Стъклени гейши

37.

Стеф вдигна очи от дневника. Наркотици в напитките, момичета, работещи като проститутки... Мисълта я смущаваше. Но онова, което наистина й направи впечатление, беше цифрата 5000. Анабел бе спечелила пет хиляди лири за един месец.

Стеф дотолкова бе потънала в съдържанието на дневника, че не бе забелязала появата на останалите момичета. Те седяха около масата с кръстосани крака и изскочили напред гърди, приковали отнесени погледи в групата на сцената, която отегчено дрънкаше на инструментите си. Дженифър не беше сред тях - навярно имаше среща с клиент. Но Хелена, с която Стеф бе постигнала известна близост след сделката с роклите, бе заела място точно до нея.

- Колко пари изкарват момичетата тук на месец? - попита Стеф.

Хелена вдигна рамене.

- В този клуб ли? Зависи от бонусите.

- Смяташ ли, че някое момиче може да спечели седем хиляди долара?

Хелена се засмя.

- Разбира се. Ако разполага с магическа пръчка и напълни клуба с клиенти. Щом искаш толкова много пари, премести се в „Каламити Джейнс“.

- Наистина ли?

- Да. Една моя приятелка работи там. Получава купища пари, но постоянно е в клуба. А и техният мениджър е ужасно взискателен. Тук ми харесва повече. По-лесно е.

- А те... Трябва ли да изглеждаш по определен начин, за да те вземат на работа? - попита Стеф, опитвайки се да забрави коментарите на Анабел за рускините, които спят с клиентите, и наркотиците в напитките. Ако можеше да изкара пет хиляди лири на месец, всичките й проблеми щяха да изчезнат.

- Момичетата там са красиви - отвърна Хелена. - Но и ние не им отстъпваме. Не, външността не е от значение. Добре де, понякога е важна, но дори и клубът да наеме много привлекателни компаньонки, те невинаги се задържат за дълго. Клиентите играят решаваща роля. Ако доведеш клиент, ще те вземат. Толкова е просто.

- Само един ли? Казаха ми, че се нуждая от специална работна виза.

- Така е, в случай че нямаш клиенти. От „Джейнс“ винаги са търсели момичета, които знаят какво да предложат. Визата е като големия бюст. Трябва да притежаваш нещо специално.

- Ти имаш клиенти - заяви Стеф. - Защо не започнеш работа в „Джейнс“? Така ще печелиш поне два пъти повече.

- И ще страдам от два пъти по-силно главоболие и махмурлук.

- Но ще можеш да напуснеш по-скоро.

- Защо ми е да бързам?

- Стеф чан. - Хиро се втурна към нея, сключил ръце като за молитва. - Един клиент поиска да те види.

- Сериозно ли?

Стеф скочи от канапето.

- Да. Ямамото сан.

Преди да се отдалечи от масата, едно от момичетата протегна крак, за да я спъне. Беше Частити. Стеф внимателно прескочи крака й, като леко я ритна по лачената обувка. В този момент изчисляваше наум колко пари ще изкара, ако работи в „Каламити Джейнс“ в продължение на шест месеца. Достатъчно, за да плати дълга на Мама и да покрие таксата за актьорския курс.

Само един клиент. Не се нуждаеше от повече. Вече бе положила огромни усилия с господин Ямамото, за да се опита да изкопчи телефонния номер на Анабел. Може би с малко повече труд и с помощта на госпожа Кимоно щеше да го спечели за свой клиент.

Госпожа Кимоно тъкмо заключваше магазина, когато Стеф изкачи хълма. Бе останала без дъх. Устните й бяха бледи от студа. Беше тичала по целия път от апартамента си с надеждата, че ще пристигне навреме. А махмурлукът определено не правеше нещата по-лесни.

- Госпожо... Радвам се, че сте тук. Не знаех дали работите в неделя или... Не бях сигурна.

- Изглеждаш посиняла - отбеляза госпожа Кимоно. -Замръзнала.

Силният вятър завихряше кафявите листа на улицата в малки прашни кълба, но старата дама, облечена както винаги в няколко ката коприна, като че ли не забелязваше лошото време.

- Не бях сигурна дали ще се появиш отново. Какво се е объркало този път?

Стеф дръпна ръкавите на блузата си и стисна зъби, за да спре тракането им.

- Нищо не се е объркало.

- Наистина ли? - Госпожа Кимоно вдигна дългите си изписани вежди и пъхна ключовете в малката торбичка, завързана за китката й. Носеше и друга, по-голяма кожена чанта, която висеше на рамото й и изглеждаше доста тежка. - Тогава защо дойде при мен?

- Да бъдеш компаньонка не е никак лесно. Не разбирам професията и... Честно казано, справих се много по-добре, след като наблюдавах чайната церемония. Господин Ямамото...

- Ямамото сан.

- Той пожела да ме види снощи. Представяте ли си? Значи все пак имам напредък. Сега трябва да го накарам да ме заведе на вечеря. Ще ми помогнете ли отново?

- Смятах, че искаш да получиш от него телефонния номер на приятелката си.

-Да, но...

- Вече си забравила за нея.

- Не съвсем. Но научих, че е добре. Видели са я миналата седмица, а и Джулия не е разтревожена. В момента дължа доста пари. Налага се да ги заработя спешно. Как мога да накарам Ямамото сан да ме заведе на вечеря преди работа?

- Прекалено много бързаш - каза госпожа Кимоно и тръгна със ситни крачки по улицата. Копринената рокля правеше движенията й точни и отмерени. - Необходимо ти е търпение. Мислиш като западняците. Дъщеря ми е същата. Той е японец, а търпението е изключително важно в нашата култура. Подобни неща отнемат време.

- Но аз нямам време - заяви Стеф и я последва по покритата с каменни плочи улица. - Затънала съм в дългове и ако не ги върна, ще стане по-лошо. Освен това се нуждая от жилище, дрехи и други такива работи.

- Да. - Госпожа Кимоно кимна и огледа фланелката на Стеф с логото на Университета в Ексетър. Голите ръце на момичето бяха почервенели от студ. - Забелязвам. Но вероятно все пак имаш някакви доходи. Не съм те виждала от седмици. Досега трябва да си платила наема си. Хазяите в „Ропонги“ не чакат толкова дълго.

- Намерих друг начин да печеля пари - призна Стеф. - С едно момиче ходим по баровете след работа и получаваме процент от продажбите, когато някой клиент си поръча шампанско. Оказа се доста доходоносно. До момента успях да покрия наема и да си купя няколко рокли. Не е никак лесно, а и трябва да пия огромни количества алкохол. Но ако се сдобия с един-единствен клиент, ще успея да си върна бързо дълговете. После ще мога да спестя пари за актьорския курс и животът ми ще се нормализира.

- Разбирам - заяви госпожа Кимоно и продължи напред. Стеф бе принудена да забави ход, за да не я изпревари. - Тогава какво искаш от мен?

- Искам да ми разкажете повече за местните мъже. Ако Ямамото сан се съгласи да ме заведе на среща, той ще стане „мой“ клиент. И аз ще получа добър бонус.

- Ясно. Значи ще бъде нещо като твой данна.

- Какво означаваше данна?

- Никога не ме слушаш, нали? Същата си като дъщеря ми. Данна е покровителят на гейшата. Ти се нуждаеш от покровител. Човек, който да те спонсорира и да се грижи за теб.

- Да - съгласи се Стеф. - Мислех си... Ако спечеля нов клиент, ще мога да отида в другия клуб и да го взема със себе си.

- Тоест да го откраднеш? - поправи я госпожа Кимоно.

- Да, нещо такова...

- Не е много честно - отбеляза госпожа Кимоно. - А Мама сан? Той е и неин клиент, нали? Тя няма да се зарадва особено. Дала ти е работа, а ти смяташ да откраднеш клиентите й.

- Знам, знам. -- Двете стигнаха до един ъгъл и Стеф зърна кръглия знак на метрото в далечината. - Права сте. Не е красиво от моя страна. Вероятно просто ще се опитам да го спечеля като клиент, за да запазя мястото си. Но ще ми се наложи да изплащам дълговете си с месеци, преди да започна да спестявам. А дори не знам как ще се справя с наема. Работата с бутилките невинаги носи пари и е ужасно уморителна.

- Кой е другият клуб, за който си мислиш?

- „Каламити Джейнс“.

Госпожа Кимоно стисна устни.

- „Каламити Джейнс“? Мануке! Нямаш ли... инстинкти?

- Добре ли сте?

Стеф за пръв път чуваше госпожа Кимоно да търси думите си или да преминава на японски.

- Ти си много, много глупаво момиче.

- Защо? Кое му е лошото на „Каламити Джейнс“?

- Щом не можеш да усетиш, че има нещо гнило в това място... - Госпожа Кимоно поклати глава. - Парите са без значение, когато продадеш душата си.

- Не ми е само заради парите - каза Стеф. - Подозирам, че Анабел още работи там. В един момент са я назначили.

- Ако искаш да откраднеш някой клиент и да се преместиш в този клуб, за да намериш старата си приятелка, ти се възхищавам - заяви госпожа Кимоно. - Но все пак си играеш с огъня. Вече загубих една дъщеря.

- Не разбирам защо е толкова лошо...

- Няма да го обсъждам повече. Достатъчно си голяма. Трябва да поемеш по собствения си път.

Те подминаха някакво кафене и традиционен японски ресторант. Пред входа се виждаше декоративен грил, от който се носеше изкуствена пара.

- Знам, че задавам твърде много въпроси - продължи Стеф. - Но... ще ми разкажете ли за дъщеря си? Вече сме приятелки, нали?

Горната устна на госпожа Кимоно леко затрепери.

- Радвам се да ти бъда приятелка. Ще спомена само, че тя направи няколко погрешни избора, които опозориха името ми. Моят данна пожела да прекратя отношенията си с нея. Реших да го послушам. Чак по-късно осъзнах колко съм сбъркала. Любовта на една майка не бива да следва каквито и да е правила.

- Съжалявам - каза Стеф. - Надявам се, че някой ден отново ще бъдете приятелки.

- А ти не забравяй своята приятелка, докато се опитваш да изкараш някоя йена.

Бяха стигнали до спирката на метрото и госпожа Кимоно тръгна надолу по стълбите. Изглеждаше странно сред тази модерна обстановка - като призрак на фона на бляскавите сгради от бетон и стъкло, които се издигаха в сивото небе.

- Не, точно това ще направя - заяви Стеф. - Трябва да забравя всичко останало освен себе си. Досега постоянно търсех Анабел и разпитвах навсякъде за нея, а ето че затънах в огромни заеми. В момента имам повече проблеми, отколкото при пристигането си. Смятам да се концентрирам изцяло върху следващата йена.

- В такъв случай няма да си единствената в „Ропонги“ -отбеляза госпожа Кимоно.

- Толкова ли е страшно, че искам да спечеля пари тук? -Стеф чакаше на върха на стълбите, сякаш се нуждаеше от покана, за да придружи госпожа Кимоно. - Нуждая се от тях, наистина. Животът ми у дома беше пълна каша. Време е да взема нещата в свои ръце. Досега не ми е провървяло особено. Първият ми клиент се оказа неплатежоспособен.

- Последвай ме.

Госпожа Кимоно й помаха, докато вървеше надолу, придържайки се за металния парапет. Копринената дреха се развя около тялото й.

- Къде? - попита Стеф и слезе на долното стъпало.

- Отивам в храма. Ела с мен, ако искаш.

- Ще ме научите ли на други японски ритуали? Както по време на чайната церемония?

-Да.

Госпожа Кимоно кимна. Гъстата й сива коса продължаваше да изглежда безупречно.