38.

- Това е Каминаримон, Портата на гръмотевиците -каза госпожа Кимоно и пристъпи с малки крачки към величествената червена пагода, която се издигаше към небето.

Древната дървена постройка заемаше огромно пространство в западналия крайречен квартал „Асакуса“ и придаваше още по-жалък вид на порутените офис сгради наоколо. Пагодата имаше размерите на църква, но изглеждаше по-сложна и по-красива със своите гравирани дървени орнаменти, боядисани в червено, бяло и златно. Конструкцията почиваше върху блестящи колони, между които висеше масивен червен фенер.

- Красив храм - отбеляза Стеф. - Къде се молите, кланяте, или както там го наричате?

- Не ме ли слушаш? - сряза я госпожа Кимоно. - Това е само портата. Трябва да минем през още една, за да стигнем до храма. „Сенсоджи“. - Тя изрече името така, сякаш бе останала без дъх. - Любимият ми храм. Най-старият в Токио.

- Невероятен е - заяви Стеф. - И се издига сред цялата тази... нали се сещате.

Госпожа Кимоно кимна.

- Знаеш ли нещо за японската религия и култура?

- Малко - отвърна Стеф.

- Това е будистки храм в чест на Гуан Ин, богинята на състраданието. Хората идват тук поради най-различни причини - за да се отблагодарят, да помолят за помощ или просто да се почувстват като едно цяло с останалите. Първо влизаме през Портата на гръмотевиците, а после продължаваме по „Накамисе Дори“.

Те минаха под огромния фенер и излязоха на улица, оградена с щандове за сувенири и храна.

- Тази улица е била построявана стотици пъти - добави госпожа Кимоно. - Виждала е световни войни и земетресения. Но все пак е оцеляла.

Някакъв японец и едно западно момиче стояха до сергия за оризови питки. Двамата наблюдаваха как младият продавач обръща питките върху огъня и ги потапя в саламура, преди да ги остави да изстинат. Мъжът изглеждаше на около петдесет години и бе облечен в костюм, а придружителката му носеше дънки и беше на не повече от двайсет. Явно се забавляваха добре, тъй като той се усмихваше на отчаяните й опити да каже нещо на японски.

- Какво очакват японските мъже от компаньонките? - попита Стеф. - Аз правя същото като другите момичета, но до момента никой не ме е поканил на дохан. Минаха седмици.

Тя забеляза един магазин за сладолед, на чиято витрина имаше над двайсет пластмасови фунийки, и затрепери. Част от сладоледите бяха в абсурдно ярки цветове - зелено, лилаво и тъмночервено, - а английският превод на вкусовете им звучеше също толкова екзотично: „зелен чай“, „соеви кълнове“ и „сладък картоф“.

- Никога не съм влизала в клуб с компаньонки - отвърна госпожа Кимоно, - но предполагам, че клиентите отиват там, за да се почувстват като мъже. Искат да усетят, че всяка жена в клуба ги желае и уважава. Искат да се отпуснат и някой да се погрижи за тях.

- Такава ли е ролята на гейшите? - поинтересува се Стеф. - Да накарат мъжете да се почувстват желани и обгрижвани?

Госпожа Кимоно замълча за миг и Стеф долови шумоленето на коприната, докато тя ходеше напред. Накрая старата жена отвърна:

- Да, може би караме мъжете да се чувстват така, сякаш ги желаем. И определено се грижим за тях и им помагаме да се отпуснат.

-Как?

- По най-различни начини. Вече видя чайната церемония. Освен това свирим на различни инструменти и танцуваме. Много често прибягваме до игри, свързани с пиене. Така мъжете се забавляват и „разхлабват вратовръзките си“, както се казва. Ние сме техни приятелки. Познаваме бизнеса им и дори им даваме съвети, ако ни помолят - макар и винаги да се преструваме, че те сами са стигнали до нужния отговор. Никога не изтъкваме колко сме умни. Клиентите трябва да забравят тежкото си ежедневие. Работят толкова усилено по цял ден, че ние правим всичко за тях, когато ни посетят. Дори измисляме теми на разговор.

- Японците наистина работят много - отбеляза Стеф. -Непрекъснато виждам заспали хора. В метрото, по ресторантите. Понякога клиентите заспиват в клуба ни.

- Повечето мъже тук работят по шейсет часа седмично -обясни госпожа Кимоно, побутвайки Стеф към друга красива пагода в края на улицата. - Това е Портата на съкровищницата. Влизаме в главния комплекс.

Отвъд вратата се издигаха още червени колони и поредица от ниски покриви, които обграждаха централния площад. Слънцето залязваше и навън ставаше хладно. Наоколо обикаляха местни жители и туристи, а няколко по-възрастни японци стояха до малък кладенец в средата на комплекса, от който се издигаха плътни облаци сивкав ароматен дим.

Госпожа Кимоно се приближи и зае място сред тълпата.

- След работа мъжете не искат да слушат за проблеми - заяви тя. - Предпочитат някой да отнеме тежкия товар от раменете им. Да положи усилия вместо тях.

Тя размаха леко ръце, за да придърпа дима към себе си, пое дълбоко въздух и затвори очи. Останалите правеха същото, като насочваха изпаренията към ръцете, краката или главата си. Всички бяха възрастни, с побелели коси. Някои изглеждаха прегърбени и уморени. Из въздуха се носеше далечна мелодия, която огласяваше на вълни пространството на храма.

- Е - заяви госпожа Кимоно след миг и бавно отвори очи. Беше спокойна и необичайно великодушна. - Нали искаш да научиш нещо, което ще можеш да използваш в работата си? Нещо, което ще спечели симпатиите на клиентите ти? Последвай ме.

Тя заведе Стеф под един от зелените покриви и извади възглавница от чантата си. Сложи я на студения бетонен под и коленичи върху нея.

- Седни до мен.

- На земята ли?

- Да.

Стеф неохотно коленичи на пода и веднага усети неодобрителните погледи на другите посетители, между които се виждаха и две жени, облечени в кимона.

Госпожа Кимоно извади черна дървена чаша и я постави помежду им.

- Чуваш ли мелодията?

-Да.

- Добре. Слушай внимателно. Потопи се в ритъма й. Ще те науча на една игра, типична за гейшите. Игра с удряне на чаши. Тази вечер ще забавлявам група известни политици, мои стари приятели. Те я обожават. Изглежда лесна, но всъщност не е. Наблюдавай какво правя.

Госпожа Кимоно започна да удря чашата в пода, следвайки ритъма на мелодията, като слагаше ръката зад гърба си след всеки удар. Понякога вдигаше чашата, скриваше я зад себе си и после отново я връщаше на мястото й, без да се отклони от ритъма. Когато песента беше вяла и тъжна, гейшата забавяше движенията си. Когато ставаше по-бърза и приповдигната, тя ускоряваше темпото.

- Нека опитаме заедно - каза тя и двете със Стеф удариха чашата последователно в пода. - Ако някоя от нас вдигне чашата, другата трябва да плесне по земята с юмрук - обясни старата жена. - Ако сгрешим, сме длъжни да пием саке. В момента нямам саке, затова ще се преструваме.

Звучеше просто, но Стеф се улавяше как забравя да свие ръката си в юмрук или нарушава ритъма.

- Забавно е, нали? - попита госпожа Кимоно. - Лесно и забавно. Ето какво харесват японските мъже. Ние организираме за тях различни развлечения и игри, за да не се налага да мислят. Но го правим нежно и женствено. И винаги оставяме мъжа да спечели.

- Това ли е всичко? - учуди се Стеф. - Наистина ли подобна игра ще ми спечели по-голяма популярност в работата?

- Пробвай я с твоя клиент - насърчи я госпожа Кимоно. - Ще му хареса, че си научила нещо за японската култура, но най-вече ще се зарадва на факта, че някой друг се е погрижил за него и му е отнел отговорността. Така ще може да се отпусне и да се остави в чужди ръце.

Изведнъж тя се закашля силно, извърна глава встрани и сложи ръка на гърдите си.

- След малко отивам на среща. Ако искаш, ела да ме посетиш отново. Ще ми е любопитно да чуя как си се справила. Отдавна не съм имала собствена майко.


Загрузка...