10.

Фредерико кимна към вратата. Стеф заобиколи рецепцията и дръпна завесата. Пред очите й се разкри тясно пространство, в което можеха да се поберат не повече от четирима души, при това само изправени. Офис, съобрази тя, след като видя голямото бюро в ъгъла, покрито с компютърни разпечатки, списания и миниатюрни бутилки, повечето празни.

На стената беше окачена бяла дъска, върху която с маркер бяха изписани женски имена заедно с някакви числа.

Частити, Дженифър, Хелена, прочете тя. Нямаше Анабел.

- Защо гледаш имената на моите момичета? - попита Мама, която седеше зад бюрото и притискаше челото си с длан.

- Извинете.

В ръцете си собственичката държеше нещо, което приличаше на умряла животинка, но всъщност беше руса перука.

- Ела тук - заповяда тя и се изправи.

Стеф не помръдна.

- Това не е за мен, нали?

Вместо отговор Мама вдигна перуката над главата й и започна да я натиска надолу, опитвайки се да намести еластичната шапчица с телесен цвят.

- Спрете! Недейте! - Стеф сграбчи студените ръце на Мама и двете се сборичкаха.

Няколко секунди по-късно възрастната жена разтвори пръсти и перуката падна на пода. Тя отстъпи крачка назад, изражението й беше смаяно.

- Не искаш да работиш тук, така ли?

- Не понасям перуки - преглътна Стеф.

- Ще изглеждаш много по-добре - каза Мама, вдигна изкуствената коса, размаха русите къдрици и отсече с нетърпящ възражение тон: - Като Барби. - Замълча за миг, после добави: - Фредерико каза, че си търсиш работа.

- Наистина е така.

- В такъв случай ми позволи да те огледам - кимна Мама и отново вдигна перуката.

- Няма да сложа това нещо на главата си! - отсече Стеф и се ядоса на желанието да се разреве. Преди време, когато се снимаше, беше носила всякакви перуки и дрехи.

- Тъй, тъй - тихо промълви на перуката в ръцете си Мама. - Господата предпочитат блондинки, но... - Блестяща усмивка на шоуактриса изведнъж смени намръщеното изражение на лицето й. - Какво ще кажеш да те гримирам? Нека опитаме поне това!

От чекмеджето на бюрото се появи бяла кутия „Шанел“, произведена някъде през 80-те. Беше пълна с разноцветни сенки за очи, срещу всяка от които беше изписано наименованието: яркозелено, залезно розово, лъвско жълто... По-тревожното обаче беше, че Мама ги прескочи и измъкна от кутията гилза с алено червило, което насочи към устните й.

- Червеното не ми отива - направи опит да възрази Стеф.

- Нали искаш да работиш тук? - невинно я погледна Мама, но в гласа й се появи металическа нотка.

-Да, но...

Твърде късно. Възрастната жена вече беше започнала да нанася червилото върху устните й.

- Достатъчно, моля ви - понечи да се дръпне Стеф. - Не, това вече е прекалено.

Бърз поглед в огледалото потвърди страховете й: започваше да прилича на страстна любителка на пластичните операции, прекалила с колагена. Мама обаче беше истински щастлива от трансформацията.

- Изглеждаш много добре - обяви тя и завинти капачката на червилото. - Познах, че ще станеш красива. Червилото те прави много женствена, точно по вкуса на мъжете. -

Отстъпи крачка назад и бързо закима. - Хай, хай, изглеждаш отлично.

Стеф вдигна ръка и изтри червилото с дланта си.

- Еее! Защо бързаш да развалиш всичко? - Мама хвана наранената й ръка, опипа неравностите по кожата и бързо я пусна. - Какво се е случило? - попита с неочаквано топъл глас тя.

- Инцидент - преглътна Стеф.

- Ох - рече Мама и кимна, сякаш всичко й беше ясно. Замълча за момент, после изненадващо попита: - Това има ли нещо общо с някой мъж?

Стеф премигна, смутена от сълзите, които напираха да потекат.

- Той обеща да ми намери работа - едва чуто прошепна тя.

- Мъже - меко промълви Мама и я потупа по ръката. -Без тях нямаше да имаме никакви проблеми. Най-вече с парите! - Засмя се и започна да кашля. Миг по-късно избърса сълзите си с кърпичка, която измъкна от деколтето си, взе перуката и започна да я приглажда.

- Имам някакво предчувствие за теб - добави тя, докато пръстите й галеха изкуствената коса. - Фредерико каза, че си ходила в „Каламити Джейнс“. - Лъскавата й обувка избута старо кантарче изпод бюрото. - Я стъпи тук...

- В момента те нямат свободни места - поясни Стеф и погледна червената стрелка, която леко потрепваше. - Искате да се претегля ли?

- Такива са правилата - кимна съдържателката. Усмивката й беше все така очарователна, но в очите й имаше хлад.

Стеф вдигна вежди, но се подчини. Стрелката лудо подскочи.

- Вероятно не са харесали белезите ти - подхвърли Мама, огледа с присвити очи брадичката й, а след това смени позицията си, за да вижда по-добре. - Несъвършенства... Но хората са по-красиви, когато не са перфектни. Подходящото несъвършенство е много ценно за подходящия мъж. Много, много ценно. Мъжете нямат нищо против несъвършените жени. - Тя погледна към кантарчето. - Но срещу дебелите имат. Тежиш шейсет килограма. Не бива да качваш дори грам повече. Знаеш ли от колко време управлявам този клуб?

- От десетилетия, както каза Фредерико.

- Точно така - кимна Мама, после извади от чекмеджето стар шивашки метър и започна да снема мерките й -бюст, талия, бедра... - Трийсет и четири инча, двайсет и четири, трийсет и шест - напевно прошепна тя, после върна метъра на мястото му и добави: - Типично западни мерки.

Стеф изпита чувството, че я мерят, преди да я хвърлят в пещта. У дома мерките бяха изписани директно на визитките й, но тук я бяха обработили по стария начин.

Мама постави перуката върху близкия шкаф и прибра кутията с гримовете. После побутна Стеф обратно към приемната.

- Мисля, че бих могла да ти дам работа - промълви тя. -Но...

- Страхотно! - светна лицето на Стеф. - Вижте, аз още в началото исках да ви попитам нещо, но Фредерико ми забрани. Една моя приятелка работи тук. Или е работила. Казва се Анабел. Намерих визитките й и се опитвам да я открия.

- Тя напусна - хладно отвърна Мама. - Преди месеци. Не зная къде е отишла.

- О! Случайно да имате телефонния й номер? Не отговаря на имейлите ми от месеци. А другите момичета? Някоя от тях може би знае нещо?

- Напусна заедно с част от най-добрите ми клиенти - все така хладно поясни Мама. - Когато момичетата постъпват по този начин, ние просто преставаме да говорим за тях.

- Но...

- НЕ ГОВОРИМ ЗА ТЯХ!

- Добре, добре - вдигна ръце Стеф, обзета от нещо като облекчение.

Анабел не беше тук, но вече беше ясно, че бе работила като компаньонка и по-всяка вероятност се бе справяла добре. Може би бе събрала достатъчно пари и си бе намерила по-хубав апартамент. Но сега и Стеф вече имаше работа. Нещата изглеждаха далеч по-оптимистично.

- Както и да е - обади се Мама и на лицето й отново разцъфна ослепителната усмивка. - Но ти не ми позволи да довърша...

Стеф моментално се почувства зле.

- Няма смисъл да те вземам веднага - продължи Мама. -Но според мен имаш всички шансове да се справиш. Обади ми се след един месец, става ли?

Стеф с притеснение приглади червеникавата си коса, сплъстена от пот и мръсотия. Опита се да овладее ужаса, който се надигаше в душата й. След месец? Фредерико беше казал, че единствено в този клуб може да си намери работа. Стомахът й се сви при мисълта, че само след няколко дни трябва да доплати наема си. Трябваха й пари. Трябваха й спешно.

- А какво ще кажете за една пробна вечер? - попита тя, правейки отчаяни усилия да овладее треперенето на гласа си. - Да речем утре, просто за да видим дали ще се справя.

- Моментът не е подходящ - поклати глава Мама. -Много момичета, малко клиенти. Щеше да е друго, ако имаше свои клиенти. Но ти си съвсем нова. Съжалявам. Ще се видим другия месец.

- А ако ви доведа нови клиенти? - не се отказваше Стеф. Гласът й пресекна, но тя все пак успя да издържи пронизителния поглед на възрастната жена. - Заведението е празно, значи се нуждаете от клиенти.

- Не, не - поклати глава Мама. - Съжалявам.

- Ако не ви доведа нов клиент до края на седмицата, спокойно можете да ме изгоните - заяви Стеф с надеждата, че е скрила отчаянието си. - Това ще бъде край на пробния срок.

Лицето на Мама едва забележимо се сбърчи, а Стеф усети, че е успяла да привлече вниманието й.

- За мен подобна оферта не означава много - поклати глава възрастната жена.

- Ще ви доведа клиенти - тръсна глава Стеф. - Сигурна съм.

Мама замълча, но в погледа й се четеше интерес.

- Добре - кимна след кратка пауза тя. - Знаеш ли какво е дохан?

- Дохан? - вдигна вежди Стеф. - Не.

Мама изчегърта с нокът някакво въображаемо петънце върху бюрото.

- Дохан е вечеря с клиент. Момичетата, които работят тук, познават много клиенти, които ги канят на вечеря. А след вечерята идват тук, в клуба, и ми плащат, защото съм разрешила на съответната компаньонка да приеме поканата им. Това е дохан.

Стеф кимна. Джулия й беше споменала нещо за излизане с клиенти. За това нещо най-вероятно се получават добри бонуси. Колкото повече срещи имаш, толкова повече печелиш.

- Ето какво ще ти предложа - обади се Мама. - Ще те взема на пробен период, но ако до събота не си уредиш дохан, няма да ти платя нищо.

- Това са само три дни. Как бих могла да... Искам да кажа, че не познавам никого тук.

- А, това не е мой проблем. Ти каза, че ще ми доведеш клиенти. Ако намериш мъж, който да те заведе на вечеря, а след това да дойде в клуба, няма да имаш никакви проблеми. Разбира се, винаги можеш да спечелиш дохан и с някой от моите клиенти. За мен това няма значение.

Стеф огледа пустия клуб.

- А може ли да ми платите за една нощ? - попита тя. -Нещо като аванс за утре?

- Не - стопи се усмивката на Мама. - Предварителното заплащане на момичетата е лош бизнес. Имаш ли рокля?

- Имам - излъга Стеф.

- Ще те взема на изпитателен срок само ако утре вечер в седем нула нула се появиш гримирана както трябва и с подходящи дрехи - най-добре с вечерна рокля - отсече Мама. -Но няма да получиш пари, ако нямаш дохан. - В погледа й се появи симпатия, подчертана от лека усмивка. - Имай предвид, че никое момиче не го е правило през първата си седмица на работа.

- Аз ще го направя.

Мама кимна и изчезна зад завесата. Разговорът беше приключил.

Стеф остана на място, вслушвайки се в мелодията на „Жената в червено“, изпълнявана на три кийборда едновременно. За момент се изкуши от чиниите с хапки и пуканки на масите, но не посмя да грабне една шепа, преди да изскочи на шумната осветена улица.

Докато бродеше из улиците на „Ропонги“, Гладна и без никакви пари, тя неволно се запита колко време ще мине, докато получи възможност да разговаря с Джулия. Стигна до „Каламити Джейнс“. Пред вратата дежуреше същият портиер.

- Ще почакам, докато Джулия свърши работа - информира го с вирната брадичка тя.

- Тя ще свърши най-рано в два, а ти не можеш да чакаш тук - заяви той и заплашително скръсти ръце.

- Това е свободна страна - отвърна Стеф. - Мога да чакам където си пожелая.

След тези думи седна на тротоара до входа. Студеният бетон усили както глада, така и умората й. Но тя вече беше подготвена за продължително чакане.

Кажи му този път да провери... Всичко трябва да е наред, но това невинаги се познава...

Странните думи плуваха в сънливото й съзнание. Стресна се. Гърбът й беше леден. Шумовете на „Ропонги“ я заливаха като могъща вълна: грохотът на трафика, човешката глъчка, натрапчивият ритъм на музиката.

Заспивам, осъзна тя, разтърка гърба и шията си, а след това се обърна.

На стълбите пред „Каламити Джейнс“ стоеше някакъв мъж, който разговаряше с един от портиерите.

- ... обади ми се, ако не действат, веднага ще донеса други...

Мъжът беше надхвърлил трийсет, с гъста черна коса и дълъг, извит като човка нос.

Стеф разтърка очи и видя, че мъжът държи в ръце квадратна картонена кутия, облепена с червено тиксо.

- Ще му кажа, че си идвал -- пое кутията портиерът.

- Кажи му, че е идвал Амир - натърти мъжът, разтърка нос и се отдалечи.

Стеф погледна часовника си. Минаваше един след полунощ. Краят на тягостното чакане беше близо. Но очите й продължаваха да се затварят въпреки неимоверните усилия да ги държи отворени.

- Тук не е място за спане.

- Не спя - трепна Стеф и отвори очи. Над нея се беше надвесил Фредерико. - О, ти ли си?

- Даваш ли си сметка къде се намираш? - размаха пръст под носа й Фредерико. - Това е „Каламити Джейнс“, любимо място на гангстерите.

- Чакам приятелката си.

- Казвам ти, че мястото е неподходящо. Тоя, дето си тръгна преди малко, е от иранската мафия. Сериозна работа. Не бива да стоиш тук.

- Нямам друг избор - прозя се Стеф. - Чакам приятелката си да излезе. Ти нямаш ли друга работа - например да разнасяш реклами?

- Още една приятелка, а? - облиза устните си Фредерико. -- Ако започнеш работа като компаньонка, едва ли ще имаш време за приятелки. Ще мислиш само за визитните си картички. Какво стана при Мама?

- Всичко е наред. От утре почвам на пробен период.

Фредерико погледна белезите по брадичката й и поклати глава.

- Пробен период значи. За пръв път чувам подобно нещо.

После се обърна и изчезна в тълпата.

Само за миг ще затворя очи. Джулия скоро ще излезе и със сигурност ще ме събуди.


Когато трепна и отвори очи, гърбът й се беше вдървил, а тротоарът беше подозрително тъмен. Рекламата на „Каламити Джейнс“ беше угаснала, а входната врата беше заключена.

Стеф се изправи, завъртя се и погледна часовника си. Два и половина сутринта.

По дяволите, изпуснах я! Клубът е затворен. По дяволите!

Разтърка изтръпналите си крака. Джулия със сигурност беше минала покрай нея. Не разполагаше с телефонния й номер, а това означаваше само едно - трябваше да изчака до утре вечер, за да поговорят.

Тя пое напред през навалицата, стъпвайки по напуканите тротоарни плочи, между които криволичеше тънка вадичка повърната бира. Нямаше какво повече да направи.

Но по отношение издирването на Анабел имаше какво да направи. Фредерико беше споменал за визитни картички - такива, каквито беше открила в дневника на Анабел. На следващия ден възнамеряваше да позвъни на някои от собствениците им и да ги попита знаят ли нещо за местонахождението на приятелката й. А междувременно щеше да прегледа дневника по-внимателно, надявайки се да открие някакви детайли за периода, след като Анабел беше напуснала „Синатра“. Може би щеше да попадне на някой друг клуб или нещо подобно.

Стеф беше сигурна, че Анабел е добре, печели много пари като компаньонка и живее в хубав апартамент, където не се налага да дели стая с други момичета. Но въпреки това не се чувстваше спокойна, преди да разбере къде е изчезнала приятелката й.

Загрузка...