24.

На следващата сутрин Стеф се събуди с ужасно главоболие. В първия момент не успя да разбере дали то е причинено от махмурлук или от странното поскърцване в тъмната стаичка. Трябваше й доста време, за да установи, че се дължи на стотиците хлебарки, които шетаха по стените и пода. Надяваше се заключението й да е вярно, тъй като хлебарките бяха за предпочитане пред плъховете. Климатикът над главата й продължаваше да бучи, изпълвайки помещението с топъл въздух, който натискаше гърдите й.

Остана да лежи неподвижно в мрака. Мислеше за Анабел. Тревожеше се и за Джулия въпреки категоричното й желание да бъде оставена на мира. Е, хубаво. И без това не можеше да направи нищо за нея. Но трябваше да открие Анабел независимо от твърдението на Джулия, че тя не желае да влиза в контакт с когото и да било. Само така би могла да се успокои и да се заеме със сериозната задача да печели пари.

Наталия похъркваше на леглото под нея. В един момент спря и промърмори:

- Долче и Габана.

Стеф се смъкна на пода и зашляпа с боси крака по неравния линолеум. Разтвори раницата си и измъкна дневника от тайния вътрешен джоб, в който държеше документите и парите си. За момент се запита дали не нарушава някои етични правила, като се рови в личните записки на приятелката си.

Не. Искам да се уверя, че е в безопасност, нищо повече. Ще прекратя четенето в момента, в който открия начин да се свържа с нея.

Измъкна дрехите си изпод дюшека и реши да използва част от спечелените през нощта 10 000 йени за закуска в кафе „Алмонд“ - елегантната сладкарница в розово и бяло, която се намираше в близост до едно от кръстовищата на „Ропонги“. И без това очите я боляха от четенето в полутъмния апартамент.

Излезе навън и вдъхна с удоволствие свежия и хладен въздух, който имаше вкус на желязо от шумния трафик. Слънчевият ден й донесе огромно облекчение и тя бързо забрави вонята на плесен и изгоряло сирене, която изпълваше тясното коридорче в жилището й.

Кафе „Алмонд“ се оказа почти пълно с хора, излезли да хапнат нещо сладичко и да пият кафе. Поръчките се поднасяха в комплект с ошибори - напоените с гореща пара кърпи, с които клиентите бършеха кожата си от лепкавия смог на „Ропонги“. В дългата остъклена витрина беше изложено изключително разнообразие от пасти и торти. Стеф си избра ябълков пай с глазура от захар и канела, плюс голяма чаша капучино. След това се настани на масичката до огромния панорамен прозорец. По тротоара отвън се точеше безкраен поток от млади хора, които изобщо не поглеждаха червенокосата гайджин с тетрадка пред себе си.

Тя разтвори дневника и потъна в четене.

Мили Боже,

Била съм следена! Нима съм толкова глупава?! Изплаших се до смърт от тоя тип, който се оказа най-обикновен агент. Уф!!! Той набира момичета за „Каламити Джейнс". Как бих могла да допусна, че ще се заинтересува точно от мен?

Благодаря, ти, Господи. Много ти благодаря. В „Каламити Джейнс" работят само истински красавици. Но това не ме интересува, защото този клуб има лоша репутация, а аз съм доволна от сегашното си място.

Ето, виждаш ли, напразно се тревожиш.

Поуспокоена, Стеф продължи да чете. Дефиницията на Анабел за „Каламити Джейнс“ искрено я заинтригува.

И така, днес отново съм махмурлия. Защо изобщо се съгласих да пия с него? Каква глупост! Никой не ми плаща за подобно нещо, а освен това не искам да работя в този клуб. От шампанското вече ми се повдига. Той май се ядоса, че му отказах. Неприятно ми е. Не обичам хората да са ми ядосани. Особено този мъж, който е изгубил сума време да ме следи...

Хейл и смята, че би трябвало да кажа „да", но аз така и не чух една добра дума за „Джейнс". Той не е като другите клубове с компаньонки, в които влизат всякакви хора и най-важното е колко ще пият момичетата.

Много момичета търсят работа в „Джейнс" заради добрите пари, но на мен това не ми харесва. Редовно ги срещам в „Холивуд". Имат самочувствието на модели, но винаги са уморени и се държат грубо. В което няма нищо чудно, защото след работа ги изпращат за допълнителни часове в „Холивуд", а Хейли казва, че много от тях работят и през деня.

Това обяснява защо Джулия изглежда толкова уморена, помисли си Стеф.

Той беше страшно настоятелен. Непрекъснато повтаряше колко много пари мога да спечеля. Което е вярно, особено ако крада клиентите на Мама и ги водя в „Джейнс". Признавам, че се почувствах изкушена. Имам купища дългове. Но в „Джейнс" имат практиката да прибират паспортите на момичетата. Тоест, ако ми писне, няма да мога да напусна.

Когато мисля за „Джейнс", винаги се сещам за Каси. Много сладко момиче, което обаче само след две седмици в клуба започна да закусва със саке. Освен това сред редовните посетители има страшно перверзни типове, които редовно сипват по нещо гадно в питиетата на момичетата.

Прахче в чашата. Нищо ново в бизнеса на нощните заведения. Но когато един клуб допуска момичетата му да бъдат упоявани по време на работа, значи на шефовете изобщо не им пука за тях. Нищо чудно, че Джулия се държеше толкова враждебно - най-вероятно бе защитна реакция.

Моля те, Боже, помогни ми да задържа клиентите си, защото без тях ще се превърна в нула за Мама. Тя става ужасна с всяко момиче, което е изгубило клиент. Например с Таня: притискаше я толкова жестоко за дохани, че в крайна сметка тя не издържа и получи алкохолно отравяне.

При споменаването на Мама и доханите Стеф усети как слепоочията й започват да пулсират. Струваше й се странно, че и Анабел беше работила в „Синатра“, за същата Мама сан. Запита се дали и тя се беше гримирала по нейния вкус, дали бе позволявала да й нахлузват руса перука. Помисли си за невъзможните задачи, които предстояха, и сърцето й се сви. Трябваше да е истинска магьосница, за да си намери дохан, а освен това и да поправи скъсаната рокля на Мама. Никога през живота си не беше боравила с игла и конец. В това отношение беше напълно безпомощна, дори и да разполагаше с нужните шивашки материали. Да не говорим за дохана, който беше нещо абсолютно невъзможно. Имаше и друга възможност-да се откаже. И после какво? Нямаше пари за наем или за обратен полет, нямаше да има и работа. Може би трябваше да спи по входовете и да проси?

Пази ме от доханите, Боже. В момента имам толкова много, че ставам малко небрежна. Но то е част от работата. Вече дори не се страхувам да се качвам в колите на клиентите.

Довечера ще бъда с Кен. 0, нима останаха само два часа? Това е моят секси главен директор, който ми носи хубави подаръци. Последния път обаче прекали с опитите си да ме напие. Мисля, че вече ми е простил за имейла, но можеше да ме предупреди да използвам само адреса му в „Асахи". Надявам се да е изгладил нещата със съпругата си. Ще се чувствам виновна, ако се е случило нещо лошо.

Това е проблемът на компаньонките: трябва да бъдат много настойчиви с мъжете. Да им изпращат имейли и есемеси, да им звънят по телефона. А когато нещо се обърка, именно те се чувстват тъпо. Но в общи линии нещата вървят. Не е като у дома, разбира се. Ако подгоня някой англичанин, както преследвам японците, той със сигурност ще избяга на километри от мен.

Трябва да се грижа за семейството си там, в Англия. Но да го правя така, че никога да не разберат с какво се занимавам тук.

Стеф затвори дневника и отпи глътка капучино. Това не се отрази добре на стомаха й, който все още беше раздразнен от алкохола, но не й попречи да отпие и втора.

Сега трябва да бъдеш разумна. Не се шашкай от онова „пази ме от доханите“', което прочете току-що. Изобщо не е задължително да означава нещо.

Тя отново прелисти дневника. Кен. Главен директор, който работи в „Асахи“.

Беше виждала логото на тази фирма, изписано върху кутийки с бира, в един от близките магазини на веригата „Фемили Март“. Ако позвъни на номератора на компанията и помоли да я свържат с директора Кен, може би ще излезе нещо...

Тя бодна с вилицата си късче ябълков кейк. В апартамента имаше някакъв пожълтял от старост компютър с тежък леко заоблен монитор. Беше покрит с прах и изглеждаше неизползван от години, но може би имаше достъп до интернет. Асахи, Асахи...

Стеф лапна последно парче кейк, отпи глътка от изстиналото капучино и напусна заведението.


- Бих искала да говоря с Кен, моля.

Плъзнала картата в процепа на зеления уличен телефон, Стеф разкърши рамене и изправи гръб. Изправената стойка беше част от техниката за повишаване на самочувствието в курса, наречен „Как да успеем на прослушване“. Но нито курсът, нито техниката й бяха помогнали.

Отсреща замълчаха. Очевидно японската рецепционистка се нуждаеше от време за дешифриране на молбата й.

- Кен? - обади се най-после тя. - Как е фамилното му име?

- Вашият главен директор.

- А кой се обажда, моля?

- Търся го по личен въпрос.

- Момент, моля.

В слушалката прозвучаха "Четирите сезона“ от Вивалди, после за огромна изненада на Стеф нещо прещрака, после прозвуча мъжки глас:

-Да?

- Здрасти, Кен - жизнерадостно рече тя и пъхна главата си по-дълбоко в прозрачния купол. - Аз съм... Обажда се Стеф. Работя в „Синатра“.

- Съжалявам, но не си спомням за вас - отвърна мъжът, замълча за момент, после попита: - „Синатра“ ли казахте?

- Да.

- Отдавна не съм ходил там. Как е Мама сан?

- О, тя е добре. Както винаги. Вижте, Кен... Опитвам се да открия Анабел. Тя е моя приятелка. Известно ми е, че сте били... близки. Случайно да имате телефона й или някакъв имейл?

- Анабел?

Мълчанието се проточи и Стеф реши, че човекът насреща е затворил.

- Ало?

- Да, тук съм. - Нова пауза. - Да, спомням си Анабел. Видях я миналата седмица. В един бар в „Ропонги“.

- Наистина ли? - възкликна Стеф и устните й се разтеглиха в широка усмивка. - Слава богу! Това е чудесно! Имате ли телефона й?

- Не. Преместила се е в друг клуб. Преди месеци.

- О! - промълви Стеф и сведе поглед към картонената чаша от кафе, която вятърът блъскаше в краката й. - А знаете ли къде е отишла?

- Не, защото не посещавам други клубове. Момичетата идват и си отиват, но аз ходя единствено при Мама сан. Нали казахте, че работите в „Синатра“?

- Точно така.

- Хм. Казвате се Стаф, така ли?

- Стеф.

- Руса коса?

- Ами... Зависи от осветлението.

- Отдавна не съм виждал Мама. Може би довечера ще се отбия...

- О, наистина ли? - Стеф притисна слушалката до ухото си, а пред очите й се появи равният почерк на Анабел: Трябва да търсим мъжете, да им изпращаме имейли, да ги молим за дохан. - Това е много хубаво... Питам се дали преди това не бихте ме поканили на вечеря, като дохан?

Последва още една продължителна пауза. После Кен попита:

- Казахте, че сте приятелка на Анабел, нали така?

Да - отвърна Стеф, установявайки, че стиска слушалката с всичка сила.

- Ами добре. Защо не?

- В колко часа ще се срещнем?

- Ами... Да речем, в шест следобед, кафе „Алмонд“.

- Добре. Ще се видим в шест.

Стеф остави слушалката върху вилката малко по-силно от необходимото. Все още не можеше да повярва. След ужасно депресиращото начало беше получила не една, а цели две добри новини.

Анабел все още е в „Ропонги“, видели са я само преди седмица. Това беше най-добрата новина. Разбира се, щеше да се успокои едва когато я види със собствените си очи, но дълбоката тревога за съдбата й започваше да се разсейва. Освен това Кен се беше съгласил на дохан. Още тази вечер. Ето това не можеше да повярва.

Само преди няколко минути се виждаше да проси пред входа на „Макдоналдс“, а сега изведнъж се появи шанс да запази работата си. А ако господин Ямамото отново дойдеше, тя щеше да получи възможност да го натисне още веднъж за телефона на Анабел.

Но малкият проблем с роклята си оставаше. Той можеше да бъде решен само от един човек на света.

Загрузка...