Вечерта беше страшно натоварена. Рики постоянно местеше Стеф от маса на маса, като я оставяше едва по двайсет минути с клиент. Тя бе принудена да запомни толкова нови лица и имена, че в един часа вече се чувстваше замаяна и изтощена. Рики обаче не се отказваше.
- Стефи. Имаш нов клиент.
- Добре.
Стеф беше ужасно изморена и едва държеше очите си отворени. Постоянно си мислеше за паспорта в офиса на Майкъл.
- Двете с Джулия трябва да си го поделите. Не искам да чувам никакви скандали.
- Къде?
- Ето там.
Рики я заведе до масата, на която седеше Джулия, облечена с дълга червена рокля. Гледаше в очите някакъв клиент с изключително дебели вежди. Не се обърна, когато Стеф седна. Мъжът бе преметнал през ръка кафяво палто. Стеф си го спомни от вечерта, когато двете с Дженифър бяха отишли в „Скуеър Майл“. Тя се усмихна театрално и нежно го погали по ръката.
- Как се казвате? - попита.
- Саймън.
Той произнесе името си така, сякаш въпросът беше напълно излишен.
- Какво ви води в Токио, Саймън? Тук ли живеете? Или просто по работа?
- Все едни и същи въпроси - заяви Саймън.
Стеф се усмихна.
- Тогава ще поговоря за себе си. Двете с Джулия бяхме съученички. Интересно съвпадение, нали? Заедно с още едно момиче.
- Оттогава мина много време - намеси се Джулия.
- И знаете ли какво? Паспортът на нашата приятелка се намира в офиса на този клуб. Не е ли Странно? - Стеф погледна Джулия право в очите, а тя извърна глава.
- Не прави от мухата слон, Стеф.
- Защо? - Стеф се приведе над масата. - Наистина е странно. Клубът пази паспорта на Анабел, но тя не работи тук. Къде е отишла?
- Престани - изсъска Джулия. - Сериозно, забрави за Анабел. В противен случай ще научиш неща, за които ще съжаляваш.
Джулия се втренчи в клиента, който ги наблюдаваше с интерес. В този миг до масата се приближи сервитьор и остави две чаши с бяло вино. В едната плуваха кубчета лед.
- Сбъркал си масата - каза му Джулия и направи знак с ръка.
Той пренебрегна забележката й и се отдалечи. Изведнъж Рики се появи зад гърба на Саймън.
- Извинете, господин Финч. Може ли да обсъдим желанията ви отвън?
Саймън последва Рики към рецепцията. Стеф взе едната чаша, но Джулия я грабна от ръката й, преди тя да успее да отпие от нея.
- Недей.
Джулия изсипа виното на пода.
- Защо?
- Сбъркал е масата.
- За какво говориш? Когато ни носят напитки, сме длъжни да ги пием.
- Повярвай ми. Виното не беше хубаво.
Стеф се втренчи в празната чаша. Струваше й се съвсем нормална - на дъното просто се топяха кубчета лед.
- Имаше ли нещо вътре? - попита тя.
Джулия я изгледа разтревожено и сложи пръст на устните си.
- Какво означава това? Да или не?
- Ще ти поръчам друго питие - заяви тя и помаха на сервитьора.
- Как се досети?
- Саймън се връща - каза Джулия и изпъна гръб, за да вижда по-добре далечния край на клуба. - По-добре забрави за случилото се.
- Наистина ли тук слагат наркотици в напитките? - поинтересува се Стеф. - Анабел... прочетох за спящите красавици. За момичетата, които биват дрогирани и използвани за секс.
- Наистина не знам... Някои клиенти... - Джулия сниши глас. - Просто внимавай. Много компаньонки са се събуждали в непознати легла. Трябва да бъдеш предпазлива.
- Как са моите дами? - Саймън седна между Стеф и Джулия и ги прегърна. - Не е ли време за по още едно питие?
- Вече ги поръчах - обясни Джулия.
Докато Стеф вървеше към къщи същата нощ, снимката на усмихнатото момиче не излизаше от ума й. Анабел я наблюдаваше от баровете, клубовете и дори от нощното небе, на което през завесата от смог блещукаха няколко звезди. След като вече не работеше в клуба, защо Майкъл продължаваше да пази паспорта й?
Стеф искаше да поговори с Люк. Той беше единственият човек в „Ропонги“, който й се струваше нормален. Когато влезе в апартамента, тя почука на стаята му. Скърцащата врата се отвори и Люк застана на прага. Слабата му фигура изглеждаше необичайно едра заради огромната раница на гърба му.
- Люк, толкова се радвам да те видя!
- Нямам никакво време.
- Важно е, Люк. Трябва да ти кажа нещо.
Той погледна часовника си.
- Наистина се налага да тръгвам. Имам резервация за влака.
В ръката си държеше зелен плик.
- По това време?
-Да.
Той се насочи към входната врата.
- Добре тогава - извика Стеф. - Приятно пътуване.
Явно Люк си тръгваше. Мисълта не беше приятна. Тя искаше да го попита къде отива и защо носи толкова багаж. Държеше да му обясни, че е откраднала клиента на Мама, тъй като бе затънала в заеми и Хиро й бе погодил номер. Освен това се нуждаеше от помощта му, за да намери Анабел, но не беше сигурна дали той ще се съгласи да я изслуша.
Входната врата се затръшна и стените се разтресоха. Стеф усети как гърлото й се свива.
Паспортът на Анабел е в „Каламити Джейнс“. Но Анабел не е там. Може би е редно да отида в полицията.
Стеф си спомни за строгия полицай и предупрежденията му относно проверките и депортирането. После се сети за „хората“, които Майкъл твърдеше, че познава.
Първо ще прочета докрай дневника. Ако не разбера къде е Анабел сега, ще уведомя полицията. Сигурно има основателна причина клубът да държи паспорта й. Вероятно е избягала, преди договорът й да изтече, започнала е работа някъде наблизо и не се е върнала да вземе паспорта си. Няма смисъл да се притеснявам, преди да науча повече.
Стеф бръкна в чантата си. Дневникът беше изчезнал.