Сентрал Парк Уест

42

На следващата сутрин Нора произнесе встъпителната пледоария на обвинението, като преведе съдебните заседатели през фактите по делото, които най-после трябваше да сложат край на кариерата на Джина като наемна убийца. Отдели специално внимание и време на гвоздея на обвинението — ликвидирането на бившия губернатор Бърк.

— Кой уби Тони Бърк? — попита на висок глас тя. После се обърна и посочи Джина, седнала до Бътлър, вече не със затворнически дрехи, а с тъмнозелена жилетка и сива пола. Гъстата ѝ кестенява коса падаше свободно до раменете, а лицето ѝ беше старателно гримирано. Две жени помощник-шерифи седяха непосредствено зад нея. — Ето това симпатично миньонче го уби. Него и още единайсет човешки същества. — Обръщайки се отново към съдебните заседатели, тя понижи глас и добави: — Външният ѝ вид е маска. Да му се поддадат е била последната грешка в живота на много хора.

Когато Нора приключи, съдията покани Салваторе Бътлър, който стана от стола си и се спря пред масата на защитата, за да закопчае двуредното сако на костюма си. Беше квадратен — метър и седемдесет и 110 килограма, — но все още се държеше като наперения играч в гимназиалния футболен отбор от едно време.

Докато крачеше към катедрата с бележника си, Бътлър забеляза нещо. Малкото кошче за боклук го нямаше. При откриване на заседанието само преди малко то си беше на обичайното място — до бюрото на съдебния секретар, откъм ложата на журито. Застанал с гръб към ложата, той се заоглежда, сякаш го търсеше.

— Господин Бътлър — подкани го съдия Уитни.

— Да, господин съдия, извинете. Ако ми разрешите още една минута.

Най-после той видя кошчето там, където Бени го беше скрил — под масата на обвинението. Хвърли бърз поглед към него, по устните му премина намек за усмивка, после вдигна кошчето, върна го на мястото му и се обърна с лице към заседателите.

— Добър ден, дами и господа — започна Бътлър. — За мен е чест да представлявам Джина Куфаро, поредната жертва на обсебеността на държавата от един холивудски мит.

И той навлезе в любимата си тема за мафията, гарнирана с гръмки филипики за предразсъдъците срещу италианския етнос и произтичащите от тях неправди. Постепенно стигна до частта, която Бени се бе опитал да саботира.

Бътлър посегна към бележника си и извади екземпляр от обвинителния акт срещу Джина с обем трийсет страници. Вдигна го с изпъната ръка, сякаш беше нещо разложено, което е намерил зад хладилника, и каза:

— Чухте достатъчно за обвинителния акт по делото. Ето го и него. Чухте съдията да ви казва, че моята клиентка се счита за невинна и че този обвинителен акт съдържа просто твърдения. Но в случая е нещо по-лошо от това.

Той разтърси документа и страниците изплющяха във въздуха.

— Вижте колко красиво изглежда, колко професионално е оформен. Нали така? Все пак идва от правителството на Съединените щати. — Повиши глас и прогърмя: — Но в него няма нищо ценно. Знаете ли какво е това? Боклук! — Бътлър се обърна и гневно запокити обвинителния акт в малкото кошче. — Боклук! — повтори той.

Зад масата на обвинението Джесика подскочи от звука, а кошчето се разклати от силата на удара. Бени се наведе към ухото ѝ и прошепна:

— Всеки път го прави. Понякога ми иде да ги разкарам изобщо тия кошчета. Да си донесе негово от къщи.

— Знаете ли кой уби Тони Бърк? — извика Бътлър. — Съпругата му, всичко е заснето на видео. Но вие вече вероятно го знаете от новините и сега тази богата влиятелна жена ще се размине с правосъдието, защото федералното правителство предпочита да гони някаква въображаема организирана престъпност и моята невинна клиентка.

Нора понечи да възрази, но реши да не създава усещането, че се защитава. Нямаше нужда. Доказателствата, че Джина е убила Тони Бърк, бяха достатъчно силни.

Бътлър посвети остатъка от встъпителната си пледоария на някакви тропачи и злините на непреките доказателства, преди да завърши там, откъдето бе почнал — заклейми лова на вещици, заради който една почтена делова жена от италиански произход се е озовала в съда.

Зад тях се чуваше ясно подсмърчането на Джина Куфаро, а Бътлър, наведен над нея, театрално разтриваше раменете ѝ, после измъкна от джоба на сакото си огромна носна кърпа, разгъна яркожълтото парче плат с разтърсване във въздуха и го подаде на клиентката си. Джина го пое от ръката му и деликатно попи и двете си очи.

Бени, седнал на края на масата на обвинението и извърнат настрани, за да вижда случващото се зад него („Никога не допускам злодей зад гърба си, просто навик“), се ухили саркастично и прошепна на Джесика:

— Имаме двама кандидати за „Оскар“ тук. Джина не би проляла сълза дори да ѝ забучиш молив в окото.