3. Мама


Кимики „Мама сан“ Танака не обичаше чужденците, въпреки че като дъщеря на японка и американски войник самата тя беше наполовина чужденка. Работеше с тях и за тях, но предпочиташе японския начин на живот. С течение на времето, с напредването на възрастта, бързо и безвъзвратно като пометена от морските вълни пясъчна къщичка тя откри смисъла на живота си в дълга, честта и саможертвата -все неща, които дебелият англичанин на прага едва ли можеше да разбере.

- Радвам се да ви видя отново, Мама сан - каза журналистът на име Джордж и протегна месестата си, покрита с черни косъмчета лапа.

Тя веднага усети изненадата му от състареното й лице и редките черни косми, стърчащи от почти голия й череп.

При последната им среща тя беше собственичка на клуб с компаньонки с царствена осанка и гъста черна коса, сплетена на модерен кок, дебело изписани вежди и сочни червени устни. Носеше копринен жакет с подплънки на раменете, а ръцете й бяха отрупани с диамантени пръстени. И нямаше нищо общо със съсухрената старица, която изглеждаше на повече от своите петдесет и пет години и се криеше зад полуотворената врата, облечена в старо кимоно и с плъстени чехли на краката.

- Е, ще започваме ли?

Мама проточи врат да огледа улицата и предпазливо протегна ръка.

- Джордж сан - промълви тя. Гласът й беше слаб и несигурен. Седмици наред не беше разговаряла с никого. Веднага забеляза диктофона в джобчето на сивата му риза, а после сведе очи към репортерския бележник в ръцете му. Изведнъж се почувства уморена. Да, действително се възстановяваше, но все още не беше на сто процента предишната Мама сан. Все още не. - Отдавна не сме се виждали. Изминаха много месеци от онова интервю за вестника.

- Почти година - кимна Джордж. - Но интересът на обществеността не намалява. Ако улучим подходящото време...

- Знам - уморено го прекъсна Мама. - Пари, пари и пак пари.

- Трябва да действаме бързо - каза Джордж, слагайки маската на сериозен репортер. - Издателят държи да ковем желязото, докато е горещо.

- Каква сериозна физиономия! - изхихика с тънък гласец Мама. - Къде остана младежът, когото помня, Джордж сак? Авторът на туристически справочници, който танцуваше по масите с моите компаньонки?

- Това беше отдавна- прокашля се Джордж. - Такава ми беше работата. Нямаше как да се запозная с клуба ви, без да...

- Да, да, така е - прекъсна го Мама. - Много сте се променили оттогава. Журналист, а сега и писател...

- Все още не бих се нарекъл писател - отвърна Джордж. -Вие ще сте първият ми опит.

- Нервен ли сте?

- Малко - призна Джордж и шумно си пое дъх. - Този път ще се наложи да отнема доста повече от времето ви. Сроковете са изключително къси, а и бюджетът... Не разполагам с кой знае какви пари, за да платя времето, което ще ми отделите. Наясно съм, че сте боледували, но от вида ви личи, че се възстановявате доста добре.

- Доста добре? - прекъсна го Мама, която не си падаше по фалшивите комплименти. - Имам вид на старица, Джордж сан. - Смехът й беше тих и немощен като на болен човек. Миг след това гласът й се промени и изведнъж придоби онази твърдост, с която някога оборваше оплакванията на клиентите си от високите сметки. - Съжалявам, но тази книга няма да се получи, приятелю. Твърде уморена съм.

Бледото лице на Джордж започна да почервенява.

- Нали няма да... Не говорите сериозно, Мама. Един известен издател иска да откупи правата за книга, която описва живота ви. Знаете ли колко рядко се случва това?

- Хората искат да четат за мен, а? - усмихна се Мама. - След вашия очерк във вестника станах известна в цял Токио.

- И не само в Токио, а също така в Обединеното кралство и в Америка-добави Джордж.-Всички, които са прочели очерка, искат да знаят повече за вас.

- Съжалявам, Джордж сан - скръсти ръце пред гърдите си Мама. - Много съм уморена.

- Но договорите са подписани, а парите платени.

- Договорите ги подписахте вие, а не аз.

Джордж почеса светлата си мазна коса.

- Всичко беше готово, Мама сан - промърмори той.

- Хай, хай. Но аз съм уморена.

Джордж изглеждаше така, сякаш някой го е зашлевил чрез лицето. Изтекоха няколко секунди, преди да проговори отново.

- Тази книга ще бъде отлична инвестиция за вас - глухо рече той. - Особено когато започне да ви носи пари от продажбите.

- Аз съм само една от многото мами, Джордж сан -усмихна се тя. - Може би ще се окаже, че сме хвърлили голям труд за нищо.

- Вие? Една от многото? „Синатра“ беше велик клуб! Един от най-добрите клубове с компаньонки в „Ропонги“!

- „Синатра“ продължава да работи, Джордж сан - напомни Мама и му хвърли игрив поглед изпод оределите си мигли. - Въпреки че напоследък престанахте да ни посещавате.

- Цените са твърде високи за заплатата ми - въздъхна Джордж, разтвори бележника си и започна да чете: - Мама Танака сан, истинска знаменитост сред токийските клубове. При нея се забавляват кинозвезди и известни политици.

- Съжалявам, Джордж сан.

Макар и притеснен, репортерът прелисти на друга страница.

- Някои от момичетата, работили при вас, днес също са знаменитости. Холивудски звезди. Имате какво да разкажете на публиката. Моля ви, направете го. Книгата ще стане страхотна.

Мама въздъхна, отстъпи крачка назад и открехна вратата още няколко сантиметра. Това беше израз на японско гостоприемство, въпреки че беше само наполовина японка. По-добрата й половина.

- Влезте. Ще поговорим, но не дълго. - Ръката й изведнъж се стрелна нагоре. - Обувките, Джордж сан!

Джордж изпъшка, смъкна мокасините от бежова кожа и ги хвърли върху старателно подредените сандали и боти край вратата. Те изглеждаха особено груби и твърде мръсни в сравнение с безупречно лъснатите обувки на Мама сан.

- На сигурно място ли са тук, отвън? - попита той.

- Разбира се. Що за въпрос! Това би трябвало да ви е известно. Не сме в Америка. - Мама хвърли неодобрителен поглед на мокасините му, после се обърна и влезе в къщата. - Много съм уморена. Надявам се да ме разберете. А и материалът във вестника казва достатъчно. Насам, моля.

Влязоха през отворената врата и се озоваха в просторна дневна с ниска масичка, около която бяха подредени възглавници с дамаска на зелени листа. Столове в европейски стил липсваха и Джордж огледа обзавеждането с нескрито неодобрение.

- Вече колко години живеете в Япония? - попита с усмивка Мама.

- Пет.

- Имате апартамент в Токио, написахте справочник за Токио, работите за токийски вестник...

- За английски вестник, издаван в Токио - поправи я Джордж.

- ... но въпреки това се страхувате от японските мебели?

Джордж се изчерви. Нито една вещ в апартамента му в скъпия квартал не беше японска. Беше купил канапетата, масите и столовете от някаква американска двойка, която ги беше предложила на разпродажба. Сред тях нямаше нито един футон, стол кайсу или масичка катасу.

- Искате ли чай? - попита Мама. - Миу си тръгна, но мога да го направя и аз.

- Какво? Чай? Да, с удоволствие.

Няколко минути по-късно Мама се появи с поднос в ръце и веднага забеляза, че Джордж беше смазал една от възглавниците с масивните си задни части и правеше безуспешни опити да подгъне дебелите си крака, обути в кадифени панталони. За целта беше опрял гръб на красивия й скрин от оранжево дърво, чиито изящни дръжки от ковано желязо със сигурност му причиняваха болка. Малко болка няма да му навреди, рече си тя. От опит знаеше, че повечето западняци трудно понасят болката.

На подноса имаше малък метален чайник, изящни порцеланови чашки без дръжки и купичка със зелен чай. Встрани от тях беше поставена чинийка с японски желатинови бонбони, поръсени с пудра захар.

- Казах, че ще поговорим - подхвърли Мама на почти перфектния си английски. - Но всъщност исках да ви кажа, че сега не е подходящото време за книга. - Тя постави чашката пред Джордж, седна на една от възглавничките и без усилие подви босите си крака. След това сипа лъжичка зелен чай в металния чайник.

Джордж отвърна с любезно кимване, но по лицето му се изписа притеснение. Отдавна беше получил и похарчил своята част от аванса. Второто плащане щеше да се осъществи при предаването на ръкописа, а това означаваше почти сигурен фалит, тъй като го чакаха тежки вноски по изплащането на апартамента, плюс ежемесечната издръжка на сина му в Англия.

- Вие се съгласихте, Мама сан - рече умолително той.

- Така е, но наистина се чувствам уморена. Разбирате ли? Съвсем наскоро приключих с лечението и сега ми трябва време за възстановяване. Освен това се връщам на работа, още тази вечер...

- Ще го направим по най-простия начин. Вие само ще ми говорите - както по време на интервюто за нашия „интересен“ материал. Спомняте ли си? Беше лесно.

- Тогава изобщо не допусках, че някой ще го прочете -отвърна Мама и махна с ръка. - Но сега искате повече, включително и тайни от живота ми. Не, прекалено съм уморена затова.

Джордж отпи глътка и се намръщи. Беше свикнал да си пие чая с мляко и четири лъжички кафява захар.

- Разкажете ми химиотерапията - промълви той.

- О, беше трудно. Много трудно.

Джордж кимна и я погледна с очакване. Отново беше влязъл в ролята на опитен журналист.

- Взема се по една таблетка на ден и това е всичко - добави Мама. - Изглежда лесно и напълно безобидно. Отначало си мислиш, че няма да има никакъв ефект, но после... Всичко те боли! Не си в състояние да работиш, не си годна за нищо.

- Казаха ми, че не сте на работа от няколко месеца -кимна Джордж, отпи нова глътка горчив чай и пак се намръщи.

- Довечера ще ходя - поясни Мама. - Късно, някъде след единайсет. Просто да видя как вървят нещата.

- Но химиотерапията вече приключи, нали?

- Засега.

Мама отпи от чая си с очевидното намерение да приключи разговора. В стаята беше топло. Явно се пазеше да не настине.

- Нали искахте да направим тази книга заради дъщеря ви? - смени темата Джордж, без да забелязва, че лявото му коляно е започнало да трепери. - Да й осигурите някакъв доход... Нали затова се съгласихте?

Мама наведе глава, вероятно за да скрие издайническата влага в очите си.

- Да. Заради Кайто.

- Аз имам син, на пет е - подхвърли Джордж, опитвайки най-съчувствената усмивка, на която беше способен. Бледата кожа около уморените му очи се набръчка. Нямаше смисъл да обяснява, че не беше виждал сина си повече от две години и дължеше хиляди за издръжката му. Какво се е променило? Нима Кайто вече не е важна за вас?

- Работата е много - отвърна с въздишка Мама. Вие искате да ви разкажа всичко, но едва ли ще мога.

- Твърде много работа за дъщеря ви?

В стаята настана тишина.

- Нима не искате Кайто да знае всичко за вас, когато няма да ви има? Да разбере колко трудно сте изкарали парите за нейния колеж?

- Може би искам... Бих желала да ме разбере. И да ми прости.

- Тогава нека опитаме, Мама. Днес ще направим само едно кратко интервю, да видим как ще тръгне. Ще спрем в момента, в който пожелаете.

Нова пауза.

Джордж се размърда на възглавницата.

- Ако книгата тръгне добре, Кайто ще получи сериозни приходи. А вие ще спрете да работите.

От гърдите на Мама се изтръгна дълбока въздишка. Очите й се извърнаха към снимката на дъщеря й, поставена в рамка върху скрина. Изведнъж усети теснотата на евтиния апартамент, в който беше принудена да се нанесе след спукването на икономическия и финансов балон през 80-те години. Щедрите клиенти бяха изчезнали като ланския сняг, а нови не се появяваха.

Шампанското беше изпито, красивите дрехи се износиха до пълно разнищване, цветовете им избеляха. Почти всички бижута бяха продадени или претопени, но въпреки това парите едва й стигнаха за този скапан апартамент с една-единствена спалня в „Икебукуро“. Остана й само той, плюс едно чекмедже с диаманти. Това беше всичко, което щеше да наследи дъщеря й. Не беше много.

- Добре, Джордж сан - промълви тя. - Но само ще опитаме, нали?

Загрузка...