Един келнер дискретно се прокашля и остави на масата две дебели менюта с дървени корици.
- Извинете, желаете ли кафе? - попита той. - А може би питие?
Допълни чашата със саке на Мама и се отдръпна.
- Чували ли сте за „кафенетата без бельо“? - попита Мама, докато разгръщаше менюто.
Джордж взе в ръце своето, но не го разтвори. Келнерът побърза да изчезне.
- Не съм чувал.
- Появиха се в края на седемдесетте и началото на осемдесетте. Бяха истинска сензация. Първото от тях се казваше ,Джони Гитар“ и бе открито в Киото. После се появиха и останалите - най-често в близост до железопътните гари. Момичетата в тях изкарваха наистина добри пари.
- Отговорът е очевиден - кимна Джордж. - Но какво точно представляваха?
- Отговаряха на името си - „кафенета без бельо“. Тоест келнерките носеха къси полички без нищо под тях. Там предлагаха най-скъпата чаша кафе в света - може би някъде около две хиляди йени в днешни пари. Около петнайсет долара. В началото на осемдесетте бяха истински хит, но изчезнаха сравнително бързо.
Разбира се, клиентите постоянно изпускаха разни неща на пода, уж „случайно“, а след това чакаха да ги вдигнем. Това най-често бяха лъжички, които в но-пан киса бяха много повече в сравнение с останалите кафенета. За известно време модата „без бельо“ завладя всичко - ресторантите шабу-шабу, в които се предлага специално овкусено месо, грил-ресторантите якинику. Появиха се топлес и ботъмлес кафенета с огледални подове, даващи възможност на клиентите да виждат всичко.
След известно време но-пан киса започнаха да предлагат и други услуги - много близки до тези, които ние предлагахме в сунаку. За целта имаше специално оборудвани стаи, където обслужвахме клиентите ръчно или орално.
Наистина печелехме добри пари. Много добри пари! Но нещата бързо се промениха, защото мъжете се отегчиха. Отворят ново кафене и хоп - на следващата седмица фалират. Принос за това имаше и държавата, която въведе някакви ограничения. Притежателите на обикновени кафенета се оплакваха, че момичетата без бельо им крадат клиентите. Но притесненията им се оказаха напразни. Новостите по принцип са нетрайни. Бяхме много тъжни, когато клиентите престанаха да идват.
Мама направи знак на келнера и си поръча кафе с коняк.
- Десертът ви всеки момент ще бъде готов - докладва келнерът.
- Това беше първият бизнес, който се сгромоляса пред очите ми - продължи Мама. - Беше тъжно. Но бизнесът с компаньонките също загива. Отношенията вече са различни. Мъжете и жените са различни. Отдавна отминаха времената, когато мъжете дори не помисляха вечер да излизат в компанията на съпругите си. Водният занаят бе предназначен изцяло за мъже.
Но днес младите излизат заедно и това им харесва. Правят го на групи, на смесени групи. Включително и семейни двойки. Не е като едно време, когато мъжете излизаха с колеги и най-често посещаваха клубовете с компаньонки. За мен това е депресиращо. Чувствам се така, както се чувствах, когато „кафенетата без бельо“ започнаха да пустеят.
На масата кацна дълга и тясна чиния, в която блестяха две съвършени шоколадови топки, обсипани със ситни капчици конденз, появили се след изваждането им от фризера. Едната беше бяла, а другата - тъмнокафява. Редом с тях се появиха конякът и кафето.
Мама проби гланцираната повърхност на кафявата топка, използвайки изящната виличка, която лежеше върху чинията. Разнесе се остро пропукване, от вътрешността на топката бликна бял фондан. Тя го разбърка с шоколадовата глазура и поднесе вилицата към устата си.
- Невероятен вкус - обяви тя. - Кафяво отвън, бяло отвътре. Също като мен. Нали, Джордж сан?
- Извинете, но аз...
- Отвън японско, отвътре европейско, нали? Хората винаги казват така. Но в момента ми се струва, че е точно обратното. Аз нося европейски дрехи и прическата ми е европейска, но вътре в себе си оставам японка. - Тя довърши топката на две големи хапки и разтроши другата. На чинията бликна тъмен фондан. - И тъй, вече е време за сметката, Джордж сан - сладко се усмихна Мама. - Тази вечер имам ново момиче. Англичанка, със силни черти, прекрасна фигура и недостатъчно грим. Или ще се провали, или ще се представи чудесно. А аз трябва да съм в клуба, за да я наблюдавам. - Вдигна ръка и докосна лявото си око, което беше кръвясало от умора.
- Да, разбира се - кимна Джордж.
Келнерът се насочи към масата им, но Мама кръстоса пръсти и той забърза към касата.
- При следващата ни среща ще ви разкажа за сапунените бани, Джордж сан - подхвърли тя. - Работила съм там. Да, да, не се изненадвайте. Това се случи, след като бяхме принудени да си обуем бельото. Отчаяно се нуждаехме от работа. Много от нас се върнаха във водния занаят, при това в най-евтината му част. И изведнъж се оказаха с нежелана работа и далеч по-малко пари.
Келнерът остави на масата махагонов поднос, върху който имаше дълга сметка. Джордж извади протъркания си портфейл от кафява кожа и отброи няколко банкноти от по 5000 йени. Всяка от тях залепваше по пръстите му. Изчака келнерът да прибере парите и да се отдалечи с любезен поклон, а след това прелисти бележника. Беше го изписал почти до половината, но чертите му издаваха разочарование.
- Много скоро трябва да се видим отново - въздъхна той. - Още утре, ако е възможно сутринта...
Мама отметна глава и се разсмя, разкривайки два реда бели зъби, леко изцапани с шоколад.
- Утре ли, Джордж сан? Случайно да ви приличам на работен кон? Тези дни съм много заета с наемането на нови момичета. Няма как да се срещнем утре.
- Моля ви, Мама. Крайният срок наближава, но ние все още не разполагаме с достатъчно материал - дори и да включа част от вестникарския репортаж.
- Да, да - размаха ръце Мама и се изправи. - В такъв случай звъннете ми утре в клуба. Ще помоля някой от персонала да организира следващата ни среща. Благодаря ви за обяда.