Сентрал Парк Уест

30

Когато във вторник приключиха рапорта си пред завеждащата отдела Кармен Гарсия, беше вече късна вечер.

— Отлично свършена работа — каза тя и погледна към Джесика. — Имаш ли нещо против да им звънна и да благодаря на ръководството на Бюрото за всичко това?

Преди Джесика да успее да каже нещо, Бени я изпревари:

— Ама разбира се, и би било хубаво да им набиеш в главите, че нашето новобранче тук караше влака през цялото време.

— Хм, всъщност оценявам жеста ти, Бени — каза Джесика, — но един от инструкторите в Куонтико ни разправяше за „синдрома на високия мак“, дето най-напред му режели главата. Казваше, че идеята идвала от Австралия, но и в Бюрото имали същата практика. Свърши работата, но много не си вири главата, особено докато си млад.

Бени сви рамене и промърмори:

— Егати шибаната организация.

— Ясно — каза Кармен. — Никакви високи макове. Но все пак ще им дрънна един телефон. И така, какво следва оттук нататък?

Нора пое въпроса:

— Следващата ни голяма задача е да разпитаме Конър. Имаме да получаваме още данни от доставчиците на електронни услуги както за него, така и за Джина, но смятам, че разполагаме с достатъчно, за да се пробваме с него. Мислим да го направим в понеделник. Това ще ми даде време да си изкарам заповед за телефона му, както и да издам призовка, за да го изправим пред голямо жури, ако се опита да ни отпрати.

Кармен кимна и огледа уморения си екип.

— Звучи логично. И така, чуйте моята заповед. Идва Денят на благодарността, вървете си у дома. Прегърнете някого, похапнете си вкусни неща, пийте умерено, наспете се. Откъснете се за няколко дни от този случай и ще се почувствате по-добре.

— Аз май не работя за теб — отвърна Джесика. — Но ще изпълня заповедта ти така или иначе. Утре рано летя за Сан Франциско, за да се видя със семейството си. Връщам се в неделя.

— А вие двамата? — попита Кармен, като погледна Нора и Бени на канапето.

— Големият пир в Хоубоукън ме очаква — отвърна Нора. — Освен това е хубаво, че си седнала, за да чуеш новината: нашият господин Брутал ще прекара празника със семейството си.

Кармен направи престорено учудена физиономия.

— Вие двете сте ми много смешни — каза Бени. — Ще вечерям с моите две момчета и техните жени. Ще занеса уиски, вино и подарък за внучката. Колко време мина, аз съм си виновен, но чакам с нетърпение да се видим. Чарми би се радвала да си вляза в ролята на дядо, тъй че по-добре късно, отколкото никога.

Те знаеха кого има предвид. Чарми беше прякорът, който бе измислил на съпругата си Мойра. Бени беше единственият, на когото тя позволяваше да я нарича така, и той бе започнал да ползва името в осми клас в „Сейнт Игнейшъс“, откогато датираха и първите му опити да я склони да се оженят, „когато му дойде времето“. Накрая тя бе отстъпила и двамата бяха отгледали двама синове в Бруклин. Разбира се, Бени обичаше да казва: „Тя отгледа двамата ни синове, докато аз бях в екипа за наблюдение“. А когато я покоси инсултът, двете момчета постепенно се отчуждиха от него и заживяха свой живот, докато той лекуваше разбитото си сърце.

Стаята утихна, трите жени преценяваха какво да кажат, ограничавайки се до усмивки и окуражителни кимания.

Нора първа наруши мълчанието:

— Ами ти, Кармен?

— Тази година ще си прекараме празника тихо и кротко, само тримата. Благодарна съм, че не ми се налага да пътувам. И така, колеги, яжте, пийте и се веселете. Ще се видим в понеделник.

— Слушаме и изпълняваме — каза Нора и стана от канапето. — Надявам се тримата да си прекарате страхотно с пуйката. — После посочи към тавана и попита: — Все още ли не виждаш нужда да се отчиташ нагоре по веригата?

— Засега не — каза Кармен. — Близо сме, но да изчакаме, докато не видите бялото на очите на Конър.

— Ясно. Е, да се забавлявате на Деня на благодарността.

На Парк Авеню в Хоубоукън хартиената пуйка на Софи си беше все така залепена на хладилника, макар и доста провиснала. Нора тихо извади едно кисело мляко и една бира и седна на високото столче пред барплота. Чу чехлите на майка ѝ да се приближават с тихо пошляпване.

— Здравей, момичето ми, пореден дълъг ден в служба на правосъдието, а?

— Да, мамо, но поне целия дълъг уикенд ще съм си вкъщи.

— Чудесно! Софи ще бъде на седмото небе. — Тя помълча малко, после добави: — Нали знаеш, че Ник ще е у нас утре вечер и в петък?

— Разбира се, както всеки друг път — каза Нора. — Около Деня на благодарността и двамата прекарваме тук заедно поне два дни всяка година, независимо кой е наред.

— Да, естествено. Казвам го само защото този път и Вики ще е с него. — И когато Нора не отговори, Тереза добави: — Значи решено.

Нора се засмя.

— Мамо, убиваш ме! Не може ли да говорим утре за това? Обещавам да се чувствам като човек, докато пълним пуйката. Но сега съм скапана. Утре сутрин ще ми дойдат сили.

— Разбира се, разбира се — каза Тереза. — Утре всички ще се чувстваме другояче. И ти също, няма как иначе.

— Чудесно, мамо. Наспи се добре.

— И ти. Сладки сънища.

Софи беше още по пижама, покачена на високо столче в края на барплота със слушалки в ушите и гледаше за стотен път „Замръзналото кралство“ на айпада си. Не чуваше собственото си мляскане, докато хапваше гофрета с кленов сироп. Останалата част от барплота беше заета от прибори и материали за приготвяне на ябълков пай — купчина обелени зелени ябълки, очакващи да бъдат нарязани на осминки, стръкове ревен, които да бъдат накълцани, влажни точени кори върху хартия за печене, купа за приготвяне на сместа. Майката на Нора посегна към дистанционното с брашнена ръка и усили звука на телевизорчето до кафе машината. Кухнята се изпълни с празничната глъчка от парада на „Мейсис“.

— Мамо, тя и бездруго нищо не чува със слушалки в ушите — каза Нора.

— Знам, знам — отвърна майка ѝ, без да намали звука. — Кажи сега, как се чувстваш покрай тая история с Ник и Вики?

Нора поклати глава.

— Моля те, трябва ли изобщо да се чувствам някак, преди да съм изпила второто си кафе? Не мога ли поне да се пошегувам с имената им? Да им викам Ники и Вики, нещо такова?

Тереза поклати глава.

— Никакви шеги. Разбрахме се тази сутрин да поговорим. Така че говори.

Нора въздъхна.

— Най-важното е Софи да няма нищо против, а тя ми се вижда доволна. Харесва Вики и искрено се вълнува за сватбата, как ще бъде шаферка и тъй нататък. Но, честно казано, аз се чувствам странно. Вики изглежда симпатична, освен това нещата не опират до мен и него. Все ми е тая дали има жена до себе си, всъщност по-добре, че има. Не изпитвам ревност, поне не и в обичайния смисъл на думата. По-скоро завист, че той си има някого, а аз не. Но не се бой, мамо, няма да бъда вечно сама.

Тереза остави лъжицата, извърна се към Нора и сграбчи лицето ѝ между шепите си.

— Ей, ей! Първо, никога няма да си сама. Имаш мен и преди всичко — тя посочи Софи с глава — имаш това изумително човече…

— Знам, мамо — каза Нора, като хвана нежно ръцете на майка си, за да ги свали от лицето си, оставяйки бели следи по него. — Не е това. Просто се тревожа, че никога няма да си намеря партньор, както ти си си намерила, както Ник си намери. Някой, с когото да си лягам вечер, някой, който да ми почеше гърба, да ми каже, че съм луда, да ме разсмее. Знаеш какво имам предвид. Ти си го намерила.

Тереза се усмихна горчиво.

— Да, намерих го и той беше радостта на живота ми. Това е другото нещо, което се готвех да кажа. Когато баща ти почина, загубих част от себе си, която никога няма да се възстанови, понеже той беше точно това, което току-що описа. Беше мой партньор във всичко. И колкото и да обичах вас като мои деца, колкото и да бяхте смисълът на живота ми, на нашия живот, той ми носеше онази радост, която никой друг не е успял да ми донесе и която ми липсва всеки ден.

И двете плачеха.

— Пожелавам ти го, Нора. Заслужаваш да го имаш в живота си, а и ти самата да изпълниш нечий живот. Мисля, че наистина трябва да отделиш време, за да помислиш по въпроса, да намериш човека, който е за теб. Чувала съм за едни такива приложения, слагали се на телефоните. С каквото Ник се запозна с Вики, нали разбираш?

Нора я прекъсна:

— Престани, мамо. Не желая да слушам от теб съвети за приложения за запознанства. Моля те, звучи ужасно. Но разбирам какво намекваш.

— Добре — каза Тереза и насочи вниманието си към приготвянето на пая.

Известно време в кухнята се чуваха само звуците на парада, някакъв човек, стъпил върху платформа, която в този момент минаваше покрай „Мейсис“, си дереше гърлото с песента от „Улица „Сезам“. После Нора, без да вдига глава от стъклената тава, в която нареждаше точени кори, каза:

— Един от проблемите ми, мамо, е, че сама не знам какво търся.

— Какво означава това? — попита майка ѝ.

Нора си пое два пъти дълбоко въздух, преди да отговори:

— В гимназията през цялото време знаех само Ник, аз и Ник, аз и Ник. Харесвах го и макар никога да не изпитвах към него онова, което си мислех, че трябва да изпитвам, си бях казала: е, това е. Гледала бях достатъчно филми все пак, нали? Но когато отидох във Феърфийлд, се запознах с едно момиче от друг факултет. Беше симпатична, умна, забавна и красива. Колкото повече я опознавах, толкова повече изпитвах неща, които никога не бях изпитвала с Ник. Беше много объркващо. Веднъж ме целуна, просто така, небрежно, и усетих нещо, което направо ме изплаши. Така и не осъзнах какво съм изпитвала към нея, докато един ден тя не изчезна от живота ми — престана да се обажда, да ми пише имейли, просто се изпари. Това ме смаза. Мислех си, че се влюбвам в това момиче. Не съм сигурна, че и тя изпитваше същото, но аз определено съм го изпитвала, особено като погледна назад. Не съм срещала друг, към когото да чувствам същото — нито в колежа, нито в Правния факултет, никога. Е, да, имах Софи и Ник — това е най-хубавото нещо, което ми се е случило, — но дори с тях, ако разбираш какво искам да кажа, не се чувствах така, както си мислех, че ще се чувствам. Никога не съм смятала себе си за хомо или би, а предполагам, че съм, но след толкова години все още се чувствам объркана. Ако трябва да бъда честна със себе си, мисля, че ще трябва да си търся жени в тези твои приложения.

Без предупреждение Тереза я придърпа към себе си, прегърна я, после се отдръпна, като остана с ръце върху раменете ѝ. Разтърси я леко и каза:

— Знаеш, че Бог те е създал съвършена, нали?

— Благодаря ти, мамо, макар да не знам кой ме е създал освен теб и татко. И не смятам, че отец Франк би се съгласил с теб, а всички проповеди, които съм изслушала през годините, ме затрудняват още повече. — Нора подсмъркна шумно, преди да продължи: — Ще се опитам да си разтълкувам нещата. Но не сега. Сега имам теб и Софи, а и този случай, по който работя, но когато се поуспокоя, обещавам да си изясня предпочитанията. И да открия своя човек.

Тереза направи гримаса.

— Виж, времената се менят, а и Исус е казал, че трябва да обичаме, не да съдим, така че смятам, че отец Франк няма да има нищо против, а и аз ще му помогна, ако има нужда от помощ. Междувременно — продължи тя — четох чудесни неща за това приложение за запознанства…

Нора я прекъсна:

— Недей, мамо! Сериозно говоря. Престани! — Моментално разкаяла се за избухването си, тя добави: — Мисля обаче, че то би било много подходящо за теб. Най-после да се запознаеш с онзи чаровен италианец, с когото твоите родители винаги са си мислили, че трябва да бъдеш. Да, трябваше да се сетя по-рано. Започваме да ти съставяме профил. Обичаш пиня колада, мразиш да те вали дъжд, не си падаш по киселото мляко. Такива работи.

— Е, добре де — засмя се майка ѝ. — Предавам се. Никакви приложения.

Нора стана сериозна и каза:

— Освен това знаеш, че не бих могла да бъда едновременно самотна майка, да работя и да съм това, което съм, без твоята помощ. Без теб съм загубена.

— И аз без теб, миличка.

— А сега можеш ли да намалиш звука на тъпия парад? Ако чуя онзи кретен да изпее още нещо, ще се разпищя.

Тереза се засмя и посегна с брашнената си ръка към дистанционното.