Стъклени гейши

ПРОЛОГ

Вдишвай, издишвай.

Анабел не беше забелязала някой да сипва бистра течност в шампанското й. Нито пък беше усетила някакъв необичаен вкус, когато го изпи на екс и помоли за още.

Вдишвай, издишвай.

Но когато се събуди с ужасно главоболие, нервен стомах и смътни спомени за изминалата нощ, беше абсолютно сигурна, че й бяха сипали нещо в питието.

Вдишвай и издишвай, внимателно.

Изобщо не беше сигурна къде се намира. Нито пък защо е толкова тъмно. Надушваше миризма на афтършейв, изветряла бира и зелен чай.

Не вдигай шум. Опитай се да мислиш. Да си спомниш. Провери бельото си.

В съзнанието й се мяркаха и изчезваха разпокъсани картини от изминалата нощ. Спомняше си, че беше на работното си място в клуба с компаньонки, наливаше питиета и се смееше на тъпите шеги на Така. Тоест вършеше обичайната си работа. Но само толкова. След това нямаше нищо. Една голяма черна табела с надпис „Влизането забранено“.

Колко ли съм изпила?

Две бутилки вино с Така. Съвсем недостатъчно количество за пълния мрак в съзнанието й. Анабел беше успяла да се превърне в сериозен пияч и отдавна нямаше нищо общо с момичето, което в първите дни след пристигането си в Япония се замайваше от една чаша.

Постепенно започна да се ориентира и установи, че лежи върху някакви хлъзгави възглавници. Разпери пръсти и установи, че са от коприна, с бродерии. Някъде наблизо мигаше червена светлина, на фона на която се виждаше синкавото сияние на неоновата табела на аварийния изход.

Опитай се да седнеш.

Успя да го стори, потръпна и разтри голите си крака, които усещаше като някакви замразени сладкиши. Тафтяната й вечерна рокля прошумоля като ято подплашени птици. Устата й се изпълни с винена слюнка. Преглътна я бързо, усещайки как сърцето й ускорява ритъма си.

Спокойно, това е само роклята ти.

После рукнаха сълзите. Горещите сълзи на самосъжалението. Бръкна под роклята и с облекчение установи, че бельото й е на мястото си.

Ставай.

Спусна ледените си крака на пода. Какво е това, по дяволите? Пясък? Не, килим. Дебел килим. По дрехите й нямаше поражения, но роклята прошумоля отново, а ръката й блъсна нещо студено, което издаде шумно бълбукане. Бутилка.

Бар. Нима се намирам в хотелски бар?

Очите й започнаха да свикват с мрака. Видя някакви тъмни очертания.

Стъклена маса, тапицирани столове - като онези на туристическите кораби, бутилки шампанско и уиски „Сънтори“, подредени зад стъклената витрина в дъното на помещението.

В клуба съм. На местоработата си. Но какво търся тук?

„Каламити Джейнс“ не работеше нощем. Как тогава се бе озовала тук? Как бе припаднала, без никой да забележи? Дали хората от персонала я бяха оставили да се свести с надеждата, че ще намери начин да се измъкне навън?

Тя беше наясно, че персоналът не я харесва. Може би защото отдавна нямаше нищо общо с привлекателната млада жена с розовия пластмасов куфар на колелца, която не си позволяваше повече от два джин-тоника. По онова време всички я наричаха Барби заради сините очи и дългата руса коса. Днес обаче й викаха „пияницата“ или „оная, дето постоянно мрънка за кокаин“.

В главата й нахлуха още спомени. Шот след шот в компанията на Така, прекъсвани от кратки отскачания до тоалетната с цел поредната линия бял прах против смъртната умора, която неизменно я обземаше след полунощ. Препъване в тоалетната чиния, повръщане в мивката, поредният шоту, поднесен от нечия ръка. Именно тези няколко глътки я превърнаха в някакво мекотело. Беше изпитала чувството, че е вътре в бутилката и от там наблюдава света. Смътно си спомняше, че някой я беше разтърсил здравата, а след това бе настъпил мрак.

Посегна към преполовената бутилка уиски, която стоеше на близката стъклена масичка. Нуждаеше се от няколко бързи глътки, за да се върне в неприятната действителност. Но в момента, в който се готвеше да я сграбчи, до слуха й долетя тежко дишане, наподобяващо съскане на разгневена котка.

Светкавично се отдръпна назад.

Трябва да изчезвам от тук. Веднага!

В следващия миг измършавялото й тяло се стегна от друг шум - нещо средно между бръмчене и тропот. През остъклената врата на бара се видя как светна копчето за повикването на асансьора.

По това време на денонощието това беше странно. След като „Каламити Джейнс“ е затворен, значи са затворени и всички останали офиси в сградата. Освен ако някой не се е сетил за нея и сега идва да я прибере. Някой с достатъчно дрога във вените си.

Цифрите на панела над вратата светнаха и започнаха да се сменят. Сънливостта я напусна.

Някой използваше асансьора.

Тя се изправи и тромаво тръгна напред. Едва направила няколко крачки, колената й влязоха в болезнено съприкосновение с ръба на друга стъклена маса. Закова се на място и прехапа устни, за да не изкрещи. Отново долови тежко дишане някъде наблизо.

Глупости, това е от дрогата.

Остана неподвижна в мрака. В главата й се блъскаха объркани мисли. Всяка сянка й се струваше жива. В един момент осъзна, че няма начин да се измъкне от клуба, без да се сблъска с човека, който е в кабината. Може би беше чистач или някой от поддръжката. Стори й се по-разумно да изчака тук, въпреки че се чувстваше безпомощна като мида на сухо. Но трябваше да намери някакво скривалище, за да разбере кой идва.

Очите й бяха заковани в светещите цифри на асансьора.

Две, три...

Помисли си да пропълзи зад бара, но после се отказа. Ако непознатият решеше да си налее питие, със сигурност щеше да я открие.

Четири, пет...

От устните й излетя уплашено стенание, краката я понесоха към едно от канапета. Тъмното пространство под него изглеждаше твърде малко за тялото й, но нямаше друг избор. Тя си пое дъх и запълзя внимателно.

Вратите на асансьора бавно се отвориха. Някой излезе от кабината и включи осветлението в бара миг след като Анабел най-сетне беше успяла да се скрие. Тя успя да различи някакви сенки и дълги крака.

Мъж. Всъщност двама мъже - единият висок, другият нисък. Не можеше да види лицата им, но в замяна, благодарение на запалените лампи, зърна още една фигура в бара.

Русо момиче, което лежеше в безсъзнание на канапето на няколко метра от нея и дишаше тежко. Беше облечено в червена вечерна рокля. Едната ръка висеше към килима. Слабичкото тяло беше абсолютно неподвижно, но гърдите се повдигаха и отпускаха. Анабел не можеше да види лицето, но червената рокля и косата й се сториха познати.

Лицата на мъжете бяха скрити зад тапицираната с коприна колона над главата й, но тя не смееше да помръдне. От позицията им личеше, че оглеждат клуба. Тя застина. Обземаше я все по-голям ужас.

- Виждам само една - завалено рече единият от мъжете.

- Може би другата си е тръгнала, а? - Гласът на втория мъж беше кристално ясен и очевидно трезвен.

- Лоша новина. Лоша идея. По-добре да изключим осветлението.

Нещо изщрака и почти всички лампи угаснаха. Останаха да светят само онези над бара в дъното на помещението. Високият тръгна натам. Анабел виждаше ръцете му и част от торса, облечен в костюм. Мъжът отвори вградената витрина за шампанско и плъзна длан по наредените високи бутилки „Дом Периньон“. След миг пръстите му измъкнаха плоска дървена кутия, скрита между тях.

Извади тънка пура и някакъв златист предмет с размерите на карта за игра, който приличаше на малка гилотина. Анабел примижа от отблясъците му под лампичките над бара.

Мъжът внимателно пъхна пурата в отвора, щракна горната част и на розовия килим се търкулна миниатюрно късче тютюн. После тръгна към по-ниския, който стоеше до стъклената врата.

- Клъц, клъц, време за извинения! - изръмжа той и вдигна резачката за пури. - Кой пръст ще си избереш?

Стомахът на Анабел се превърна в ледена буца.

- Моля те! - прошепна другият. Гласът му й се стори адски познат. - Беше грешка, но... Знаеш каква ми е работата...

Настъпи продължителна пауза. Анабел внезапно осъзна, че почти е спряла да диша. От мястото си виждаше само широкия гръден кош на ниския, който бурно се повдигаше и отпускаше.

Русото момиче изохка и си пое дъх. Мъжете не му обърнаха внимание. Високият запали пурата си и промърмори:

- Надявам се, че това няма да се повтори.

- Хай. Няма да се повтори.

Анабел примигна от сребристия дим, което бавно достигна до скривалището й.

Високият пристъпи към момичето и започна да вдига червения плат нагоре по бедрата й. Черната презрамка на сутиена се показваше от деколтето. Другият застана зад него. Пред очите й се появи бяла плът, смътно осветена от жълтеникавите лампички над бара. А след това...

Тя затвори очи и направи опит да прогони гледката от съзнанието си. Пожела да се пренесе някъде другаде, но нямаше как да изключи звуците. Ужасни, плашещи. После мъжете се отстраниха от момичето и започнаха да оправят дрехите си, дишайки учестено.

- Трябва да я върнем в апартамента - каза високият и преметна блондинката през рамо като торба с цимент.

Русата коса увисна надолу като някаква жълта салфетка. Мъжът спря на прага и задържа с крак стъклената врата. Другият забърза след него и натисна бутона за повикване на асансьора.

Анабел тихо изскимтя.

Отиват си. Това е добре. Отиват си.

Премигна и прехапа устни, опитвайки се да прогони картините, които се блъскаха в съзнанието й. Изви врат и видя как мъжете влизат в кабината.

Единият измъкна мобилен телефон. До слуха й достигнаха откъслечни фрази:

- Ще я занесем... Аз трябва да...

Дишай, дишай.

После нещо прошумоля.

Помещението се завъртя и погледът на Анабел се спря върху някакъв кафяв предмет на метър от нея. Чантичката й „Луи Вюитон“. Беше паднала до канапето. Толкова не на място в пустия клуб с компаньонки, колкото опаковка от бърза закуска върху табла с хирургически инструменти. И на всичкото отгоре вибрираше.

Вдишвай, издишвай.

Вибрацията се превърна в звънене. Отначало тихо, като почукване върху стъкло, после все по-силно и по-силно. В тишината на затвореното помещение електронните сигнали звучаха оглушително.

О, Боже. Мили Боже, моля те, помогни ми!

Звънеше нейният телефон. Тя прехапа устни още по-силно, молейки се звъненето да спре. Но то продължаваше, все по-оглушително и по-плашещо. Отровнобяла светлина заля помещението. Безмилостните лъчи на фенерчетата прогониха и последните остатъци от успокояващия мрак. Анабел видя тялото на блондинката, проснато напряко в кабината. Златистите врати на асансьора се блъскаха в него и се дръпваха обратно.

Мъжете се върнаха.

- Казах ти, че... Трябва да я намерим...

Пауза. После високият отвори стъклената врата.

- Може би все още е тук...

Нова пауза. Някой започна да тършува по седалката над главата й, тапицерията се раздвижи. Тя затвори очи, после пак ги отвори. Видя сиви крачоли.

Обсипана с лунички ръка се протегна към бутилката уиски на масата. После бутилката изтрака обратно и сивите крачоли се прегънаха в коленете. Стомахът на Анабел се сви и тя затвори очи. Когато ги отвори, лицето на мъжа висеше на няколко сантиметра от нея. Очите му бяха кървясали. Анабел почти спря да диша.

Бяха я открили!