Сентрал Парк Уест

52

Нора слезе на пръсти по стълбите до кухнята, където майка ѝ четеше книга, седнала до масата, и държеше в ръка чаша чай.

— Най-после заспа — прошепна Нора. — Обича Чудовището в края на тази книга“, но се превъзбужда. Аз бих се придържала към „Лека нощ, Луна“.

Тереза се усмихна и каза:

— Тази веднага ме приспива. Глупавата книжка за мъпетите поне мога да я дочета докрай.

Нора взе една чаша за чай от барплота.

— Освен това трябва да знаеш какво ми каза Софи току-що: че книжките с картинки били за бебета, докато тя била вече на шест. Явно учителката ѝ чете книги с повече текст пред класа. Така че идната седмица започваме „Вълшебната къща на дървото“. Толкова бързо расте, мамо!

— Децата растат бързо, да — кимна Тереза.

Нора си наля чай и отиде да седне при нея на малката кухненска маса.

— Какво? — попита Тереза.

— Какво „какво“? Не мога да седна и да пия чай с майка ми ли?

Тереза я изгледа, широко усмихната.

— Софи спи, а ти не отговаряш на служебни имейли. Така че, любов моя, отново те питам: Какво?

Нора си пое дълбоко дъх.

— Ник и Вики се местят да живеят в Кънектикът, за да са близо до семейството ѝ. Той ми каза, че баща ѝ предлагал да ми помогне да си намеря работа в някаква фирма за управление на рискови капитали в Уестпорт, та да сме всички заедно, дрън-дрън.

— Хм — каза Тереза. — А ти какво мислиш?

— Знам ли? Тук е нашият дом, аз си обичам работата, но в същото време си мисля, че на Софи ще ѝ е тежко баща ѝ да е там, а ние тук. Освен това повече пари ще ни дойдат добре. — Тя замълча и отпи от чая си, преди да добави: — Ти, аз и Софи вървим в пакет, така че кажи какво мислиш.

Тереза въздъхна тихо.

— Знаеш, че обичам този библейски израз: „Където идеш ти, там ще дойда и аз и дето живееш ти, там ще живея и аз“. Та това е отговорът ми. Ти и това момиченце сте моят живот и аз ще бъда щастлива където и да сме заедно.

Тя остави чашата си на масата и погледна Нора.

— Хайде сега, да не се разревеш. Може би ще е добре да постъпиш във федералната прокуратура в Уайт Плейнс и тогава ще живеем някъде между тук и Уестпорт. Така на Софи ще ѝ е по-лесно да вижда баща си, а ние положително ще си намерим жилище около Уайт Плейнс, което да можем да си позволим с прокурорската ти заплата, особено ако това тук го продадем или дадем под наем.

Нора огледа кухнята и каза:

— Може би. Но няма да е като това, мамо.

— Добре де, а каква ли ще е тази работа с рисковия капитал? И какво изобщо е „рисков капитал“?

— Така се нарича управлението на финансите на богатите и разни пенсионни фондове. Опитват се да им помогнат да спечелят повече пари, отколкото ако просто пасивно инвестират на даден пазар. Знам за тези неща от разни дела за финансови измами, по които съм работила, но не съм експерт.

— И плащат добре?

— Да. Ако са се задържали известно време в бизнеса, то е, защото са изкарали на клиентите си много пари, обикновено самосвали с пари.

— А порядъчни ли са?

— Някои да, други не, като хората по принцип. Подлежат на държавно регулиране, като целта е да отпаднат мошениците. Трябва да потърся нещо за тази фирма, която има предвид Ник. Но дори да е порядъчна, изключено е работата в нея да е толкова смислена, колкото това, което правя сега. Предполагам, че ще ми възложат да следя за нормативното съответствие, за да не попаднат под ударите на закона. Някаква такава длъжност. Което не е лошо, но не е като да вкарваш престъпници в затвора.

— Значи, ако отидеш там, бихме могли да живеем близо до работата ти, евентуално да си купим къща и да бъдем близо и до Ник. А ти познаваш района от колежа, нали? Уестпорт не беше ли точно до Феърфийлд?

— Да — отвърна Нора. — Районът е много приятен. — После добави с усмивка: — Е, не мирише на кафе, но като място за живеене е идеално.

Известно време и двете помълчаха, после Нора продължи:

— Виж, мисля, че за мен смяната на работата ми ще бъде най-голямата пречка. Един мой бивш шеф казваше, че това, което вършим, има морален смисъл. Изкарваме си хляба, вършейки добро, или поне така би трябвало да бъде. Затова обичам толкова работата си. Обичам да се намирам на място, където единственият важен въпрос е: Каква е истината? Ще ми бъде трудно да се лиша от това.

Тереза кимна и хвана ръката ѝ.

— Каквото и да ти се върши, аз искам същото за теб. А децата са жилави малки дяволчета. Дори да се наложи Софи да пътува напред-назад от тук до Кънектикът, нищо няма да ѝ стане.

— Благодаря ти, мамо.

Тереза се усмихна; с дъщеря ѝ си приличаха много, когато се усмихваха.

— Междувременно ще вляза в сайтовете за недвижими имоти, за да видя какво се предлага около Уестпорт и колко ще трябва да ти плащат тия рискови капиталисти, за да живеем по начина, по който сме свикнали.

— Да, да, действай — каза Нора, отвръщайки на усмивката ѝ.

Ровенето отне месеци. Не откриха доказателства, че Конър е издал на Джина как Доминик Носа им е предложил съдействие, но постигнаха известен напредък около поръчаната вечеря. Телешкият стек на Тони Бърк наистина бе доставен чрез „Сиймлес“, популярна в Манхатън фирма за поръчване на храна по интернет. От там идентифицираха клиентски профил на името на Бърк, сметките по който се плащаха от картата му „Америкън Експрес“. Но Бърк нямаше на нито едно от личните си устройства приложение на „Сиймлес“, а при огледа на компютрите му не бяха открити никакви поръчки.

В крайна сметка „Сиймлес“ им изпратиха айпи адреса, от който е била направена поръчката за телешкия стек, овалян в кафе. След седмици работа те откриха, че айпи адресът към онзи момент се е намирал в библиотеката за членове на клуб „Йейл“ в Ню Йорк — частен клуб в Централен Манхатън. Последното парченце от мозайката се намести с геолокационните данни от телефона на Конър Маккарти във вечерта на убийството. Оказа се, че е бил в тази библиотека.

Нора поиска среща с Конър във временния офис, който новоизбраният губернатор на щата Ню Йорк Кайра Бърк ползваше през преходния период до встъпването си в длъжност. Към победата през ноември я бе изтласкала вълната на обществена симпатия след широкоразгласеното ѝ дело, като Конър през цялото време беше плътно до нея, макар и достатъчно далече, за да не го улавят обективите на фотоапаратите и камерите. Говореше се, че тя можела да стане и първата жена президент в американската история. Което би означавало семейна надпревара, защото би я изправило срещу бившия ѝ доведен син — Едуард Бърк, също фаворит за поста.

Временният ѝ офис се намираше на висок етаж в една от стъклените кули на Шесто Авеню в Централен Манхатън, срещу хотел „Хилтън“, флагмана на веригата в Ню Йорк. Конър поздрави Нора и Бени с отработена усмивка и докато вървяха към кабинета му, им обясни, че живеели във вълнуващи времена. Той дори помагал на Кайра в преобзавеждането на губернаторската резиденция в Олбани, макар че очаквал да прекарват повечето време в дома ѝ в Манхатън.

— Чакай малко — каза Нора, когато влязоха в кабинета му. — Ти и Кайра сте двойка?

— Предпочитам да не обсъждам личния си живот — отвърна спокойно той, — ако нямате нищо против.

— Какво стана с Едуард Бърк? — попита тя. — Мислех си, че той е твоят човек.

— Виждала ли си майка му? — каза Конър, повдигайки леко вежди. — Зад трона има място само за един човек. Но… стига сме говорили за мен — добави той. — Не казахте за какво става дума.

Бени прие това като повод да се намеси:

— Ами ето за какво, Конър. С Джина си поприказвахме за теб.

Колкото и да беше обигран той, Нора забеляза как мускулите на челюстта му заиграха при тези думи.

— И тя взе, че ни разправи разни интересни неща — добави Бени, след което му предаде с няколко думи казаното от Джина.

Когато приключи, Конър отби удара буквално, като сви ръка в лакътя и енергично я разгъна, сякаш пропъждаше досадна муха.

— О, моля ти се, отчаяните лъжи на една осъдена професионална убийца. Едва ли възприемате сериозно казаното от нея. — За финал той изпусна шумно въздух през стиснатите си устни: — Пффф…

— Е, тъй де — отвърна Бени. — Джина си носи своя багаж. Но има още нещо, което би могъл да ни помогнеш да изясним, и то не идва от Джина.

— За какво става дума? — попита Конър.

— Ти ли поръча онзи стек, който е бил доставен вечерта след убийството на Бърк?

Той отговори без колебание:

— Да, аз.

— Защо? — попита Нора.

Конър отвърна с тънка усмивка, която задържа на лицето си няколко секунди:

— Защото губернаторът поиска това от мен. — След което се изправи бързо и каза: — Срещата ни приключи. Няма да ви изпращам, двамата е губернатор Бърк имаме да вършим много работа за благото на хората от щата Ню Йорк.

Той ги заобиколи и навлезе в лабиринта от бюра с ниски прегради, зад които се трудеше екипът му.

— Кой губернатор, продажно копеле? — попита Бени празната стая, докато се надигаше от стола за посетители.

— Никога няма да разберем какво означаваше тази очарователна фраза за продажното копеле — каза Нора, която също стана.