От него се искаше много, но снимката му на първа страница във всички нюйоркски вестници и новинарски сайтове си струваше усилието.

Симпсън беше наизустил репликите, представящи обобщено обвинителния акт, и ги казваше гладко, сякаш четеше от аутокю. Изражението на лицето му беше някак отнесено, а гласът безизразен. Освен това бързаше, сякаш нямаше търпение да стигне до дълго репетирания жест. Щом свърши, той пристъпи към изпълнението му и едва когато понечи да се извърне, за да посочи, си даде сметка, че не е преценил добре дали при протягането на ръката му закопчаното сако няма да изглежда прекалено изопнато на кръста и да създаде впечатление за корем. Затова импровизира, като извъртя наляво само горната половина на торса си с протегната ръка, докато главата и ханшът му останаха обърнати към фотографите. Сакото не се изопна при копчето, но позата му изглеждаше измъчена. Той остана в нея цяла минута, докато фотоапаратите щракаха — интервал от време, който не се бе сторил дълъг на пресаташето му, докато не видя Фредерик Симпсън, замръзнал неподвижно и неестествено извит на една страна в течение на шейсет секунди.

Най-после Симпсън излезе от неподвижността си и се върна на катедрата, за да даде думата на заместник-директора на ФБР, отговарящ за Ню Йорк — даровит оратор, който в типичния за службата си стил излезе далеч извън рамките на обвинителния акт, за да поднесе на медиите готови апетитни цитати за „царството на терора“ и „пандемията от убийства“ на Джина Куфаро и особено за „ликвидирането на бившия губернатор Бърк“. Кармен Гарсия също се виждаше зад катедрата, но не взе думата.

Въпросите от медиите бяха лесно предвидими.

— Значи Кайра Бърк е невинна? — извика един репортер.

— Да — каза Симпсън. — Нашият обвинителен акт сочи, че губернатор Бърк е убит от друго лице.

— А съгласувахте ли разследването си с главния прокурор на Манхатън?

Тук Симпсън погледна към катедрата и прочете дума по дума онова, което си беше написал:

— Ние поддържаме отношения на тясно сътрудничество с неговото ведомство и сме водили разговори в хода на разследването ни, но няма да навлизам в конкретиката на тези разговори.

— Ще свали ли манхатънската прокуратура обвиненията срещу Кайра?

— Това си е изцяло тяхна работа — отвърна Симпсън.

— Искате да кажете, че те ще продължат да съдят Кайра, докато вие съдите друга?

— Не казвам това. Казвам само, че всякакви въпроси относно действията им трябва да се отправят към тях. Те са отделен и самостоятелен екип от висококвалифицирани професионалисти.

Кармен Гарсия вече бе разговаряла с Анди Куон. Обади му се, за да му съобщи новината, малко след ареста на Джина във Флорида и го запозна накратко с всички доказателства, събрани от ФБР. Докато разговаряха по телефона, тя му прати по имейла компилацията от записи на охранителните камери, за да може да проследи сам движенията ѝ във вечерта на убийството на Тони Бърк.

Той не каза нищо дълго след като Кармен приключи.

— Анди, там ли си? — попита тя.

— Да, тук съм, само че се чувствам ужасно, направо страх ме хваща, като си представя какво бях на косъм да ѝ причиня.

— Не си знаел нищо от това — каза Кармен. — И ние не го знаехме, докато ти водеше делото.

— Да, но пак се чувствам като пълен кретен. Бях толкова убеден, че всичко е изпипано докрай, че Кайра Бърк е виновна. За малко щях да изпратя невинна жена в затвора. Дявол да го вземе, тръпки ме побиват.

— Хей — каза Кармен, — горе главата, накрая пак ще идеш в рая.

— Да бе, много благодаря — промърмори Анди. — Оценявам го, но… — Той не довърши мисълта си. Вместо това каза: — Ще докладвам на шефовете. Сигурен съм, че ще свалят обвиненията срещу Кайра. Ако имам нужда от още нещо, ще те уведомя.

Но преди да позвъни на висшестоящите, Анди набра друг номер.

Отсреща отговориха на първото позвъняване:

— Анди Куон, на какво дължа удоволствието?

Анди никога не можеше да каже със сигурност дали Матю Паркър говори саркастично или не.

— Здрасти, Мат — каза той. — Виж, обаждам се, за да те уведомя за някои развития по делото. Още не са публично обявени, не съм ги докладвал дори на шефовете си, но смятам, че дължа това обаждане на теб и клиентката ти.

Когато затвориха, Паркър изпрати есемес на Бени Дугън без емоджита.

„Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти!“ — гласеше текстът.

После, ухилен до уши, набра номера на Кайра. Никога повече няма да ми се налага да стъпя на Сентър Стрийт 100, мислеше си той, докато чакаше телефонът да зазвъни. Има Господ.

Не позна. Преди съдия Занис да удовлетвори „в интерес на справедливостта“ искането на манхатънската прокуратура да прекрати делото и да освободи Кайра от условията на паричната ѝ гаранция, тя държеше да ги види всичките за последно в съдебната зала.

Този път петте стъпала към входа не се сториха на Паркър толкова депресиращи. Може би това се дължеше на времето или на факта, че тълпите репортери бяха странно притихнали, едва ли не съчувствени, или може би беше израз на носталгия, откакто бе твърдо решил да се пенсионира.

Каквато и да беше причината, лъснатите чу черни обувки сякаш имаха пружини в подметките. Кайра обаче като че ли не усещаше този прилив на енергия и изостана на няколко крачки зад него, докато минаваха през проверката за сигурност и вървяха към съдебната зала. Допускам, че за нея всичко е като лош сън, каза си той.

Анди Куон вече седеше на масата на обвинението, но не погледна към тях. Съдия Занис зае мястото си с мрачно изражение. Обяви, че е получила искането на манхатънската прокуратура за прекратяване на делото.

— Но като чета член двеста и десет, алинея трийсет и пет от Наказателнопроцесуалния закон — каза тя, забола поглед в книгата пред себе си, — от мен се изисква да установя наличието на безспорно обстоятелство, че поддържането на съдебно преследване на обвиняемата по силата на съответния обвинителен акт ще съставлява нарушение на принципа на справедливостта. Господин Куон, какво точно е въпросното обстоятелство?

Анди Куон се изправи на крака.

— Госпожо съдия, новоразкрити факти установяват, че друго лице е отговорно за смъртта на господин Бърк, и то вече е обвинено в това престъпление от федералните власти. Ние се запознахме с въпросните факти и сме на мнение, че поддържането на обвиненията срещу Кайра Бърк ще съставлява именно нарушение на принципа на справедливостта.

Съдията се обърна към масата на защитата:

— Господин Паркър, имате ли да добавите нещо?

— Не, госпожо съдия — отвърна той. — Освен че сме благодарни на господин Куон за професионалното му отношение.

Съдия Занис отмести поглед встрани.

— Госпожо Бърк, станете, ако обичате. Имате ли да кажете нещо?

Кайра стана и се покашля.

— Само че се надявам всички ние да приемем това като урок, че нашата система на правосъдие е добре замислена и основана на добри намерения, но се прилага от хора, склонни да допускат грешки, което е част от човешката природа. Това беше много труден период за мен, но аз предпочитам да гледам напред и възнамерявам да посветя остатъка от живота си в служба на лишените от достъп до средствата и привилегиите, на които се радвам аз.

Докато говореше, Паркър се извърна към нея и я изгледа възхитено. Ей, моята клиентка изби рибата с това изказване.

— Благодаря ви, госпожо Бърк — каза съдия Занис. — Приветствам вашата зрялост и великодушие. От името на съдебната система, която, уверявам ви, е ангажирана с търсенето на справедливост, съжалявам за всичко, което сте преживели. Прекратявам делото срещу вас. Свободна сте да си тръгнете. Заседанието се закрива.

Когато съдия Занис излезе, Кайра отиде до Анди Куон и му подаде ръка. Той я пое и прошепна:

— Ужасно съжалявам.

— Вие сте добър прокурор — отвърна тя. — Просто се съмнявайте повече в себе си, защото всички правим грешки.

Кайра се върна при Матю Паркър, който я прегърна през рамо и я поведе към фоайето с асансьорите.

Отвън, на тротоара на Сентър Стрийт, Кайра проведе импровизирана пресконференция, на която повтори пред камерите същото, което бе казала и в съда с една допълнителна реплика:

— Скоро ще бъда отново сред вас, скъпи мои съграждани нюйоркчани, за да ви обясня как смятам най-добре да служа на народа на този велик щат.

С тези думи тя целуна бързо адвоката си по двете бузи и се качи в чакащата до бордюра кола. Представителите на медиите се разтичаха да предадат репортажите си в редакциите и Матю остана сам на тротоара. Реши да се върне пеша в кантората си, като пътьом си вземе едно кафе от Сейнт Андрюс Плаза, може би за да преживее още веднъж мислено старата слава. Толкова бързо мина всичко.