Сентрал Парк Уест

12

След обедната почивка обвинението беше подготвило цяло шествие от колеги на Кайра Бърк от Колумбийския университет. Повечето от тях даваха показанията си с явно нежелание. Повечето. Двама обаче бяха млади суперзвезди на тази елитна правна академия, които не съумяваха напълно да прикрият злорадството си. Разбира се, те винаги се бяха отнасяли приятелски с Кайра, но дълбоко в себе си я смятаха за амбициозна студена личност и я подозираха, че страда от дълбоко вкоренената самоненавист на господстващата бяла раса. Освен това тя винаги им бе изглеждала отегчена по време на обедите с колеги.

Независимо към кой лагер принадлежаха — на симпатизантите или на противниците ѝ, — всички те поднесоха вариации на една и съща тема: как Кайра ненавиждала Тони Бърк. Лъжите му, лицемерието му, психическия тормоз, на който я подлагал. Но най-много от всичко мразела в него онова, което група храбри жени бяха описали като сексуално хищничество. Бърк се отнесъл отвратително с десетки жени на всякакви възрасти и от всякакъв социален произход просто защото имали нещастието да му се набият на очи в някоя стая, асансьор или коридор, докато наоколо нямало хора.

Разбира се, казаха свидетелите на обвинението, Кайра се гневяла жестоко, когато научавала за флиртовете, опипванията, целувките и сексуалните нападения над жени. Но онова, което най-много я възмущавало, бил ужасът, който той всявал у всички тях, преди и след като им се е нахвърлил; зверската му отмъстителност, ако дръзнели да си отворят устата; използвал цялата си власт и връзки в медиите, за да ги унищожи. Твърдял, че тези жени не били никакви жертви, напротив — те били хищниците, а той жертвата, защото продължавали да го преследват, търсейки покрай него слава и пари. „Той е демон“, казала тя на един професор по гражданско процесуално право.

Двамата свидетели извън нейния фен клуб разправиха на съдебните заседатели как Кайра им споделила, че онова, което най-много я изгаряло отвътре, било съзнанието, че преподава трудово право и полово равенство, а е омъжена за човек, чието поведение щяло да се изучава с десетилетия и в двете дисциплини. Може и да не използвала точно тези думи, но това било най-общо отношението ѝ към Тони Бърк.

На зле отиват нещата, помисли си Паркър. Наблюдаваше атаката със заучената поза на адвокат, който не възнамерява да вземе отношение по показанията. Отказа кръстосан разпит. Не искаше да създава у заседателите впечатление, че тези клюки от факултетната столова са ги уязвили по някакъв начин. Кайра щеше да обясни сама тези свидетелски показания: Да, убитият беше ужасен човек, но не съм го убила аз.

Следващите свидетели бяха адвокатите на убития, призовани от обвинението да изложат допълнителни доказателства за мотив. Преди шейсетгодишният (тогава) Тони да се ожени за трийсетгодишната (тогава) Кайра, той изискал от нея да подпише предбрачно споразумение, което да урежда финансовите им отношения в малко вероятния случай, че се разведат. Двамата щели да си поделят родителските права върху децата, които биха се появили в резултат от брачния им съюз; на тях — както и на майка им — щяла да бъде осигурена щедра издръжка до навършване на пълнолетие. В случай, че бракът се разтрогнел без поколение, Кайра щяла да получи еднократна сума от 500 хиляди долара. Това било всичко.

Паркър не искаше да подчертава важността на тези показания, но реши да подложи свидетелите на кратък кръстосан разпит като намек за стратегията на защитата. Така щеше да създаде у съдебните заседатели впечатлението, че сами са се досетили за нещо в хода на делото.

— Дадено предбрачно споразумение може да бъде изменено във всеки един момент от страните по силата на споразумението за развод, нали? — попита той адвоката.

— Разбира се.

— А някой като Тони Бърк би могъл да реши, че иска да даде на Кайра повече пари, отколкото се предвижда в предбрачното споразумение, нали?

— Предполагам.

— И той би могъл да направи това, да кажем, срещу нейното обещание да не говори лошо за него след развода?

— Не мога да отговоря на този въпрос.

А пък на мен изобщо неми пука дали ще отговориш или не.

— Е, добре, благодаря. Нямам повече въпроси, госпожо съдия.

Показанията за предбрачното споразумение не изглеждаха нищо особено, докато не излезе вторият адвокат на убития, за да говори за завещанието на Тони Бърк.

Шокиращо, Бърк бил пропуснал да актуализира завещанието си, което предвиждало, че цялото му имущество ще бъде наследено от съпругата му, а ако тя почине преди него, от децата, родени от техния брачен съюз. Само че по времето, когато подписвал това завещание, той бил женен за Мериън Бърк, която малко по-късно му родила син — Едуард. Разбира се, при смъртта си Бърк вече не бил женен за Мериън. И точно там за Кайра се отваряла вратичката, през която можела да извлече огромна финансова изгода.

Като негова вярна съпруга, Кайра наследяваше неговите 25 000 000 долара при реализирането на една от две възможни хипотези: или съдът да заличи името на Мериън и да остави всичко на „моята съпруга“ към момента на смъртта му, т.е. на Кайра, или да обяви самото завещание за нищожно и непораждащо правни последици, при което по законите на щата Ню Йорк цялото имущество на починалия без завещание съпруг ставаше собственост на надживялата го съпруга. Така или иначе, при всяка от двете хипотези, ако Тони Бърк умреше, преди да се е развел с Кайра, тя трябваше да получи 25 милиона.

Което е по-добре от половин милион съгласно предбрачното споразумение. Това ли се опитваш да ми кажеш? Последната новина подложи на сериозно изпитание отегченото изражение на Паркър, чийто мозък работеше на пълни обороти, за да реши дали да подложи свидетеля на кръстосан разпит. Кайра твърдеше, че нямала никаква представа какво гласи завещанието на Тони. Но ако намекнеше това на свидетеля — „Нямате причина да смятате, че госпожа Бърк е била запозната със завещанието“, — онзи би могъл да си съчини нещо и да му го хвърли в лицето: „Всъщност моят клиент ми сподели, че двамата са обсъждали завещанието“. И какво щеше да направи той тогава?

Не, по-добре остави това. Оспори го по-късно. Тежестта на доказване пада върху обвинението, а те до момента не са доказали по никакъв начин, че тя е била в течение на завещанието. А когато седне на свидетелския стол, тя ще каже, че не е знаела, така че всичко ще е наред. В най-лошия случай ще имат силно доказателство за наличие на мотив. Е, и? Човек не може да убие всички, които би желал да убие, иначе в тази съдебна палата щяха да се вият опашки.

— Господин Паркър, тук ли сте? — прекъсна унеса му съдия Занис.

— О, да, госпожо съдия. Съжалявам.

— Питах ви дали имате въпроси към свидетеля.

Паркър понечи да каже „не“, но се спря, сякаш ударен от гръм. Палците му изпънаха тирантите. Защо пък не, мамка му!

— Ъъъ, само няколко, госпожо съдия.

Вече застанал на катедрата, той си даде вид, сякаш живо го вълнува някакъв нововъзникнал правен проблем.

— Господин Апъл? — започна той. — Апъл беше името ви, нали?

— Да — отвърна свидетелят.

— Господин Апъл, а няма ли и трети възможен от правна гледна точка резултат по отношение на завещанието на Тони Бърк?

— Не разбирам какво имате предвид.

— Ами, както сам казахте, възможно е съдът да разтълкува така завещанието, че да даде парите на Бърк на съпругата му, като заличи името на Мериън. Защото Кайра е била негова законна съпруга към момента на смъртта му, нали?

— Точно така.

— Или пък съдът може да реши, че всичко е до такава степен оплескано, че да отмени изобщо завещанието и да обяви имуществото на Бърк за попадащо под законите на щата Ню Йорк, по силата на които Кайра да го наследи така или иначе, нали?

— Е, не мога да си представя съдът да използва термини като „оплескано“, но разбирам какво искате да кажете. Да, това е другата възможност.

— Но има и още една, нали?

— Не, според мен няма.

— Ключовите думи са „моята съпруга, Мериън Бърк“, нали?

— Да.

— Но вместо да заличи името на Мериън, съдът би могъл да заличи думите „моята съпруга“, ако заключи, че намерението на Бърк — който така и не е променил завещанието си, макар да е бил вече разведен с Мериън — е било тя да наследи цялото му имущество, независимо дали са женени или не. Дали съм на прав път, как мислите?

Свидетелят изглеждаше видимо сащисан от чутото.

— Това ми се струва крайно невероятно.

— Но е възможно, нали, господин Апъл?

— Може би. Законът предоставя много възможности.

Паркър помисли малко и после реши да отиде докрай.

Е, какво пък.

— И така, първата госпожа Бърк би могла да има причина да желае смъртта на Тони, не съм ли прав? Преди да е имал възможност да промени завещанието си.

Шумът в залата почти заглуши възражението на Анди Куон, но съдия Занис го чу.

— Излагайте факти, а не теории, господин Паркър. Заседателите да игнорират въпроса ви. Нещо друго?

— Не, госпожо съдия — каза той, като се обърна да отиде на мястото си. Е, струваше си да опитам.