Съвсем скоро Стеф откри, че „Каламити Джейнс“ е много различен от „Синатра“.
Първо, четирите напитки на час пристигаха на масите с изключителна точност - на всеки петнайсет минути. Тик-так, тик-так. Второ, времето, прекарано в тоалетната, се засичаше. Ако някое момиче останеше вътре повече от три минути, Рики започваше да чука на вратата. Трето, компаньонките сменяха масите на половин час, за да „се срещнат с възможно най-много мъже“, както твърдеше Рики.
Стеф едва бе прекарала десет минути с Ямамото сан, когато Рики я повика при следващия гост. Тя не искаше да се отделя от клиента си, особено след като видя заместничката си - стройно момиче с кестенява коса и безупречна усмивка, което поздрави Ямамото така, сякаш двамата бяха стари любовници. Но смяната беше задължителна. Правилата са правила, казваше Рики.
Стеф бе настанена на втора маса, а после - на трета. Непрекъснато сядаше при нови клиенти. Нямаше време да запомни дори имената им, какво оставаше да опознае останалите компаньонки в заведението. Затова тя просто се усмихваше и слушаше.
На четвъртата маса звучеше като робот.
- Здравейте, аз съм Стеф от Англия. Как се казвате?
- Джон.
Мъжът носеше бейзболна шапка и говореше с южноафрикански акцент. В същия миг при тях се появи Рики с друга компаньонка.
- Водя ви ново момиче, господин Тейлър.
- Здравейте - заяви Джулия, подаде му ръка и седна до него.
Стеф и Джулия си кимнаха.
- Рики каза, че трябва да отидеш до тоалетната - обърна се Джулия към Стеф, а окото й леко потрепна.
- Шегуваш се. - Стеф извърна глава. - Не може да ми нарежда такива неща. Къде е тя?
- Налага се да следваш заповедите тук, Стеф - отвърна Джулия с безразличен тон. - Хайде. Спиралата ти се е размазала, по-добре я оправи.
- Гримът ми е прекалено тежък - оплака се Стеф, но все пак реши да се подчини, за да не предизвиква съдбата още първата вечер.
„Синатра" и „Каламити Джейнс“ поне имат нещо общо, помисли си тя, докато минаваше през клуба. Тоалетната е пълна дупка.
Подът беше мръсен и мокър, навсякъде бяха разпръснати парчета стъпкана тоалетна хартия. Кранчето за топлата вода бе развалено и помещението се изпълваше с гореща пара. Стеф се приближи до огледалото, за да провери грима си, но повърхността му беше толкова изпотена, че тя сякаш наблюдаваше образа си под вода. След като го изчисти, забеляза върху него следния надпис с тънки, разкривени букви:
Ром и кола
Водка с тоник ЗЛ
Вино Л
Какво означаваха тези думи? Може би поръчка на клиент? Вероятно някоя компаньонка бе забравила да си вземе бележник и си записваше напитките на клиента, за да успее да завърже разговор с него в по-късен момент?
Когато Стеф се върна на масата, Джулия държеше ръката на господин Тейлър и разглеждаше визитната му картичка.
- Оправи ли си грима? - попита тя.
- Моля? А, да. Защо? Да не се е размазал отново?
- Не - отвърна Джулия, без да се обръща към нея. - Сега е добре.
Останалата част от вечерта премина в мъгла. Стеф се напи дотолкова, че спомените й наподобяваха фрагменти, съшити с груби бели конци. На няколко пъти разля напитките си, размаза грима си и падна от стола, но в, Джейнс“, където всички момичета пиеха като за последно, тя далеч не беше единствената.
Когато светлините на клуба угаснаха и от колоните прозвуча песента „Тръгвам си със самолет“ (деликатно напомняне на клиентите, че е време да се прибират), Стеф последва другите момичета, за да се преоблече. Повечето се стараеха да запазят благоприличие, въпреки че едва се държаха на краката си. Възцари се истински хаос, когато компаньонките започнаха да се блъскат в тясното пространство. Някои от тях бяха принудени да пълзят по пода, за да извадят чантите си от прашните ъгли, а останалите ги настъпваха по пръстите.
Стеф също не би проявила особено търпение в случая, но след като си спомни думите на госпожа Кимоно, реши да запази спокойствие и да изчака отвън, докато суматохата отмине.
В този миг Рики се приближи и застана до нея пред вратата.
- Някакъв мъж те чака долу - заяви тя и добави със злокобен тон: - Японец. Черен костюм.
- Моля? - Стеф премигна недоумяващо. - Ямамото сан ли? Той си тръгна преди часове. Но двамата се уговорихме да се срещнем...
- Не е твоят клиент - прекъсна я Рики. - Друг мъж. С татуировки.
Стеф поклати глава и пред очите й затанцуваха хиляди фигури с образа на Рики.
- Не го познавам.
- Но той те познава. - Рики тръгна към офиса. - По-добре побързай. Фоайето е доста неуютно в негово присъствие.
Момичетата заизлизаха на тълпи, облечени с дънки и якета. Стеф влезе в празното помещение и намери чантата си. Беше толкова пияна и разсеяна от мисълта за странния посетител, че за малко щеше да забрави за картите на стената. Но тъкмо преди да излезе от стаята, погледът й се спря върху тях.
Може би е разумно да проверя и последните.
Поредността бе напълно променена и Стеф установи с разочарование, че броят им е намалял драстично. Около половината липсваха - вероятно онези, които принадлежаха на „умрелите“ момичета.
Тя удари ядосано стената. По всичко си личеше, че Анабел бе напуснала клуба. В противен случай щеше да съществува карта с нейното име. Но къде бе отишла?
Защо се тревожиш толкова? Забрави за Анабел. Тя е добре. Концентрирай се върху изкарването на пари. В същия миг Стеф усети как иглички пробождат дланта й и осъзна, че никога няма да я забрави. Рискуваше да се разори напълно, но се чувстваше длъжна да открие старата си приятелка. И двете се намираха в Токио, а все още не се бяха срещнали. Трябваше спешно да измисли нещо.
В стаята за преобличане влезе някакво момиче и взе карта с името „Каролайн“. Имаше гарвановочерна коса и красиво, изсечено лице. Тя погледна Стеф с блуждаещи очи.
- Познаваш ли Анабел? - попита Стеф.
- Не. Коя е тя?
- Преди е работила тук.
Стеф отново прочете списъка на стената, като използваше пръста си, за да не пропусне някой ред. Нямаше и следа от Анабел. Не беше очаквала друго.
- Забранено ни е да говорим за момичетата от клуба, независимо дали работят в него, или са напуснали.
Каролайн грабна чантата си и излезе. Стеф свали обувките с високи токчета, облече дънки и маратонки и я последва. Заведението беше почти празно. Тъй като не я чакаше клиент, тя се насочи право към асансьора и слезе във фоайето.
Там стоеше японец с оредяла зализана коса и тъмни очила.
- Стефани.
Той я хвана за ръката.
- Вие кой сте?
- Изпраща ме Мама сан. Дължиш й пари.
Мъжът я стисна по-силно и я поведе към покритите с килим стъпала, като кимна приятелски на бодигардовете на входа.
- Знам - каза Стеф и за малко не падна по стълбите. - Смятах да... Ей, по-леко. Ще й върна парите.
- Добре. - Мъжът се обърна към нея. Лицето му беше напълно неподвижно, като изваяно от камък. Устните му едва мърдаха, когато говореше. - Но съм длъжен да ти съобщя срока.
- Ще й платя възможно най-скоро - продължи Стеф и почувства... не страх, а притеснение въпреки оживлението на улицата. - Не съм искала да я излъжа. Смених клуба, за да върна заема по-бързо.
- Срокът е два дни.
Стеф усети как стомахът й се свива.
- Не мога да ги събера дотогава.
- Ако не успееш, дълговете ти ще се удвоят. А след още два дни ще скочат отново.
- Нуждая се от повече време.
Мъжът пусна ръката й.
- Срокът е два дни. Надявам се, че разбираш колко сериозна е ситуацията. Трябва да й платиш до сряда.
- Не мога - промълви тя, но мъжът бе изчезнал в тълпата.
Стеф разсъждаваше трескаво по пътя към къщи. Мислеше най-вече за парите, но се тревожеше и от факта, че Анабел сякаш никога не бе работила в „Каламити Джейнс“. Клиентите, с които Стеф бе разговаряла, не си спомняха за нея. Това й се струваше много странно. А в очите на Каролайн не се бе появила и най-беглата искра, когато тя я бе попитала за Анабел.
Същото важеше за Наталия, която беше компаньонка в „Джейнс“ от доста време. Анабел като че ли бе изтрита от историята. Беше се превърнала в призрак.
Когато зави по тясната пряка зад кафене „Алмонд“, Стеф долови звук, наподобяващ плющене. Тя вдигна очи към мръсните сгради, но в замаяното си състояние не успя да познае кое от металните стълбища води до жилището й. Всички изглеждаха еднакви.
Изведнъж усети натиск в гърлото и силно пробождане в ръката.
- Ау! Ох! Кой...
В гърба й се притисна едро студено тяло. Стеф бе изблъскана към страничната уличка, където бяха наредени щайги с празни бутилки.
- Пусни ме!
Болната й ръка се изви. Имаше чувството, че някой гори кожата й със запалка. Не можеше да свие дланта си в юмрук. Всеки инстинкт за съхранение беше притъпен, забравен. Стеф не знаеше дали да тръгне наляво или надясно, нито как да се освободи от хватката. Изненадата отстъпи място на страха, когато ръцете на нападателя задърпаха дрехите й и я събориха на земята. Тя започна да крещи.
- Пусни ме!
От другата страна на улицата се разнесоха викове и Стеф размаха панически ръце.
- Пусни ме, пусни ме!
Последваха още викове и тя видя как към лицето й се приближава коляно.
Изведнъж коляното се отдръпна. Натискът върху ръцете й отслабна. Кална вода обля лицето й. Стеф долови бързи стъпки и зърна едър мускулест мъж, който тичаше по улицата, преследван от двама японци. След няколко секунди спасителите й се отказаха от гонитбата и се върнаха задъхани при нея. Тя се изправи.
- Добре ли сте?
Единият беше на не повече от осемнайсет, с щръкнала черна коса и детско лице. Изглеждаше по-уплашен от самата Стеф.
- Да, всичко е наред - каза тя.
После се извърна и повърна на улицата.
Когато се качи в апартамента, Стеф свари вода за чай и седна на канапето в дневната. Цялото й тяло се тресеше. Тя се опита да направи няколко упражнения, но болната й ръка беше по-скована от всякога и отказваше да се изправи.
Чувстваше се унизена и изплашена. В Токио се случваха лоши неща. Инцидентът тази вечер беше доказателство за това. Дали нападението имаше нещо общо с мъжа, който бе дошъл в клуба, пратеника на Мама?
Ръцете й затрепериха.
Трябва да намеря начин да върна парите. До два дни...