8. Стеф

„Каламити Джейнс най-големият клуб с компаньонки в „Ропонги“.

Алено-жълтият надпис светеше над трите стъпала, покрити с червена пътека. Над тях, от двете страни на блестящата врата от матирано стъкло, клечаха два златни лъва. До тях дежуреше мургав портиер със смокинг, а гладкото му лице почти не се различаваше от цвета на фалшивите лъвове.

Стеф изгуби много време, за да открие клуба на Джулия.

Поне половин час безуспешно се бе вглеждала във всяка сграда поотделно. Оказа се, че токийските нощни клубове бяха натикани по седем-осем в една сграда, като заемаха различни етажи. Това принуди Стеф да се спира на всеки два-три метра, за да оглежда рекламите на клубове, барове и ресторанти.

„Родео бар “ - 2 ет. „ Фън Тайм Караоке “ - 3 ет. Клуб „ Фламинго “-4 ет... Имената нямаха край. Между нощните клубове се гушеха ресторанти от американски вериги, до които се стигаше с кафяви асансьори, през развлекателни центрове и покрай магазини за домашни потреби, сред които имаше дори един, в който се продаваха единствено кукли в луксозни кутии. Но никъде не пишеше „клуб с компаньонки“.

Стеф откри този, който й трябваше, едва когато наближи границите на квартала, където клубовете и баровете намаляваха, отстъпвайки място на жилищни блокове и зелени градинки. „Каламити Джейнс “ заемаше цял ъгъл на главната улица, лакомо погълнал огромно пространство от претъпкания район за забавления.

Наранената й ръка започна да трепери в мига, в който зърна работното място на Джулия. Клубът изглеждаше по-занемарен и от най-скапания стриптийз бар главно благодарение вълчата мутра на портиера и кичозния вход. Може би щеше да се окаже, че професията компаньонка не е толкова чиста и безопасна, колкото твърдеше Джулия.

Стеф приглади косата си, оправи презрамката си и пое нагоре по покритите с червен мокет стъпала.

Портиерът се завъртя и вдигна ръка.

- Да?

- Здрасти. Познаваш ли момиче на име Джулия?

- Защо?

- Тя ми е приятелка и работи тук.

- А ти коя си?

- Нали ти казах - приятелка на Джулия. Ще ми позволиш ли да вляза и да се видя с нея?

- В момента е на работа - отвърна портиерът. - Няма да ти позволят да я видиш.

- Кой няма да ми позволи?

- Рики. Шефът. - Погледът му се плъзна над рамото й и проследи сребристото беемве, което завиваше в съседната уличка.

- Откъде знаеш, след като дори не си попитал? - запъна се Стеф. - Натам ли е рецепцията?

- Не можеш да влезеш - отсече, без да я гледа, портиерът. - Освен ако не платиш три хиляди за питие, плюс още десет за масата.

- Че кой ще ме спре? - вирна брадичка Стеф, мина покрай него и потъна в копринения мрак на пустото фоайе.

Насреща й блестеше златист асансьор, вграден в стена от фалшив мрамор. До него стърчеше пластмасова указателна табела, на която между неразбираемите йероглифи и фирмени надписи беше изписано „Каламити Джейнс“, ет. 5.

Фоайето беше без прозорци - една архитектурна особеност на Токио, с която започваше да свиква. Но златистите врати на асансьора проблеснаха в полумрака и гостоприемно се плъзнаха встрани.

- Хей! - извика портиерът и хукна нагоре по стълбите.

Стеф скочи в кабината, натисна бутона за петия етаж и вратите се затвориха. Асансьорът потегли. Отдолу се разнесоха глухи удари. Вероятно портиерът блъскаше с юмруци. Това изобщо не я развълнува. Мислеше си единствено за фразата, която прочете в дневника на Анабел: Момичетата в „Каламити Джейнс" винаги разказват страшни истории.

Дали и самата Анабел е имала такава история? А Джулия? Стеф замислено загриза нокътя си.

Динг! Вратите на асансьора се отвориха. Пред очите й се появи нещо като рецепция, наподобяваща шперплатов театрален декор, боядисан в черно и златно. Зад плота нямаше никой.

- Ехо? - подвикна тя.

На стената до плота имаше стъклена врата, скрита зад полупрозрачна пурпурна завеса, която потрепваше от въздушната струя на климатика над нея, разкривайки част от бара в съседното помещение. Край масичките седяха мъже и жени, които разговаряха, пиеха и се смееха. На V-образната сцена кършеше снага блондинка с голи гърди. През вратата долитаха приглушените ритми на самба.

- Мога ли да ви помогна?

Стеф рязко се обърна. Зад плота се беше изправил мъж с бяла риза и зеленикаво като на призрак лице, който не изглеждаше доволен от появата й.

- Здравейте - ослепително му се усмихна тя, но очите му останаха равнодушни. - Търся едно момиче, което работи тук, казва се Джулия.

- В момента съм зает - сухо отвърна мъжът и сведе очи към книгата с кожена подвързия, която лежеше разтворена на плота.

Страниците й бяха запълнени с лъскави снимки на момичета по екзотично бельо и Стеф се наведе, за да ги разгледа по-добре. Част от момичетата лежаха със затворени очи и сякаш спяха, заели странни пози.

- Джулия прилича на тази - каза тя и посочи с пръст кльощава блондинка, изтегната върху пухена завивка. - Сякаш са сестри. Защо позират със затворени очи?

- Съжалявам, но не може да я видите - отвърна мъжът и шумно затвори книгата. - Джулия работи.

- Важно е - настоя Стеф. Блондинката зад стъклената врата се беше впуснала в някакъв акробатичен танц със златист обръч за хула-хоп. - Това е клуб с компаньонки, нали? „Каламити Джейнс“?

- В момента нямаме нужда от нови хора.

- Аз не търся работа - поясни със същата ослепителна усмивка Стеф, въпреки че сърцето й се сви. Нямат нужда от нови хора... Гласните й струни почти блокираха. - Вижте, трябва да поговоря с нея. Само за минутка.

- Джулия работи.

- Хей - почука по плота тя и мъжът вдигна глава. - Благодаря. Разберете, че трябва да говоря с Джулия на всяка цена. Става въпрос за една наша обща приятелка. Вие ли сте Рики?

- Какво? Не. Няма начин да говорите с Джулия.

- Тогава ми дайте телефона й.

- Искате телефона на Рики?

- Не, искам номера на Джулия. Мобилния.

- Страхувам се, че това е невъзможно.

- Но...

Прекъсна ги шумоленето на пурпурната завеса. Появи се дребничка блондинка с кремав панталон и лилава блуза. Джиесемът беше залепен за ухото й, а лицето й беше намръщено.

- Не, кажи им да го върнат там, откъдето са го взели! -сърдито рече тя. Говореше носово, с австралийски акцент. В следващия миг зърна Стеф, прикри мембраната с длан и насочи показалец към гърдите й. - Работа ли търси?

Въпросът й беше предназначен за човека на рецепцията, който кимна.

- Не, не, търся една...

- Има ли виза? - попита блондинката, отмести дланта си от мембраната и излая: - Не там! Потърси зад папките, за бога! - После отново покри с ръка телефона. - Имали работна виза? - Подръпна крачола на панталона си, който се беше закачил за невероятно високото токче на обувката й.

Мъжът на рецепцията загуби част от секундата, преди да осъзнае, че въпросът е насочен към него.

- Не знам, не съм я питал. Имаш ли...

- Чух - прекъсна го Стеф. - Нямам работна виза, но...

- В такъв случай не ни вършиш работа - отсече блондинката, опипа носа си и я огледа изпитателно. - Имиграционните ни притискат. Всеки уикенд ни правят проверки. Нова ли си?

- Да, току-що пристигнах.

- Значи нямаш лични клиенти. Жалко, защото имаш хубава фигура.

- Търся една приятелка, която работи тук - поясни Стеф. - Казва се Джулия.

Откъм асансьора долетя мелодичен звън.

- Моля ви! - забързано добави Стеф, преценила, че портиерът всеки момент ще се появи. - Много е важно!

- Джулия, значи - промърмори блондинката и затвори джиесема си. - Англичанката Джулия? А ти си нейна приятелка?

Стеф кимна с глава.

- Наистина трябва поговоря с...

- Изчакай малко. Ще й кажа, че е дошла приятелка, която иска да поговори с нея. Как ти беше името?

- Стеф.

- Откога я познаваш?

- О, от години. Учили сме заедно в колежа, работили сме заедно. Познаваме се много отдавна.

- Сега се връщам.

Жената изчезна зад червената завеса.

- Тя ли е шефката? - попита Стеф.

- Тя е Рики - изсумтя призракът зад гишето. - Мама сан.

- О, така ли?

Рики се появи отново, следвана от болнаво на вид момиче, което се препъваше след нея като ученичка, която водят при директора.

- Ето я.

Стеф премигна. Момичето не приличаше на Джулия. Изглеждаше уморено и съсипано, под кафявите му някога блестящи очи се виждаха сивозелени торбички. Лицето му беше силно гримирано като на циркаджийка. Такова лице не се гледа отблизо. Дебелите пластове грим приличаха на бяла глина, изрисувана с червен флумастер.

- Джулия?

Жената приличаше на нарисуван, но някак недовършен портрет. Сякаш ярките цветове бяха положени върху мръсно платно. Или пък бяха нанесени с мръсна четка. Под дебелия слой боя прозираше сива кожа, брадичката беше груба и неравна. Изобщо не приличаше на онази Джулия, която познаваше Стеф. На пръв поглед изглеждаше все още хубавичка, но само за човек, който не я беше виждал преди. За Стеф обаче беше ясно, че нещо не е наред. Отново си спомни за дневника и „страшните истории“, споменати в него.

- Коя си ти?

Джулия стоеше напълно неподвижно и я гледаше с отсъстващ поглед. Стеф се чувстваше като избеляла графика, нарисувана с тъп молив. Грозна и безцветна. Усещаше лицето си голо, а косата й - вече мръсна след дългия полет, тромаво се вееше под струята на климатика.

- Това съм аз, Джулия - направи опит да се усмихне тя.

В крайна сметка всичко изглеждаше като шега - една от най-старите й приятелки се правеше, че не я познава. Много смешно. Но от изражението на Джулия личеше, че изобщо не се шегува.

- По-добре да се връщам на работа - промълви тя, обърна се и бутна стъклената врата.

Слабата й фигура изчезна във вътрешността на бара, придвижвайки се по странен начин. Сякаш беше с ролери.

- Почакай! - извика Стеф и протегна ръка, но пръстите й докоснаха само пурпурната завеса.

- Очевидно тук има доста момичета с името Джулия -отбеляза Рики, мушна се между Стеф и стъклената врата и вдигна ръката си с яркочервен маникюр, за да я спре.

Миг по-късно върху рамото й се стовари друга ръка, значително по-тежка. Тя се обърна. Зад гърба й стоеше портиерът с напомпаните мускули и изкуствен тен.

- Съжалявам, Рики - изръмжа той. - Опитах се да я спра.

- Тя и без това си тръгва - отвърна Рики и с усмивка я побутна към асансьора. - Желая ти успех, дано си намериш работа.

Стеф усети как пръстите на портиера се стягат, после вратите на асансьора се затвориха. В последния момент до слуха й долетя заглъхващият глас на Рики:

- Тази не ми приличаше на приятелка на Джулия.

Озовала се на улицата, Стеф си пое дълбоко дъх няколко пъти, а след това се опита да осмисли нещата. Фактът, че й отказаха работа в клуба на Джулия, беше наистина тревожен, но в момента беше много по-загрижена за приятелките си. Най-вече за Джулия. Изглеждаше адски стара. И страшно уморена. Явно Флин беше прав в твърдението си, че на момичетата тук им се случват лоши неща. Но какво се беше случило с Джулия?

Някакъв тип се отби в близкия вход и започна да уринира. Обзе я отчаяние. Нямаше пари и беше без работа. Ако през следващите няколко дни не успееше да изкара нещо, със сигурност щеше да има проблеми. Но в момента имаше по-важни неща, които я тревожеха.

Погледна часовника си. Десет вечерта. Стеф знаеше, че Джулия приключва работа в два след полунощ - достатъчно често й се беше оплаквала по електронната поща.

Трябва да открия клуба на Анабел. Как му беше името? А, да, „ Синатра “. Може би тя си е на работа и в момента, жива и здрава. А после ще се върна тук да изчакам Джулия.

Тръгна напред с наведена глава. Самочувствието и енергията й приличаха на смачканите фасове по асфалта. Стомахът й отдавна беше празен и искаше храна. Но доколкото й беше известно, и в Япония, както навсякъде по света, действаше добрата стара система „стока-пари“, а това означаваше, че тази вечер нямаше да яде, освен ако не започнеше да рови в кофите за боклук. Което поне засега беше изключено. Все още имаше някакво достойнство.

Дотук Токио беше един объркващ и студен град. Къде бяха прословутите клубове с компаньонки, по дяволите?

- Хей, момиченце - потупа я по рамото някой.

- Пак ли си ти, да те вземат мътните!

Зад гърба й се беше изправил вампирът, когото вече познаваше, но този път в ръцете му нямаше рекламни листовки на клуб „Оргазмик“. Под разкопчаната му риза се виждаха космати гърди, от шията му висеше сребърен зъб на черна каишка.

- Все още не съм достатъчно отчаяна, за да започна да се събличам! - отсече тя, гледайки го отгоре надолу. - Опитай пак след един час. Търся един клуб, казва се „Синатра“.

- „Синатра“ ли? - изгледа я мъжът. Говореше почти шепнешком, но гласът му звучеше изненадващо ясно на фона на уличната глъчка. - Работа ли ще търсиш там?

- Трябва да открия една приятелка, която работи там. Или е работила.

- Ще те заведа, но само ако им кажеш, че търсиш работа. Така ще получа малък хонорар, защото им водя подходящо момиче. - Погледът му се спря на наранената й ръка. -Нищо не се знае. Може пък да те харесат. Сигурна ли си, че не искаш да се събличаш?

- Веднага ли ще ме заведеш? - отвърна с въпрос Стеф.

- Защо не? - сви рамене вампирът.

- Страхотно!

- Хайде, тръгвай.

Мъжът се обърна и закрачи сред навалицата.

- Да тръгвам ли?

Стеф изведнъж се притесни. Не забравяй как се озова тук. Пак ли ще се довериш на неправилните хора?

- Да - обърна се мъжът. - Нали искаш да откриеш приятелката си?

- Точно така.

- Ами тогава тръгвай.

Стеф се поколеба за момент и се опита да прогони тревожните мисли. После хукна след него, пробивайки си път сред шумната тълпа.

Загрузка...