Сентрал Парк Уест

31

Понеделниците след Деня на благодарността винаги бяха трудни за Нора, защото отбелязваха края на четири пълни дни, прекарани със Софи. След като я изпрати до училището, тя се запъти към влака за Манхатън и от там към службата си, все още замаяна. Докато отиваше към кабинета си, гръмкият бруклински баритон я изтръгна от унеса ѝ:

— Колко мило от ваша страна да ни удостоите с присъствието си, госпожо Печена. Започвах да си мисля, че ще се наложи да решавам случая самосиндикално.

Тя се спря до вратата на Бени усмихната.

— Господин Брутал, бяхте ли по време на празниците онзи добряк, когото познавам?

Той ѝ се ухили с всичките си зъби — нещо много рядко за Бени Дугън.

— И още как. Образцов баща и дядо, ако ми бъде позволено да се похваля.

— Момент, запази си мисълта — каза Нора и влезе в своя кабинет да си остави чантата на бюрото. После се върна при Бени и посочи празното бюро. — Джесика няма ли я още?

— Снощи ми писа, че самолетът ѝ бил с дублирани места и я прехвърлили на нощния полет. Ще дойде по някое време преди обед. — Все още със закачлив тон той добави: — Как, по дяволите, свалят от самолета въоръжен федерален агент? Главите им са в задниците на тия идиоти.

— Е, поне ти си щастлив и налице, великане. Разправяй, не пропускай нищо.

— Първо, нека ти кажа, че беше напълно права — започна Бени.

— Винаги е приятно да слушам разказ, започващ с тези думи, но нека караме поред. Бил си при Кал, нали?

Бени беше прекарал празника в дома на по-големия си син Калвин, който живееше със съпругата си и двегодишната им дъщеричка в Сийфорд, буржоазен малък град на южния бряг на Лонг Айланд, на около петдесет километра по права линия източно от службата на Бени. По-малкият му син Кенет, все още ерген, беше дошъл от Бостън, за да се включи в семейната сбирка. И двете момчета работеха нещо във финансовите услуги, вместо да тръгнат по стъпките на поколенията полицаи в рода им. Бяха много близки с майка си — спойката, която държеше семейството заедно през почти безкрайните отсъствия на работохолика Бени, — но след смъртта ѝ вече много малко ги свързваше.

— Стигнах там в сряда вечер — каза той, — след като Клеър вече си беше легнала. Момчетата бяха там, също и Шийла, съпругата на Кал…

— Знам коя е. Давай нататък.

— Та така… всички бяхме насядали в дневната, аз бях занесъл бутилка „Джеймисън“, за да се чукнем за Чарми, това е десетият ни Ден на благодарността без нея. Те изглеждаха изненадани, но направо паднаха от това, което направих после.

— Какво, какво? — попита Нора.

— Точно каквото ми беше поръчала да направя. Просто им казах истината. Че съм бил скапан баща, че е трябвало да бъда по-добър съпруг, че ужасно се мразя за това и че ще направя всичко по силите си, за да им се реванширам.

Че мога да бъда истински баща на тях двамата и истински дядо на Клеър. И че не очаквам да приемат думите ми на доверие, но се надявам, че ще ме съдят по делата ми.

— Леле! И те какво?

— Дълго време нищо. Момчетата бяха заболи носове в чашите си, а Шийла ме гледаше, сякаш всеки момент щеше да заплаче. Накрая Кени каза: „Кой си ти, по дяволите? Да не си си сложил маска като в „Мисията невъзможна“ или нещо такова?“. И се наведе към мен, сякаш искаше да ми обели кожата на лицето от шията нагоре. Да ме изобличи като измамник, който се прави на друг. Всички избухнахме в смях и преди да беше успял да се отдръпне, аз го награбих и се вкопчих в него. Направо се разревах и почнах да му повтарям колко съжалявам. После и той се разрева, и Кал също, и Шийла, тя отдавна си беше готова. Ударихме му един рев, та стана като шоуто на Опра.

В очите на Нора имаше сълзи.

— О, Бени, така се радвам за теб! И за тях. За всички вас. Той изглеждаше смутен и щастлив.

— Сега не започвай да ми разправяш какъв добряк съм. Карай полека.

— Ами може би си малко по-добър, отколкото си даваш сметка.

Тя стана, заобиколи бюрото и се наведе да го прегърне. Той протегна ръце нагоре и на свой ред я прегърна, като притисна двата си свити юмрука в гърба ѝ.

— Брей, във ФБР никой никого не прегръща — каза на висок глас Джесика, като влезе в стаята и метна чантата си на бюрото. — Ще ми е мъчно да напусна това любвеобилно местенце.

Нора беше застанала неловко до стола на Бени и по лицето ѝ още се стичаха сълзи.

— Тези сълзи свързани ли са със случая? Трябва ли да знам нещо?

— Не — отвърна Нора. — Сълзи на щастие, след като чух какъв страхотен празник си е изкарал господин Брутал. А при теб как мина?

— Супер. Винаги е приятно с моите хора. Вместо да помагам в кухнята, разигравах готината леля Джес с децата. Така че при мен се получи идеален празник. Изтощена съм, защото не мога да спя в самолетите, но съм готова да се залавям за работа.

— Дойде ли време да поговорим с онова конте Конър? — попита Бени.

— Да, виж дали можеш да го докараш тук.

Бени имаше подход. По някакъв начин успяваше да прилъже човека да „дойде до службата да си поприказват“, без да влачи със себе си адвокат. В реалния свят нямаше такова нещо като „викаме те да си поприказваме“. Имаше или „прибираме те“, което изискваше законово основание за арест с прочитане на правата на арестувания, или „ела, ако обичаш, без адвокат и ни наговори неща, за които после да те обесим“. Нора винаги се удивляваше на способността на Бени да създаде един свят, в който хората идват доброволно и не искат адвокат.

Бени и Джесика се качваха с асансьора към жилището на родителите на Конър. Семейство Маккарти живееха на последния етаж на шестетажна сграда в Бронкс — „кооперация с асансьор“, както им викаха навремето, за да ги отличават от шестетажните сгради без асансьор, каквито имаше много в Ню Йорк. Конър бе прекарал уикенда след Деня на благодарността с родителите си и до понеделник към обед не бе излизал никъде освен до магазина два часа след като баща му — портиер в Манхатън — бе тръгнал за работа. Майката на Конър си стоеше вкъщи, защото имаше артрит и се движеше трудно. Тя отдавна се беше пенсионирала като камериерка в хотел.

Нора и хората ѝ знаеха къде се намира Конър, защото специалният екип за наблюдение го следеше от няколко дни. Дори бяха наели апартамент на същия етаж, който се даваше под наем на туристи, като бяха изкарали тънка фиброоптична камера навън към коридора, за да наблюдават вратата. Знаеха го къде е.

Бени си беше изработил практика да не посещава мафиоти в домовете им. Обаждаше им се, казваше им, че има призовка или че иска да им зададе няколко въпроса, и им предлагаше възможност да се видят в някое близко кафене. Така им спестяваше неудобството да ги разпитва пред жените и децата им — един жест на добра воля, който подтикваше онези, решили впоследствие да минат на страната на доброто, да питат за Бени. Но Конър не беше някакъв мафиотски бос. Беше нищожество. В неговия случай Бени искаше да използва неудобството пред близките му като лост за въздействие.

Той натисна големия черен бутон под шпионката на вратата и отвътре се чу жалка електронна имитация на звънец. Пренебрегвайки наученото в академията — никога да не застава срещу затворена врата, — Бени видя как светлината в шпионката примигна, докато Конър ги оглеждаше. Очевидно реши, че един огромен бял мъжага с вратовръзка и черен шлифер и чернокожа жена с черен костюм не представляват непосредствена заплаха от въоръжено нахлуване в дома му, и отвори вратата.

— Мога ли да ви бъда полезен? — попита той.

— Вероятно — отвърна Бени. — Ние работим в Министерството на правосъдието. — Двамата с Джесика вдигнаха значките си. — Надяваме се да ни отделите няколко минути да поговорим. Може ли да влезем за малко?

Конър се вцепени, точно както Бени бе очаквал.

— Ъъъ… майка ми е тук и не се чувства добре. Мисля, че обстановката не е подходяща за дискусия.

Откъде падаш ти, бе?, помисли си Бени. Обстановка? Дискусия? Господи, малкия, тук е Бронкс!

Бени виждаше, че Конър размишлява, и реши да го попритисне, като направи крачка напред, сякаш се готвеше да го заобиколи и да влезе в апартамента.

— Ще ви отнема само минута.

Това свърши работа.

— Сигурно има и по-добро място — каза Конър и прегради пътя му.

— Разбира се — отвърна Бени. — Елате с нас до службата и ще приключим за пет минути. Няма нужда да безпокоим майка ви.

По лицето на Конър се разля облекчение.

— Добре, добре. Само да си събера нещата и може да тръгваме.

Той притвори вратата. През тясната цепнатина го чуха да обяснява на майка си, че имал важна среща, и да ѝ благодари за великолепния празник. След малко се появи на вратата с пътна чанта в ръка.

— Благодаря ви за търпението.

— Няма проблем — отвърна Бени. — Както казах, ще мине бързо. Когато приключим, можем да ви оставим където кажете.

През целия път до сградата на федералната прокуратура Бени успя да поддържа разговор, по-скоро монолог, на спортни теми — около историята на бейзбола в Ню Йорк и многото му игрища: „Ей там някога се е намирало първото игрище за поло. Всъщност минало е през четири етапа на преустройство в бейзболно, като се почне от деветнайсети век, и там някога са играли „Ню Йорк Джайънтс“, преди да се изнесат към твоя край, Джесика. Там е играл и футболният отбор на „Джайънтс“. После Бени мина на други теми из областта на американския футбол и баскетбола. „Ти знаеше ли, че „Никс“ са кръстени на най-ранните холандски заселници, които били наричани „никърбокърс“ заради панталоните им до под коляното?“. Пристигнаха на Сейнт Андрюс Плаза 1, преди Бени да се прехвърли на хокея, и влязоха в заседателната зала на четвъртия етаж, без изобщо някой да отвори дума относно причините за разходката им до там.

Нора ги чакаше в залата. Тя щеше да играе доброто ченге — единствената свободна роля, когато в разпита участваше и Бени. Предвид факта, че това беше първият разпит на Джесика след ролевите игри в Куонтико — при които професионални актьори се справяха много добре в ролята на инатливи престъпници, — тя нямаше да участва активно.

Нора покани Конър да седне от едната страна на правоъгълната маса, директно срещу Бени. Той пусна пътната си чанта до стола и седна, но веднага се наведе с гримаса на една страна, извади айфон с размерите на половин плочка за баня от джоба на тесните си джинси и го остави на масата. Джесика седна отляво на Бени, а Нора зае свободния стол отдясно.

Когато всички се настаниха, Бени се впусна в атака. От сладкодумния любител на нюйоркските игрища и отбори нямаше и следа.

— Какво, по дяволите, си правил на събирането в памет на Куфаро с ръка около кръста на Джина?

Дори Конър да се стресна от факта, че първият сервис от мача е прицелен право в главата му, той не го показа с нищо.

— Не разбирам какво имате предвид.

Бени плесна със замах върху масата една цветна снимка 20 на 25 см, обърната към Конър. Забоде дебелия си показалец в нея и каза:

— Това си ти. Това е Джина. Тук сте след погребението на Джоуи Красавеца. Това имам предвид.

Конър не отговори веднага.

— Джина е моя стара приятелка от квартала, където живеех. Баща ѝ беше починал. Отидох да изкажа съболезнования. Това е всичко.

— Близки ли бяхте?

— Бяхме, но не гаджета, ако това имате предвид.

— Още ли сте близки?

— Поддържаме контакт.

— Хоризонтален, без дрехи? Такъв контакт ли?

— Не ми е интересно да обсъждам с вас личния си живот.

— Е, може би по това се различаваме с теб. Защото на нас ни е особено интересен личният ти живот в частта му, свързана с Джина, както и професионалният ти живот в същата му част.

— Какво значи това? — попита Конър.

— Да кажем, че имаме причини да подозираме известно припокриване между двете. Че личните ти връзки с Джина може да са ѝ дали възможност да приложи професионалните си умения върху шефа ти, който е умрял вследствие на това.

— Намеквате, че аз съм убил Тони Бърк? Това е абсурд!

— Не, не — отвърна Бени. — Намеквам, че знаеш кой е, и искам да го чуя от теб.

— Ами тогава съжалявам, че ще ви разочаровам, но не ми е интересно да разговарям с вас нито за Джина, нито за смъртта на Тони Бърк.

Настана неловка пауза, която Нора наруши:

— Имаме заповед за претърсване на телефона ти — каза тя, като посочи с пръст към черния айфон на масата пред него.

Той се ухили, все още със самоуверен вид.

— Не съм длъжен да ви го отключа. Спомням си това от новините.

Лицето на Бени пламна. Той се наведе рязко напред и огромният му гръден кош почти опря в масата.

— Ах, ти, малко говедо, какво ще кажеш за това? Какво ще кажеш, ако ти…

Конър замръзна на място при този изблик на словесно насилие. Седнала вляво от Бени, Джесика мълчаливо протегна ръка и взе телефона.

— Ей, Конър! — подвикна тя и вдигна телефона към лицето му точно когато той погледна към нея. Лицевото разпознаване сработи и телефонът се отключи с тихо кликване. — Готово! — каза тя на Бени, който беше леко объркан от случващото се.

Джесика стана с телефона в ръка.

— Ще го занеса на нашите хора от криминалистичната лаборатория. — Тръгна към вратата, но се спря, както гледаше телефона в ръката си. Обърна се към масата и каза: —О, Конър, ти си имал „Уотсъп“. Много умно, защото кореспонденцията е криптирана и никой не може да ти я чете. — Тя изчака няколко мига, преди да добави: — Освен ако не разполага с телефона ти. — Помълча още малко, докато прелистваше с палец дисплея. — Ха, ами ако тук са чатовете ти с Джина? Историята изглежда дебела. Май телефонът ти ще ни спести доста време. Чакай да повикам колегите да копират бързо всичко.

Бени не проумяваше напълно случващото се, но се облегна назад в стола си и се усмихна доволно на Конър, преди да каже:

— Глупак.

Когато Джесика се върна, Бени отново проговори:

— Хайде да не губим време. Разправи ни за теб и Джина, като започнеш отначало.

И Конър заразправя.

Когато два часа по-късно разказът му приключи, Бени попита:

— И защо ѝ е притрябвало да набеждава Кайра?

— Не съм сигурен, че го е направила нарочно, за мен е странно, че е облечена като нея на тези снимки. Спомням си също колко неочаквано реагира веднъж, когато ѝ казах, че ако не мога да работя за сина на Бърк, то Кайра би била идеален мой работодател и аз с радост бих ѝ се предложил. Беше много странно, наистина. Джина винаги ме е ревнувала от Кайра, още от Йейл. Винаги е била ревнива, още откакто бяхме деца.

— Значи смяташ, че е професионална убийца — каза Бени.

— Не мога да го кажа със сигурност, но ме плаши, и то много. Не е била винаги такава, но съм сигурен, че ще ме ликвидира, ако научи, че водим този разговор.

— Ако се стигне дотам, би ли дал показания срещу нея?

— Ако се стигне дотам, ще кажа истината. Правех се на сляп наистина, но лично аз никога не съм нарушавал закона и се опитвах да си върша почтено работата като държавен служител. Тя не биваше да се оставя да бъде използвана от гангстери. Така че, да, бих свидетелствал, ако се наложи, но искрено се надявам никога да не се стига дотам.