54.

Почеркът на Анабел ставаше все по-нечетлив, но Стеф приближи дневника до лицето си и бавно зачете.

Този тип наистина беше ексцентричен. Току-що се срещнахме в апартамента. Но тук нещата са такива. Навсякъде е пълно със странни птици. А аз съм наистина добра. Една от най-търсените компаньонки. Кое друго момиче печели клиенти извън работно време?

Въпреки всичко ми изглежда приличен. Може би е малко необичаен, но всеки си има своите особености.

Трябва да спра с дрогата, защото развивам все по-голяма параноя. Когато Така ме покани на среща, си помислих, че е твърде хубаво, за да бъде истина.

Кокаинът ми се отразява добре. Избистря главата ми и ми помага да пия повече. Кристалите обаче са ужасни. Карат те да се чувстваш страхотно, но страничните им ефекти са тежки. А и ми излизат доста скъпо. Не съм спестявала нищо от седмици.

Но вече не се притеснявам за заплащането. Парите изчезват бързо, така живеят повечето хора тук. Печеля толкова много, че направо не е за вярване. Затова ще върна дълговете си по-нататък. Мога да събера парите за три месеца. Просто трябва да се стегна.

Искам да си купя хиляди неща - дрехи, обувки, чанти и бижута. Момичетата, които носят евтини рокли, са аутсайдери в „Джейнс". Повечето са на дъното на списъка. Добрите компаньонки се познават по дизайнерските облекла, а аз определено съм една от тях. И така ще бъде.

Най-хубавите дрехи са безплатните, но аз обожавам да харча собствените си пари. Чувството е невероятно. Няма по-хубав момент от този, в който получаваме заплата. Тогава се прибирам вкъщи с цяла пачка банкноти.

Надявам се, че нещата ще потръгнат с Така. Съпругата му е била англичанка, така че разбирам защо ме харесва. Вероятно приличам на нея или говоря по подобен начин. Би било чудесно, ако наистина му напомнях за жена му (съзнавам, че думите ми звучат ужасно).

Майкъл отдавна ме притиска да подпиша специален договор. Ако успея да задържа Така, може би ще престане да ме тормози. Другите момичета тук са истински лешояди. Буквално са впили нокти в клиентите ми от „Синатра" Заради тях загубих няколко и Майкъл постоянно ме критикува. Но ако Така се съгласи да идва с мен в клуба всяка седмица (силно се надявам, че ще го направи), Майкъл ще ме остави на мира.

Анабел

XXX

Стеф затвори дневника. Очите я боляха. Съществуваха редица доказателства, че Анабел бе работила в „Джейнс“, въпреки че никой не я помнеше. Беше Странно, че нито клиентите, нито останалите компаньонки бяха чували за нея. Всичко е наред, повтаряше гласът на разума й. В някой момент ще се срещнете. Важното сега е да продължиш да изкарваш пари.

Главата й бе натежала, а сетивата й бяха притъпени от алкохола. Стеф реши, че е време да си ляга.


Пиянските вечери прераснаха в седмици и преди да се усети, Стеф бе прекарала един месец в „Каламити Джейнс“. Наближаваше Коледа. Целият клуб беше декориран с шапки и ботуши на Дядо Коледа, купени на едро от Китай. Снежни преспи, направени от евтин памук, украсяваха вратите и висяха от таваните на дълги ивици рибарска мрежа.

Стеф бе потънала в рутинното ежедневие - работеше до два през нощта, опитваше се да припечели бонуси от напитки до пет сутринта, спеше до късния следобед, хапваше нещо набързо, гримираше се и отново отиваше в клуба.

Когато дойде денят за плащане, тя се изненада, че вместо празен плик получава солидна сума - своя дял от бутилките шампанско и храната, поръчани от Ямамото. Новините бяха положителни. Стеф бе платила дълга си и сега всичко, което изкарваше, оставаше за нея. Освен това работеше в един от най-добрите клубове в „Ропонги“.

Когато една неделна сутрин тя реши да посети госпожа Кимоно и да й разкаже за напредъка си, бяха минали много седмици от последната им среща.

Отначало Стеф не забеляза, че превозното средство, паркирано пред магазина на госпожа Кимоно, всъщност е линейка. Но когато приближи, зърна големия бял микробус, в който се виждаха кислородни маски и оранжеви одеяла. Пред витрината, отрупана с копринени платове, се бе събрала цяла тълпа. В средата й се открои носилка, на която лежеше сивокоса жена. Върху лицето й бе поставена кислородна маска, а раменете й бяха покрити с бяла коприна. Стеф разпозна госпожа Кимоно.

- Хей! - извика тя и изтича до носилката. - Извинете, аз съм нейна приятелка. Госпожа Сато, добре ли сте?

Въпросът й звучеше глупаво, но госпожа Кимоно за пръв път не й направи забележка. Старицата махна маската от лицето си и перна лекаря, който се опита да я върне на мястото й. После заяви:

- Не очаквах да те видя отново. - Гласът й беше пресипнал. - Мислех, че работиш усилено, за да изкараш пари.

- Какво се е случило? Да не сте паднали?

- Не. Защо дойде тук?

Стеф й подаде кекса с тофу, който държеше. Беше увит в бяла хартия. Госпожа Кимоно се пресегна към него и докосна опаковката.

- Донесох ви кекс - каза Стеф. - Исках да се отблагодаря за съветите ви.

- Оттогава мина много време. Мислех, че си ме забравила.

Носилката стигна до линейката. Стеф поклати глава.

- Смятах да го направя преди седмици, но някак си...

- Била си заета с други неща - довърши госпожа Кимоно.

- Но не съм ви забравила - добави Стеф. - Обещах, че ще ви разкажа какво е станало с мен. Затова дойдох днес. Знам, че мина много време.

- Всички се разсейваме по някакъв начин - заяви госпожа Кимоно. - Това не означава, че имаш лошо сърце. Всичко ще бъде наред, ако отново поемеш по правилния път.

- Но аз следвам правилния път.

- Наистина ли?

- Поне така си мисля.

- Ще ми донесеш ли нещо от магазина? - попита госпожа Кимоно и си пое глътка кислород. Прозрачната маска се напълни с кръв. - На постелката до вратата е. Паднах, преди да успея да го вдигна.

Стеф отиде до магазина, намери бял плик на пода и изтича до линейката точно преди вратите да се затворят.

- Почакайте! Моля ви! - Тя размаха плика пред лекаря. -Позволете ми да й дам това.

Мъжът кимна и Стеф скочи в линейката. Седна на зелената кушетка срещу госпожа Кимоно. Старата жена се мъчеше да си поеме въздух през маската, но когато зърна писмото, посегна към него и я свали от лицето си.

- Сбъркали са името - заяви тя и отвори плика.

В него имаше два листа хартия. Единият представляваше карта, разделена на квадрати в пастелни цветове. Най-отгоре на страницата бе нарисуван компас под формата на звезда. Госпожа Кимоно сгъна внимателно картата и я пъхна в плика. После доближи другия лист до лицето си и зачете. Когато свърши, го сложи на гърдите си и избърса очи.

- Какво се е случило? - попита Стеф.

- Нищо. - Тя си пое дълбоко въздух. - Отдавна чаках тези новини.

- Изглеждате толкова... слаба - отбеляза Стеф.

Красивото лице на госпожа Кимоно бе изпито, а кокалестите й рамене се показваха изпод оранжевото одеяло. Беше отслабнала значително.

Старицата потрепери, когато лекарят се качи в линейката и затвори вратата.

- Да - отвърна тя и се изкашля в дланта си, - но и ти ми се струваш болнава. Работиш много, нали?

- Може би. Но колкото повече работя, толкова по-бързо ще спестя нужните пари.

Госпожа Кимоно отново се пресегна към кекса в ръката на Стеф.

- Познавам този магазин. Продават само традиционни специалитети. Изключително подходящ подарък за една гейша. Кой ти каза за него?

- Никой. Прочетох го в интернет.

- Много добре. Искам да ти подаря нещо в замяна. Недалеч от тук се намира офисът на една японска фирма. Наемат англоговорящи момичета за участия в реклами. Нека ти дам адреса им.

- Не, няма нужда - отвърна Стеф. - Наистина още не съм готова.

- Напротив. Важно е да продължиш с актьорската професия и да си потърсиш работа.

Госпожа Кимоно извади химикалка изпод одеялото. Изящното й копринено кимоно изглеждаше странно върху болничната носилка. Тя откъсна единия край на писмото и написа някакво име, адрес и телефонен номер с красивия си почерк.

- Ето. - Тя й подаде листчето.

Когато линейката потегли, госпожа Кимоно прикова насълзените си очи в Стеф.

- Дните ми са преброени.

- Не говорете такива неща, ще се оправите.

- Писмото представлява разрешително от гробището „Аояма“. Вече разполагам със собствен гроб. Не се страхувам от смъртта. Това е семейната гробница. Повече няма да бъда госпожа Сато.

- Как така? - попита Стеф.

- Сато е фамилията на моя данна. Не се оженихме, но аз приех името му преди много години. Исках да се чувствам близо до него. Той не е бащата на дъщеря ми. Сега отново ще се върна при истинското си семейство. С дъщеря ми не бяхме заедно в живота, но ще бъдем в смъртта..

Тя затвори очи.

- Дъщеря ви... е починала? Не знаех. Ужасно съжалявам. Кога се е случило?

- Не, жива е. - Госпожа Кимоно се отпусна назад. - Все още е тук. Но когато дойде нейното време, ще се съберем отново.

Линейката спря пред болницата и лекарят разкопча коланите на носилката.

- Опасявам се, че няма как да останете - обърна се той към Стеф на английски. - Ще я приемат в интензивното отделение. Но вероятно ще е възможно да я посетите по-късно днес.

- Да, наистина не е редно да бъдеш тук - каза госпожа Кимоно. - Но искам да ме чуеш внимателно.

- Ще почакам в болницата, докато ми позволят да ви видя.

- Премести ли се в друг клуб с компаньонки?

- Да - призна Стеф. - Вече работя в „Каламити Джейнс“.

Госпожа Кимоно затвори очи.

- Така и предполагах. Досетих се заради напуканите ти устни и лошата ти кожа. Съжалявам, че не си послушала сърцето си. Клубът има лоша репутация. Бъди изключително предпазлива.

- Каква репутация?

- Западните момичета, които работят там, са крехки и уязвими. Наричам ги „стъклените гейши“. „Ропонги“ не е място, на което човек се развива. Кварталът не е подходящ за живеене. Не можеш да останеш майко завинаги.

Лекарите вкараха госпожа Кимоно в болницата и Стеф долови скърцането на колелата върху гумения под. Тя седна на една дървена пейка във фоайето. Навън заваля сняг.

Загрузка...