42. Стеф

Наближаваше два през нощта. Застанал зад рецепцията, Хиро слагаше банкноти и сребристи монети в бели пощенски пликове. Стеф и останалите компаньонки го наблюдаваха от известно разстояние, като пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Някои момичета си играеха нервно с косите, други си гризяха ноктите. Общата напрегнатост беше заразителна и скоро Стеф усети, че диша учестено и прехапва устните си.

Компаньонките в „Синатра“ получаваха пари на всеки две седмици. Плащането беше свързано с много стрес, тъй като ниските доходи подсказваха за липсата на бонуси и можеха да доведат до незабавно уволнение. Но докато гледаше как Хиро отброява банкнотите, Стеф бе обзета от внезапен оптимизъм. Вече се справяше добре с работата си. Ямамото сан я викаше редовно на своята маса и винаги поръчваше шампанско, което автоматично вдигаше сметката му. Може би тя бе спечелила достатъчно, за да върне дълга си и да спести малко йени, с които да си купи храна и други неща от първа необходимост.

- Частити.

Хиро плъзна един от пликовете по плота. Частити го взе и прочете цифрите, отбелязани върху бялата хартия. Държеше плика плътно до себе си, така че никой да не го види, но явно не беше щастлива.

- Хелена.

Хелена се усмихна, когато зърна цифрите, и пъхна парите в чантата си.

- Стеф.

Още преди да посегне към плота, Стеф забеляза, че пликът е празен. Изведнъж всичките й надежди се изпариха. Но тя все пак реши да го вземе. Отгоре бе написано името й с канджи и числото нула. Частити сръга Кристална и се засмя.

- Кога ще получа заплата, Хиро? - попита Стеф, пренебрегвайки самодоволното изражение на Частити.

- Най-малко след три месеца, Стеф чан.

- Три?

- Трябва да платиш няколко глоби и да върнеш дълга на клиента си.

- За какво са глобите?

- Четири закъснения, избор на неподходяща рокля, лоша прическа, дъвчене на дъвка...

- Моля? Глоба за дъвчене на дъвка? Сигурно се шегуваш.

- Веднъж те видях да го правиш в клуба. Удържахме ти хонорара за един час.

- А защо четири закъснения? Дойдох късно само два пъти.

Хиро извади някакъв график.

- Миналия понеделник се появи две минути след началото на смяната, а в четвъртък преди това - цели три.

- Няколко минути не са от значение.

- Напротив. - Хиро кимна строго. - Броят се за закъснение.

- И колко се налага да платя?

- Хонорара за два часа.

- Шегуваш се, нали?

- Не - заяви Хиро. - Трябваше да си избереш по-подходящ клиент. Тогава парите нямаше да са проблем. Обясних на Мама, че момиче, което води такива мъже, не разбира как функционира нашият клуб. Заслужаваш дълга си.

- Ако ти си беше свършил по-добре работата, определено щях да имам по-малко проблеми - възрази Стеф. -Мама каза, че никога не би пуснала подобен клиент в заведението.

- Предполагах, че ще създаде неприятности - отвърна Хиро и кимна. - Но проблемът е твой, не мой. Нека ти бъде за урок. Лошият клиент означава дългове за компаньонката.

- Ти си знаел, че кредитната му карта е без покритие? -повиши глас Стеф. - И все пак си му позволил да влезе?

- Да... усещах го.

- Не мога да повярвам. - Стеф смачка празния плик и го хвърли на масата. - Нарочно си ме вкарал в дългове. За да ми дадеш урок. Сега трябва да работя с месеци само защото не съм подозирала... Защо го направи? Нямаш ли сърце? -Беше изричала тези думи при различни обстоятелства, но сега те й причиняваха също толкова болка, колкото първия път. - Защо не се досетих? Явно изобщо не ти пука за другите. Всички сте такива. Добре тогава. И аз ще се държа по същия начин. Ще се интересувам единствено от себе си.


За няколко минути Стеф стигна до едно от кръстовищата в „Ропонги“. Беше излязла от клуба, преди някой да успее да види сълзите й. Сега плачеше и се блъскаше безцелно в минувачите, обзета от познатото усещане, че отново е останала съвсем сама.

Три месеца.

Звучеше й като тежка присъда. До момента бе оцеляла благодарение на парите от шампанското, но работата беше уморителна както във физическо, така и в психическо отношение. А и не знаеше дали тялото й ще издържи на огромните количества алкохол, които трябваше да изпие, за да покрие наема си през следващите три месеца.

Изведнъж забеляза неоновата табела на „Каламити Джейнс“, която светеше на фона на тъмното облачно небе.

Ще вляза и ще си потърся работа, реши Стеф и рязко изтри сълзите си. Върху бузите й останаха черни следи от спирала. Ще ги накарам да ме вземат. Няма да си тръгна, докато не ги убедя.

Тя изкачи стълбите на клуба с такава решителност, че бодигардът не й обърна никакво внимание. Когато стигна до празната рецепция на петия етаж, удари с юмрук по тънкия дървен плот.

- Хей! Имали някой?

Една руса глава надникна през стъклената врата до рецепцията.

- Мога ли да ти помогна, съкровище?

Беше Рики, управителката. Носеше сив костюм, който обгръщаше свободно дребната й фигура.

- Да, срещали сме се и преди - заяви Стеф с надеждата, че очите й не са твърде зачервени. Още усещаше соления вкус на сълзите в устата си. - Аз... Търся си работа.

Рики се облегна на стъклената врата, готова да произнесе отказа си.

- Започнах в друг клуб - добави Стеф, - но всички смятат, че вашето заведение е най-доброто. Освен това имам собствен клиент.

Рики изправи гръб.

- Наистина ли? Справила си се доста бързо. Как се казва?

- Ямамото сан.

Скоро ще бъде мой клиент, надявам се.

Рики почука по стъклото с дългите си нокти.

- Собственикът на „Ямамото Фармасютикълс“?

Стеф кимна.

- Извеждал ли те е на вечеря?

- Много пъти.

- Ще дойде ли с теб, ако смениш клуба?

- Обеща, че ще го направи.

- Чудесно! - Рики извади пластмасова папка с договори от шкафа зад рецепцията. - Значи ще стане клиент на „Каламити Джейнс“? Наистина ли можеш да го доведеш тук?

Стеф кимна отново.

- Вземи един екземпляр. - Рики й подаде договора. Беше написан на японски с английски превод отдолу. - Попълни го, върни се с клиента и ще започнеш работа. Но нека първо да го подпиша. Как е фамилията ти?

- Коен.

Стеф наблюдаваше как Рики нанася името й в празното поле на гърба на страницата. После и своето: „Рики Демарко“. После сложи датата върху договора и го връчи на Стеф.

Стеф прегледа набързо страниците и забеляза следното изречение, написано с плътни черни букви: Задържаме паспорта ви, за да гарантираме минимален професионален ангажимент от три месеца.

- Слушайте, Рики. Ямамото сан е зает в момента. Не може ли да започна още утре и да го доведа следващата седмица?

Рики се усмихна цинично.

- Не мисля, скъпа. Откъде знаеш, че ще се съгласи да смени клуба? Няма как да си сигурна, докато не се появиш тук с него.

Стеф потрепна.

- Ще дойде. Убедена съм.

- Не работя с обещания. Доведи клиента и ще те назнача.

Светлините на клуба се затъмниха зад стъклената врата.

- Затваряме - заяви Рики.

Пространството пред рецепцията се напълни с момичета и клиенти. Компаньонките носеха тесни дънки, палта и шалове - цивилното облекло за предстоящата им кратка смяна в „Холивуд“.

Стеф забеляза, че повечето мъже са западняци. Почти никой не беше с костюм. За разлика от изисканите японски бизнесмени, които посещаваха „Синатра“, клиентелата на "Джейнс" приличаше на разюздано животинско стадо. Мъжете не показваха никакво уважение към заведението и жените, с които се прегръщаха или държаха за ръце.

Стеф наблюдаваше тълпата от компаньонки. Надяваше се, че ще открие красивото дългокосо момиче, което познаваше от училище. Нямаше как да огледа добре всички лица, но никое от тях не й напомняше за Анабел.

Джулия беше една от последните, излезли през вратата. Водеше за ръка висок чернокож мъж с бейзболна тениска. Носеше прилепнали светлосини дънки, ботуши на високи токчета и блуза с дълбоко деколте - стандартния екип на момичетата от „Каламити Джейнс“ за след работа. Изглеждаше болна и уморена под плътния слой грим, нанесен върху лицето й. Когато видя Стеф, подскочи уплашено.

- Стеф! Рики, съжалявам. Казах й да не...

Рики вдигна ръка.

- Не се тревожи, Джулс. Явно се справя добре. Може би ще я взема.

Джулия беше ужасена. Тя бавно поклати глава.

- Но... в клуба няма място за повече момичета.

- Винаги има място за момичета с клиенти.

- Но тя е... Не забеляза ли белезите й, Рики? Не е подходяща за нас.

Стеф не можеше да повярва на ушите си.

- Какво ти става, Джулия?

- Стига. - Рики почука върху масата. - Никакви скандали. Джулия, Стеф е красиво момиче независимо от белезите. И щом ще доведе клиент... Не се нуждая от повече в момента.

Джулия стисна зъби.

- Ще се провали. Тя не знае как се изкарват пари. Търси наша обща приятелка и си е въобразила, че работи тук.

- По някое време е била назначена в клуба - каза Стеф и се изчерви. - Сигурно сте работили заедно.

- Виждаш ли? - сопна се Джулия. - Само това я интересува. Обзалагам се, че дори не разполага със собствен клиент.

Тя бързо излезе от клуба, като задърпа мъжа след себе си. Рики я наблюдаваше с любопитство.

- Както вече споменах - заяви Рики, без да поглежда Стеф, - върни се с клиента и ще поговорим. Но трябва да те предупредя, че не обсъждаме момичетата, които работят в клуба. Информацията е строго поверителна. - Тя докосна носа си, замисли се за миг и добави: - Много от тях стават известни манекенки или филмови звезди. Не искат хората да разбират за миналото им в „Джейнс“.

Рики кимна и се усмихна. Последните клиенти напуснаха заведението и светлините угаснаха.

- Както и да е. Ще прочетеш всичко в договора. Тук държим на личното пространство. Ако работиш за нас, си длъжна да се съобразяваш с това. Доведи клиента и аз ще преценя какво мога да направя за теб.

Загрузка...