Стеф се събуди сред синкав мрак. Главата я болеше толкова силно, сякаш я бяха ударили с тежък чук. Около нея обикаляха сенки и тя се опита да се надигне. Скоро осъзна, че не може да движи краката и ръцете си. Започна да се мята панически, но крайниците й бяха като вкаменени. Китките и глезените й пареха, все едно някой бе втрил спирт в кожата й. На стената се открояваше квадратна тъмносиня светлина - телевизор или екран.
- Почакай - заяви нечий глас. - Размърда се.
До лицето й се приближи сивкав силует. Някакъв инстинкт й подсказваше да не мърда. Тя усети как нещо топло я докосва по бузата.
- Не, още е в безсъзнание - добави друг, женски глас. -Нека подготвим съседната стая.
Всеки мускул в тялото й се напрегна, но Стеф остана напълно неподвижна, като се стараеше да диша равномерно.
Вдишвай, издишвай.
Които и да бяха тези хора, те нямаше как да знаят, че ги чува.
Изведнъж Стеф долови щракване на врата и вътре нахлу още по-ярка синя светлина. Тя забеляза контурите на легло около себе си и усети меките чаршафи под тялото си. Вратата се затвори и някой я заключи. В стаята отново се спусна мрак. Стеф почувства как тялото й се отпуска. Трябваше да се успокои и да помисли трезво. Мускулите й бяха опънати до краен предел, но най-много я тревожеше парещата болка в китките и глезените. Тя размърда ръцете си, които почиваха върху стомаха й, и разбра, че са вързани. Започна да се мята наляво-надясно, като едва успяваше да потисне писъците си.
Вдишвай, издишвай, вдишвай...
Глезените й също бяха вързани, но не един за друг, а най-вероятно за ъглите на леглото. В този миг дръжката на вратата издрънча. Чу се щракване на ключалка.
Вдишвай, издишвай...
В стаята се появи сянка. Вратата отново бе заключена и силуетът се приближи до леглото. Стеф предположи... не, по-скоро беше сигурна, че ако хване сянката под правилния ъгъл...
Онова, което се случи после, беше напълно неочаквано. Стеф усети нежно докосване върху китките си и пареща болка, когато въжетата се отделиха от кожата й. Ръцете й бяха топли, пулсиращи с кръв. Свободни.
Фигурата отиде до долната част на леглото и я хвана за глезените. Стеф се хвърли напред и обви с две ръце врата на непознатия. Движенията й не бяха плавни, нито контролирани заради травмата, но тя успя да стегне хватката си.
- Почакай!
Гласът беше женски и Стеф забеляза, че въпреки измамните размери в сенките тялото е нежно и дребно.
- Шшшт! - прошепна гласът. - Заключила съм вратата. Никой не може да влезе.
Стеф ахна от учудване. Гласът, парфюмът, фигурата... бяха й ужасно познати.
- Джулия? - каза Стеф.
- Тихо - отвърна гласът. - Трябва да излезем, преди да се върнат.
Стеф отслаби хватката си. Синият екран на стената затрептя.
- Налага се да побързаме. - Гласът звучеше по-тревожно. - Чух ги как подготвят камерите. Разполагаме най-много с десет минути. Скоро ще започнат да снимат и ще пуснат светлините. Ще наблюдават от другата стая.
- Знам, че си ти, Джулия - прошепна Стеф и пусна бледата фигура. Ръцете й тежаха, но кръвта течеше свободно във вените й.
- Да, аз съм.
Матракът под Стеф се размърда, когато Джулия седна до нея.
- Защо не прочете думите на огледалото? - попита Джулия. - Написах ги заради теб. За да ти подскажа кои напитки да избягваш.
- Какво става?
- Не исках да те дрогират - продължи Джулия. - Правят го само защото си нова тук. Няма да си го позволят отново.
- Кои са те? Кой ме е дрогирал?
- Шефовете. - Последва дълга пауза. - Не се притеснявай, няма да се повтори. Не и ако не се съгласиш.
- Да се съглася ли?
- Можеш да го избереш сама, за да спечелиш повече пари.
- Моля? - Стеф поклати глава. - Защо някой би избрал подобно нещо?
- Това е един от специалните договори в клуба - обясни Джулия. - Някои момичета са на повикване двайсет и четири часа и спят с клиентите. Работят усилено, но получават много пари. Другият тип договор се нарича „спяща красавица“. Ако си на него, изобщо не работиш.
- Не разбирам.
- Някои клиенти харесват момичета, изпаднали в безсъзнание. Нещо като фетиш. Не само японците, но и всякакви други мъже. Затова има компаньонки, които биват дрогирани. Доброволно. Клиентите се възбуждат по този начин, преструвайки се, че момичетата не знаят какво става. Качват се горе и правят с тях най-различни неща. А клубът ги заснема. За спомен. Всичко се случва със съгласието на момичетата. Те не получават веднага пари. Клубът просто им дава допълнителни бонуси заедно с останалата заплата.
- Но кой би...
- Сделката е добра - отвърна Джулия. - Компаньонките не трябва да правят нищо. Не се притесняват как ще удовлетворят желанията на клиентите и дали трябва да отидат в хотелските им стаи. Поглъщат само едно питие и бум! Припадат и се събуждат на сутринта с тлъст бонус.
Стеф забеляза сивата кожа на Джулия и зеленикавите кръгове под очите й. Спомни си как русата й коса се бе разпиляла върху масата онази нощ, а на другия ден тя се бе появила на работа, сякаш нищо не се бе случило. И на списъка с бонуси... До името на Наталия пишеше „24“, а до нейното - „СК“. Спяща красавица.
Тук съм различен човек...
- Ти си на такъв договор, нали? - попита Стеф. - Слагат наркотици в напитките ти.
- Не е страшно - оправда се Джулия. - Все едно ти дават сънотворни. Когато се събудиш, не помниш нищо. Всички са щастливи. Преди да премина на този договор, стресът беше ужасен. Постоянно си мислех как да спечеля следващия клиент. А мъжете винаги те напускат, ако не спиш с тях. Сега ми е по-добре.
- Но момичета като мен и Анабел, които не са подписали подобен договор, също получават упойващи напитки -заяви Стеф.
Джулия сви рамене.
- Не са чак толкова небрежни. Щяха да ти платят добре, а както вече казах, после нямаше да си спомняш нищо.
- За какво говориш?
- Това е специална услуга, предлагана на клиентите. Нови момичета, невинни като девици. Заплащането е чудесно. Толкова е високо, че можеш да се съгласиш да подпишеш такъв договор. Много момичета го правят след първия път.
Стеф наруши мълчанието.
- Ти направи ли го?
- Ще попитат и теб - каза Джулия. - Въпреки че се събуди. Ела утре и ще получиш добро предложение. Дори не се налага да подписваш договор. Просто ще ти дадат пари, за да си мълчиш.
- Къде е уловката?
- Трябва да бъдеш лоялна към клуба. Да работиш тук, докато договорът ти изтече. И не бива да издаваш тайната пред другите нови момичета. Спокойно, няма да им навредиш. Повечето се събуждат в собствените си апартаменти и дори не разбират за случилото се. Чак когато им платят „пари за цветя“ след няколко седмици и им предложат специалния договор, научават какво е станало. Подобни неща са съвсем нормални в „Ропонги“. Тук поне сме в безопасност. Шефовете се грижат да не пострадаме.
- Защо никой не е отишъл в полицията? - попита Стеф. -Някое от новите момичета?
- Така ще навредим само на себе си, не на клуба.
- Защо?
- Всички пребиваваме нелегално тук. Щастливи сме, че изобщо имаме работа. - Чаршафите изшумоляха и Джулия се изправи. - Не се притеснявай, никога не те принуждават да го повториш. Дават ти кодовете на напитките, за да знаеш кои да не докосваш. След като веднъж си разбрала какво е положението, те смятат за ветеран. Клиентите спират да плащат за теб и шефовете ти предлагат стандартен договор „спяща красавица“.
- Но аз не бих...
- Няма да те обвиня, ако откажеш - прекъсна я Джулия. -Сигурно си се уплашила много, когато си се събудила тук. Не се тревожи, ще получиш бонуса, ако останеш до изтичане на договора ти.
Джулия се обърна и тръгна към вратата.
- Трябва да тръгвам. Изчакай малко, преди да ме последваш. Не бива да научават, че съм ти помогнала.
- Но защо ми помагаш? - попита Стеф.
- Забелязах, че не ти е добре. Стоях пред тоалетната. Едно друго момиче... Веднъж на нея също й стана лошо и повърна напитката си. А после се събуди. Най-страшното е да се събудиш. По-добре е да проспиш всичко. Иначе ще видиш и чуеш неприятни неща. Исках да те предпазя.
Главата на Стеф пулсираше, но думите на Анабел отекваха ясно въпреки болката:
Каквото и да правя, не съм в състояние да забравя ужасната сцена. Джулия лежеше напълно безпомощно. Беше изпаднала в безсъзнание, тъй като бяха сложили нещо в напитката й. Държаха се с нея като с парче месо... Не биваше да ставам свидетел на случилото се... Същото можеше да сполети и мен, ако не ми беше прилошало...
- Анабел е била дрогирана - заяви Стеф. - Но е повърнала и се е събудила, точно като мен. Видяла е как ти...
Настъпи мълчание.
- Какво са направили на Анабел? Да не са я наранили?
- Казах ти да забравиш за нея.
- Джулия...
- Гледката не е била красива. Анабел се е уплашила, но шефовете са се погрижили за всичко. Аз съм била в безсъзнание и не съм разбрала какво се случва. Научих едва на сутринта.
- Къде е тя сега?
Отново мълчание.
- Джулия, къде е Анабел?
- Слушай, няма време. Намираме се на шестия етаж на клуба. Изчакай няколко минути, след като изляза, и слез с асансьора. Отключила съм вратата. Тръгни право към къщи. Не мога да остана с теб. Трябва да перфорирам картата си. Иначе ще се усъмнят.
- Още съм в клуба? - учуди се Стеф.
В стаята се чуха стъпки и някакъв звук, който наподобяваше плъзгането на четка върху коприна. Вратата се отвори и Джулия изчезна. Стеф седеше на тъмното легло, обзета от панически страх. Дали вече бяха минали няколко минути? Времето сякаш бе спряло. Екранът на стената потрепна отново и някой включи яркосиньото осветление. Изведнъж Стеф забеляза, че я наблюдават двайсетина обектива. Камери. Приличаха на очи на акула. Бяха навсякъде - закрепени за ъглите на стаята или поставени върху триножници около леглото.
Екранът, който допреди малко беше тъмносин, стана бял и Стеф зърна образа си, прожектиран на стената. Седеше на двойно легло, а по китките и глезените й се открояваха червени следи. Тя докосна раната на единия си крак и видя как Стеф на екрана прави същото. После стана от леглото и се затича. Втурна се по дългия коридор, под чиито врати се процеждаше синя светлина. Накрая стигна до златистия асансьор и натисна бутона за повикване.
Хайде, хайде...
Стеф долови раздвижване и дрънчене на брава.
Паспортите... Трябва да взема своя и на Анабел от офиса, преди да се махна от тук. Ще ги занеса в полицията. Още тази вечер.
Вратите на асансьора се отвориха.