Железопътната гара в Киото беше архитектурно чудо от стомана и стъкло. Стеф не бе очаквала подобно нещо. Знаеше, че Киото е древен град. Къде бяха прочутите храмове?
Тя слезе от влака и наскоро боядисаната й червена коса се развя около раменете й. Последва жълтата линия на пода и подмина няколко щанда със сладкиши, украсени с чимширени клонки, и ръчно завити онигири.
Стеф държеше порцелановата урна с тленните останки на госпожа Сато и бялото й копринено кимоно. Релефната черна бродерия се спускаше по ръкавите и гърба на дрехата. В раницата й имаше достатъчно място и за двете, тъй като бе оставила всичките си вечерни рокли на Наталия. Но не искаше да измачка красивото кимоно по време на дългото си пътуване, нито да издраска урната, докато оставяше раницата си върху рафтовете за багаж във влаковете.
Когато Стеф й бе подарила роклите, Наталия бе забила очи в пода. После бе вдигнала чаршафа си и от някакъв процеп в матрака бе извадила купчина визитни картички. Прехапвайки устни, ги бе подала на Стеф с думите:
- Взех ги от дневника. Съжалявам.
Вече нямаше за какво да й се сърди.
Сега Стеф си проправяше път сред обедните тълпи, като заобикаляше мъже в костюми, семейства и млади двойки. Изведнъж тълпата се отдръпна. На перона се появи гейша, чиито дървени обувки затракаха по плочките. Тя бе повдигнала дългото си копринено кимоно, но платът докосваше земята след нея и издаваше приятен звук. Жената можеше да е на трийсет или на петдесет години. Лицето й беше скрито под дебел слой бяла пудра и възрастта й оставаше неразгадаема.
Когато видя Стеф, или по-точно онова, което носеше, гейшата внезапно спря. Гребените в силно лакираната й коса издрънчаха. Тя се усмихна.
- Ще позволите ли? - попита тя и махна нежно към кимоното в ръцете й.
Стеф кимна и гейшата погали коприната, като разгледа внимателно части от нея, сякаш бродерията представляваше интересна книга.
- Познавам това място - каза тя и се усмихна. - Намира се на улица „Шиджо-дори“. Познавам и тази гейко. Шидзуку Танака. - Жената се втренчи в урната. - Моите съболезнования.
- Благодаря - отвърна Стеф.
- Дамата е била ваша приятелка, така ли? - попита гейшата.
- Да - заяви Стеф. - Бяхме близки. Благодарение на нея вече не се крия от истинския живот. Не се страхувам от реалността. Дано да разбере, че съм я послушала.
Гейшата се наведе до краката на Стеф с бързо и грациозно движение.
- Предполагам, че това е ваше - каза и вдигна някакво листче от земята. - Падна от чантата ви. - Тя й подаде бележката, която Люк бе оставил в „Синатра“. - Да не е номерът на хотела ви?
Стеф задържа урната под мишница и взе бележката.
- Не знам какъв е този номер.
- Кодът е на Киото - отбеляза гейшата. - Виждате ли? Седемдесет и пет.
Тя кимна и се отдалечи.
- Благодаря ви - извика Стеф след нея.
После продължи напред и подмина някакъв билборд, на който се виждаха три усмихнати японки. Част от надписа беше на английски. Текстът гласеше: „Усмивката е най-добрият грим“.
Стеф се озърна. Наоколо имаше само японци - облечени в костюми мъже вървяха забързано, други носеха децата си или разговаряха с приятели. Урната, която докосваше покритата с белези ръка, ставаше все по-топла.
Тя погледна телефонния номер и се усмихна.