Стеф все пак успя да закопчае ципа, но роклята се набра около талията и подмишниците, а широките ръкави се оказаха възкъси. Очакванията й относно дължината също не се сбъднаха - вместо до коленете тя стигаше едва до средата на бедрата й.
Обу си ботушите, погледна се в огледалото и избухна в смях. Роклята беше толкова тясна, че се движеше като марионетка.
Мама се появи с кутия козметика и се залови за работа. Бузите на Стеф бяха покрити с розов руж, клепачите й натежаха от яркосин грим, а веждите й бяха подчертани с няколко слоя туш, въпреки че по природа бяха достатъчно изразителни. Стеф скръцна със зъби, спомняйки си за купищата глупави одежди, които някога беше принудена да облича, главно по време на прослушвания и промоции. Изобщо не посмя да се погледне в огледалото.
- Отивай при Хиро, който ще те настани на служебната маса - заповяда Мама.
- Къде е тази...
- Върви, върви! - побутна я към вратата Мама и Стеф изведнъж се озова в основния салон на клуба, където компания от седем-осем мъже пиеше и се веселеше на голяма маса близо до сцената.
Част от тях бяха с бледа кожа и кестеняви коси, останалите бяха японци. При тях седяха две бели момичета, които допълваха чашите им и се усмихваха.
Стеф понечи да тръгне натам, но пред нея изскочи младият мениджър японец. На носа си имаше миниатюрни очила, а в погледа му се четеше паника.
- Момичетата никога не отиват сами при клиентите, Стеф чан! - напрегнато прошепна той. - Идете на масата за изчакване!
След тези думи се обърна към витрината с шампанско и щракна с пръсти, а Стеф си спомни за скритите зад нея момичета, които беше забелязала при първата си визита. Зад редиците бутилки се мяркаха руси и червеникави коси. Момичетата бяха пет, седнали на ниско канапе с кръстосани крака и нещастни физиономии. В ръцете си държаха чаши с кока-кола.
Насочи се натам. Музикантите на подиума започнаха да свирят „Синьо кадифе“. Но мениджърът се появи само няколко секунди след като бе седнала, и се наведе над нея.
- Стеф чан.
- Да?
- Моля, последвайте ме.
- Хиро ще те настани при клиентите - хладно поясни една млада жена, облечена в яркочервена рокля, която й стоеше отлично.
На шията й проблясваха диаманти, а смолисточерната й коса беше прибрана на тила. Фризурата със сигурност щеше да изглежда елегантна, ако косата й не беше толкова къса. Върху едната й ръка имаше дебел пласт фондьотен, който най-вероятно прикриваше някаква татуировка.
- Добре - кимна Стеф и тръгна след Хиро към масата на клиентите.
Настаниха я между закръглен мъж с воднистосини очи и японски джентълмен с марков костюм и добре оформена брадичка. И двамата бяха разхлабили вратовръзките си.
- Как се казваш? - игриво попита японецът, потупвайки я по бедрото.
Обгърна я ароматът на пури. Стеф леко се отдръпна и преметна крак върху крак.
- Стефани - отвърна тя, пробва най-ослепителната си усмивка и подхвърли: - Редовно ли идвате тук?
Мъжът се разсмя с дрезгавия глас на пушач, след което се изкашля в шепата си.
- Дори не ми знаеш името, а вече питаш дали съм редовен клиент - отбеляза той.
- От любопитство, нищо повече - отвърна Стеф, отново усетила ръка върху бедрото си - този път беше ръката на закръгления от другата й страна. Обърна му гръб и насочи вниманието си единствено към японеца. - А как ви е името?
- Йоги Ямамото. Можеш да ме наричаш господин Ямамото. Какъв е цветът на интимното ти окосмение?
- Не мислите ли, че това е прекалено личен въпрос? -изненадано го погледна Стеф.
Мъжът сви рамене и извади една пура от златната си табакера.
- Ти пожела да научиш името ми. Защо и аз да не те опозная по-добре?
- Окей, няма значение. Вижте какво, господин Ямамото... Една моя приятелка е работила тук, а аз се опитвам да я открия... Казва се Анабел.
- Анабел? - сбърчи чело японецът. - Блондинка?
- Не знам. Преди време косата й беше русокестенява. Кръгло лице и сини очи.
- Откъде е?
- От Англия.
- О, сега се сещам - проточи Ямамото. - Анабел от Англия. Барби. Беше едно от любимите ми момичета.
- Случайно да имате телефона й? - приведе се към него Стеф. - Или да знаете къде живее или работи?
- Не знам нито къде живее, нито къде работи - отвърна, без да я гледа, господин Ямамото. - Имам й телефона. Тя беше едно от най-любимите ми момичета. Но защо ти й нямаш телефона, след като ти е приятелка?
- Не съм я виждала от години. Освен това...
Усети леко потупване по рамото и се обърна.
- Какво ще пиете, Стеф чан? - попита я Хиро.
- Водка - отвърна тя, стигнала до заключението, че нощта ще бъде дълга. После се огледа и тихо добави: - Ще може ли да ви платя в края на седмицата?
- За какво? - прошепна в отговор Хиро.
- За питието.
- Вие не си плащате питието, Стеф чан - поклати глава Хиро. -- Сметката ще платят мъжете.
- О, така ли? - отвърна Стеф, приглади веждите си и с леко учудване погледна пръстите си, които бяха почернели от туша. - Ами тогава ще изпия една водка.
Отново усети ръка върху бедрото си и небрежно я отмести.
- Да вдигнем тост! - извика господин Ямамото. - Текила за всички!
- Говорехме за телефона на Анабел - подсети го Стеф.
- Днес имах тежък ден и искам да си почина - махна с ръка Ямамото. - Може би ще ти го дам по-късно, когато се опознаем по-добре... Но не и тази вечер. Тази вечер ще пием.
Един час по-късно Стеф беше изпила две големи водки и два шота текила. Водката й поднесоха в малки чашки с дебели стени, но въпреки това питието беше неразредено и тя вече беше на път да се напие.
Когато Хиро се появи да вземе третата й поръчка, тя посочи полупълната чашка пред себе си и многозначително го изгледа.
- Благодаря, вече пих достатъчно.
- Какво да ви донеса за пиене, Стеф чан? - натъртено попита Хиро.
- Засега нищо, имам си достатъчно.
- Добре, водка-тоник - кимна мениджърът, сякаш не я беше чул. После приклекна до нея и тихо добави: - Когато ви поръчват питие, трябва да го приемете, Стеф чан.
- О, не знаех, че...
- Освен това не допълвате чашите на клиентите. Трябва да се грижите те винаги да са пълни. Вижте чашата на Ямамото сан, тя е почти празна. - Ръкавът на сакото му се плъзна към уискито с вода пред клиента, което беше почти недокоснато.
- Не бих казала, че с празна - поклати глава Стеф, после събра кураж. - Помните ли едно момиче на име Анабел, Хиро? Тя е моя стара приятелка и е работила в този клуб. Бяхме се уговорили да се срещнем тук...
- Да - сковано отвърна Хиро. - Англичанка, много красива. И много добра компаньонка.
- Знаете ли къде е сега?
- В друг клуб. Отведе и клиентите си. Мама никак не беше доволна.
- А случайно да знаете къде живее сега? Имате ли телефона й?
- Много момичета са работили тук, Стеф чан. Страшно много. Не знам нищо за тях, след като си тръгнат. Никога не пазим телефоните им.
- Тоест не трябва да се безпокоя, така ли? - пожела да уточни Стеф. - Момичетата идват и си отиват, което е нещо нормално?
- Да се безпокоите ли?
- Ами... Тя си е тръгнала, без да си плати наема и без да си прибере дрехите.
- Много гайджин напускат „Ропонги“, без да си платят наема.
Хиро побърза да се отдалечи, а Стеф премигна и огледа отрупаната с бутилки уиски маса, сред които проблясваха сребърни кофички с лед. Срещу нея седеше момиче с трапчинки на бузите, което изобщо не изглеждаше да е под влиянието на алкохола. То приятелски й намигна, след което щедро допълни с уиски чашите около себе си и посегна към кристалния сифон със сода във формата на ананас. Имаше руса коса и високо бледо чело.
- Чашите винаги трябва да са пълни - усмихна се момичето, извади запалка от чантичката си и я щракна под носа на клиента до себе си. - Имаш ли запалка?
- Нямам, но ще си купя - отвърна на усмивката й Стеф. -Не е фатално за една нощ, нали? Я ми кажи, познаваш ли...
- Масса! - извика момичето и лицето му разцъфна в усмивка, докато един от клиентите се опитваше да погали косата му. След това хвана ръката му и я притисна в скута си.
Ямамото сан отново опипа бедрото на Стеф.
- Ако ми покажеш гърдите си, ще ти дам десет хиляди йени - обяви той.
- Сериозно ли говорите?
- Да - кимна клиентът, затвори за миг очи, после отново ги отвори. - Десет хиляди йени. - Бръкна във вътрешния джоб за марковия портфейл „Луи Вюитон“, от който извади една банкнота.
Стеф успя да види, че портфейлът му е претъпкан.
- А какво ще кажете, ако ви ги покажа срещу телефонния номер на Анабел? - попита тя, опитвайки се да не мисли за купищата храна, които можеше да си купи с тази банкнота.
Господин Ямамото се намръщи и поклати глава.
- Все още не си научила как стават нещата в Япония -промърмори той. - Няма да стане. Може би по-късно, когато станеш добра компаньонка. - Размаха банкнотата пред очите й и отсече: - Пари или нищо!
- Но...
- Ясно, значи нищо - прекъсна я Ямамото и се направи, че прибира банкнотата.
- Добре, добре - спря го Стеф. - Съгласна съм.
Би го сторила и за половината сума. Солидната банкнота означаваше, че поне няколко дни няма да припада на улицата. Приведе се напред и дръпна деколтето си надолу. Забеляза ужасения поглед на момичето отсреща едва когато зае нормално положение.
- Красота! - задъхано рече Ямамото, но без да пуска банкнотата. - А сега да видим и интимното ти окосмение.
Стеф се пресегна и с рязко движение дръпна банкнотата.
- За подобно нещо трябва да получа друга оферта! -твърдо рече тя.
Забеляза, че чашата му е празна, но не знаеше от коя бутилка да я напълни. На масата имаше три бутилки с уиски, всичките с восъчни печати около гърлото, върху които бяха изписани различни йероглифи.
Реши да използва най-близката, но в същия момент забеляза някакво оживление в дъното на салона. Двама мъже от персонала - японец и загорял от слънцето европеец, изваждаха някакви големи тефтери и ги слагаха на бара. Нещо на пръв поглед съвсем невинно, ако не бяха забързаните им движения. После Хиро прекоси тичешком клуба, залепил китките си една до друга в някакъв таен сигнал, на който останалите компаньонки светкавично реагираха.
Стеф объркано гледаше как всички наоколо хукват нанякъде.
- Проверка! - прошепна в ухото й момичето със запалката.
- Каква проверка?
- Ела с мен!
Стеф неохотно се изправи.
- Веднага се връщам, господин Ямамото - подхвърли тя. - Пак ще поговорим...
- По-бързо! - изсъска момичето със запалката, хвана я за ръката и я повлече към вътрешните помещения.