2.

- Какво значи изчезна? - попита Стеф. - В имейлите си ти каза, че... Дори миналата седмица спомена...

Изведнъж млъкна, защото осъзна, че по време на кореспонденцията им Флин изобщо не беше споменал Анабел. Описваше само фантастичната стая в още по-фантастичния апартамент. Самата Анабел от месеци не беше отговаряла на имейлите й, а Стеф бе решила, че просто няма време от забавления.

- Всичко беше уредено - каза на глас тя. - Защо ще си тръгва, без да ме предупреди?

- Не знам - сви рамене Флин. - Момичетата постоянно го правят. Местят се заради гаджета или нова работа. Ще спиш на горното легло, защото съквартирантката ти вече си запази долното. Не е проблем, нали? - Не й даде време за отговор и продължи: - Един ден сте тук, на следващия вече ви няма. Такива сте вие, момичетата. Разбира се, аз бях принуден да задържа аванса й. Но ти имаш голям късмет с тази стая. Ще имаш само една съквартирантка, което е много необичайно. При това на много добра цена. В един от имейлите си спомена, че имаш и друга приятелка тук. Може би тя ще ти заеме парите за аванса.

- Джулия? Не, едва ли. Тя не е от тези, които дават заеми. Докато Анабел... Виж какво, тя не би си тръгнала, без да ми каже. Не знаеш ли къде е отишла? Не ти ли е оставила някакъв телефон? От доста време не отговаряше на имейлите ми...

- Не - поклати глава Флин и забарабани с пръсти по металната рамка на леглото. - Момичетата постоянно идват и си отиват. Вероятно е намерила мъж, който да се грижи за нея, и се е преместила при него. Но няма от какво да се безпокоиш, тук е безопасно. Токио е един от най-сигурните градове на света.

- Това не е в стила на Анабел - рече Стеф. - Тя ме очакваше, защото искаше да живеем заедно. Поне така каза през... - Започна да брои на пръсти, после с въздишка добави: - През януари.

- Тя работеше като компаньонка - каза Флин. - Сигурно се е харесала с някой клиент, който й е наел апартамент в по-хубав квартал.

- Не, не, тя преподава английски - възмути се Стеф. -Учителка е по английски.

- Работеше като компаньонка - отсече Флин. - Прибираше се по никое време и всяка вечер се гримираше. Май не познаваш приятелката си толкова добре, колкото казваш.

- От доста време не съм я виждала - уморено призна Стеф. - Май от десет години. Бяхме близки в училище, но тя може би се е променила.

Флин сви рамене и попита:

- Искаш ли леглото, или не го искаш?

- Искам го - кимна Стеф и плъзна пръсти по очуканата и прашна рамка. - Хванал си ме натясно, защото няма къде да спя тази нощ. Но не мога да ти дам всичките си пари. Нали трябва да ям?

- Наемът е много добър! - изду гърди Флин. - Апартаментът е един от най...

- Спести ми рекламата, моля те - вдигна ръка Стеф. -Имам очи и виждам всичко. Не казвам, че няма да го наема, но не знаех, че ще поискаш аванс. Всичките ми пари са петдесет хиляди. Нямам дори цент повече...

- Без аванс няма стая! - отсече Флин. - Изключено е да си намериш друг апартамент тази нощ. Къде ще спиш тогава, а? Може би на улицата?

- Защо не? Нали току-що каза, че Токио е най-сигурният град в света?

- Може и да е така, но в „Ропонги“ редовно изчезват момичета.

Стеф си помисли за зазиданите в бетон момичета и серийните изнасилвани, за които съобщаваха по телевизията. Беше убедена, че тези истории са преувеличени, но изведнъж се притесни за Анабел.

- Някой обади ли се в полицията? - попита тя.

- В полицията ли? - стресна се Флин и я погледна така, сякаш е луда.

- Може би й се е случило нещо.

- На Анабел ли? Бъди спокойна, тя е добре. Потърси другата си приятелка. Тя сигурно ще знае нещо за нея.

Стеф кимна и прехапа устни.

- Предполагам, че... Всъщност ние с Анабел не сме се виждали, откакто бяхме на четиринайсет. И изобщо не сме планирали да идваме тук заедно. Нищо не беше сигурно. Може би просто се занимава със своите работи и отдавна е забравила за мен.

- Вероятно е забравила - съгласи се Флин. - От много пиене или нещо друго. Всички момичета пият. А сега да се върнем на депозита.

Стеф въздъхна. Беше наясно, че навсякъде в Япония искаха препоръки, депозити и месечно заплащане. Нямаше начин да си намери бързо евтина квартира, а перспективата да спи на улицата никак не я привличаше. Защо ли бе напуснала Анабел, запита се тя, докато сядаше на долното легло. Вероятно има някакво обяснение. Матракът потъна твърде охотно под тежестта й.

- Не, не! - размаха ръце Флин. - Не можеш да сядаш, преди да си платила!

- О, я стига глупости! Сядам, защото съм уморена. Значи мислиш, че лесно ще си намеря работа, а? Джулия също смята така, но това съм го чувала и преди.

- Нали за пръв път идваш в „Ропонги“?

- Така е. Имах предвид Лондон. Понякога хората казват, че е лесно да си намериш работа, като имат предвид себе си. Но аз все пак останах с впечатлението, че тук това наистина е така.

- Мисля, че... - Флин направи пауза да огледа белезите й, после кимна. - Може би няма да е толкова лесно, но ще се оправиш.

- Добре, ясно - въздъхна тя и измъкна навитите на руло пари от джоба на дънките си. Точно петдесет хиляди йени. - Ще приемеш ли четирийсет?

- Нали каза, че имаш петдесет?

- Четирийсет, които ще получиш веднага.

- Не, съжалявам - отвърна Флин и сключи ръце пред гърдите си. - Наемът е шейсет.

Стеф отброи четирийсет хиляди йени и му ги подаде.

- Останалите ще получиш другата седмица.

- Не, в никакъв случай! - рече Флин и отстъпи крачка назад, сякаш банкнотите имаха зъби.

Стеф погледна парите.

- Е, добре - въздъхна тя. - Петдесет хиляди?

- Окей - кимна Флин. - Но ако в събота не получа и останалите десет, ще трябва да си събереш багажа. Много момичета чакат за стая. Опашката е голяма.

Гладките банкноти се изплъзнаха с лекота от пръстите й. Беше ги държала в джоба си цели двайсет и четири часа от „Хийтроу“ до тук и сега й беше трудно да се раздели с тях. Това бяха всичките й пари и вече ги нямаше. Изпита чувството, че е допуснала огромна грешка.

- Значи мислиш, че Анабел е добре, така ли? - попита тя.

- Да, да - кимна Флин, зает да брои банкнотите. - Десет, двайсет, трийсет... Тя беше разумно момиче. Пиеше, но с мярка. Ти трябва много да внимаваш. Четирийсет, петдесет... Сдоби се с много хубав и сигурен апартамент. - Почука по стената, сякаш да я увери, че сградата е солидна. Тънкият шперплат се разтресе. - Ще видиш, че няма да съжаляваш. Тук е сигурно, момичетата са добри, хазяинът също. Най-важна е сигурността. Ще работиш като компаньонка, нали?

- Да. Мислиш ли, че Анабел ще се върне?

- Не, няма да се върне - поклати глава Флин.

- Не е ли малко странно да си тръгне по този начин? Може би си е намерила по-хубав апартамент?

Флин енергично поклати глава, сякаш подобно нещо беше изключено.

- Този е отличен. Анабел живя тук дълго време и редовно си плащаше наема. Нямам никакви оплаквания.

- А защо си е тръгнала, без да ти плати за последния месец? - попита Стеф. - Аз си мислех, че тук момичетата печелят много пари.

Флин напъха парите в джоба си.

- Вярно е, че печелят много - отвърна той. - Получават бонуси, дрехи, пътуват до токийския „Дисниленд“ и още какво ли не. Пари, пари и пак пари. Това искат момичетата. Ти също, нали?

- Да - призна Стеф. - Може да се каже, че това е последният ми шанс. - Пръстите й се плъзнаха по горната част на ръката. - Трябва да спечеля някъде около петнайсет хиляди.

- Йени? - подхвърли Флин и се усмихна на шегата си.

- Паунда. Петнайсет хиляди английски лири. А след това ще мога да... Всъщност няма значение. Всички твърдяха, че тук ще ги спечеля без проблеми.

- Колко са това в йени?

- В йени не знам. Някъде към двайсет хиляди долара.

- Двайсет хиляди долара? - промърмори Флин и механично напъха йените по-дълбоко в джоба си. - За да спечелиш толкова, трябва да бъдеш топ компаньонка. Всичко е относително. Можеш и да спечелиш подобни пари, стига да попаднеш на подходящи клиенти и подходящ клуб. Ето ти ключа. Ако имаш някакви проблеми, звънни ми на мобилния.

Едва когато стъпките на Флин заглъхнаха по металните стъпала, Стеф се сети, че той изобщо не й беше дал телефонния си номер.


Откри го във вътрешността на климатика: обикновена тетрадка с твърди корици и синя подвързия.

Дневникът на Анабел.

Беше тръгнала да излиза с намерението да потърси клуба на Джулия, но климатичната инсталация издаваше такива странни звуци, че тя я удари с юмрук отстрани с надеждата да я изключи. Разнесе се продължителен вой и предният панел изтрака на пода. На мястото му се разкри тъмна и прашна дупка.

Стеф надникна вътре. Между мъртвите хлебарки се виждаше книга с твърди корици, овлажняла от конденза и леко обгоряла в единия край. Ядоса се и посегна да я извади. Кой идиот е пъхнал подобно нещо в работещия климатик? От страниците на книгата се изсипаха десетки визитни картички на влиятелни директори и собственици на японски компании, които полетяха към пода в компанията на умрели мухи и хлебарки.

Какво е това? Може би нечий тефтер с адреси? Или пък дневник?

Направи й впечатление, че е доста оръфан. Набъбналите от влагата листове бяха изписани с красив момичешки почерк. Най-често срещаните изрази бяха „мили Боже“ и „с обич, Анабел“.

Отпусна се на колене и започна да събира визитките, изтупвайки лъскавата им повърхност от изсъхналите криле и крачета на насекоми. Сред тях с лека изненада откри името на Кен Йокимото от „Асахи“, доктор по медицина, плюс още дузина идентични визитки на клуб с компаньонки „Синатра“ с името на Анабел, изписано на гърба с избелял молив.

Почеркът й беше познат. Изведнъж се озова обратно в класната стая, седнала на един чин с тринайсетгодишната си приятелка, която търпеливо изписваше името на любимата си група „Тейк Дет“ върху корицата на тетрадката си за упражнения.

Флин се оказа прав. Анабел наистина работи като компаньонка. Стеф втренчено гледаше лъскавите картончета в ръката си. Джулия каза, че компаньонките раздават визитките си на клиенти и едновременно с това събират техните. А Анабел очевидно работи в този „ Синатра “.

Пусна визитките на пода и хукна към стълбите.

- Флин! Флин!

Пакистанецът се качваше в миниатюрна камионетка, която приличаше на разрязан наполовина самун хляб.

- Не се безпокой за душа - извика в отговор той. - До утре ще го оправя.

- Не, не. Исках да ти кажа, че Анабел е забравила нещо... Дневника си. Защо не го е взела със себе си?

- О, тя забрави много неща - почеса се по ухото Флин. - Такива са момичетата, вечно бързат. И не спират да пият. Знаеш ли колко дрехи беше оставила? Но аз ги изхвърлих всичките!

- О,ясно.

Стеф се върна обратно в душната стаичка и закачи панела на мястото му. После седна на продъненото долно легло с дневника в ръце.

Оставила е много неща.

Кой си зарязва дрехите? Или дневника? Нещо не беше наред. Флин спомена, че се случва да изчезват момичета, но изглеждаше доста по-загрижен за предплатата на наема, отколкото за съдбата на Анабел. Ставам параноична, рече си с въздишка Стеф. Но на всяка цена трябва да поговоря с Джулия.

Разтвори дневника. Може би някъде в него щеше да открие нов адрес или телефонен номер. На първата страница обаче нямаше нищо освен плътно изписани редове с красив почерк. Текстът започваше с възклицанието:

Мили Боже, страх ме е!

Заковала очи в равните едро изписани букви, Стеф усети как по гърба й започват да лазят тръпки. Флин не знаеше къде е изчезнала Анабел. Дали някой изобщо знаеше какво се беше случило с нея? Защо беше напуснала апартамента, без да вземе почти нищо със себе си?

Може би се тревожа напразно. Голяма работа, че е зарязала дрехите и дневника си и е напуснала жилището, без да предупреди хазяина. На мен пък изобщо не се обади. Но какво от това? Не сме се виждали от години. Тя не е длъжна да ме чака в това мизерно апартаментче, особено ако си е намерила нещо по-добро. Джулия със сигурност ще знае къде е отишла.

Но чувството, че се е случило нещо лошо, остана. Тя отново сведе очи към дневника.

Загрузка...