68.

- Извинете? Госпожице?

Ярката слънчева светлина изгаряше клепачите й. Крайниците й бяха сковани от седенето на бетонните стълби. Тя трепереше във вечерната си рокля, а студът проникваше чак в костите й.

- Не може да спите тук.

До нея стоеше млад полицай. Някаква жена в униформа отключваше вратите на полицейския участък.

- Трябваше да ви изчакам - заяви Стеф. - Бих искала да подам оплакване.

- Влезте.

Стаята за разпити беше топла. След като се подкрепи с чаша чай и порция ориз с риба от бюфета, Стеф спря да трепери и продиктува личните си данни на младия полицай.

- Нали разбирате - каза той, - че вече разполагаме с информация за вас? Ако... работите тук, имаме право да проучим къде живеете и как изкарвате прехраната си...

- Не работя тук - прекъсна го Стеф . Вече не.

- Ясно.

Полицаят кимна.

- Но искам да подам оплакване срещу един клуб с компаньонки. - Тя му връчи червената кутия. - Виждате ли бележката вътре? Пратката е адресирана до мениджъра на „Каламити Джейнс“. Съдържа „Рохипнол“. Открих я в офиса на клуба. Използват наркотика, за да дрогират момичетата.

- О! - Полицаят я погледна разтревожено и вдигна една от белите опаковки. - Да, това е нарушение на закона. Благодаря ви, че ги донесохте. Ще се отнесем много сериозно към въпроса.

- Има и друго.

Стеф извади договора си с „Каламити Джейнс“. Още не го бе подписала, въпреки че от няколко седмици го носеше в чантата си. Беше смачкан и изцапан. Рики бе поставила подписа си и датата с красиви извити букви. Името на Стеф беше до нейното.

- Получих този договор от „Каламити Джейнс“ - продължи тя. - Валиден е три месеца. Документът е нелегален, нали?

- Да, освен ако не разполагате със специална работна виза.

- Вероятно ще искате да ме депортирате.

- Но вие не сте го подписали - отбеляза полицаят.

- Не.

- И твърдите, че не работите там?

- Точно така.

- Тогава не виждам защо... ъъъ... не ми се струва незаконно да притежавате неподписан договор с този клуб.

Стеф се замисли дали да не го поправи и да си признае, че все пак е работила в „Джейнс“. Но после промени решението си. Защо трябваше да създава допълнително главоболие на полицая и да си навлече висока глоба за депортиране? Имаше разлика между честността и глупостта.

- Но все пак ще разследвате клуба?

- Да, разбира се.

- Какво ще се случи с компаньонките? - попита Стеф.

- Не знам - отвърна мъжът и пъхна краката си в чехлите на пода. - Клубът ще бъде глобен. Или затворен. Но нищо не е сигурно. Полицейските разследвания продължават дълго в Япония.

- Ясно.

- Ще пътувате ли из страната? - поинтересува се полицаят.

- Вероятно - отговори Стеф. - Поне за кратко. Трябва да се срещна с един стар приятел, преди да си тръгна. Но наистина е време да се прибирам у дома.

- Разбирам. - Полицаят кимна. - Значи искате да се върнете в Англия. С какво се занимавате там? Работа, учене?

- Работа - заяви Стеф. - Не ми се учи повече.

* * *

Отвън крематориумът приличаше на гигантска фабрика. По цялото му протежение минаваха блестящи сребристи тръби, които изпускаха гъст черен дим към небето. Чак вътре, където група опечалени седяха на пластмасови столове, пиеха мизо и топло кафе и постоянно подсмърчаха и се утешаваха, предназначението на сградата ставаше по-ясно. Крематориумът работеше денонощно. Мъртвите тела биваха слагани на метални поставки и транспортирани към огромните пещи.

В Токио бързо се отърваваха от труповете.

Един мъж с черна бейзболна шапка заведе Стеф в стая със сиви стени и метална маса в средата. Върху масата имаше ваза с изкуствени цветя, порцеланова урна и сребърен поднос с овъглените кости и праха на госпожа Кимоно.

- Заповядайте. - Мъжът свали шапката си и й подаде чифт дълги пръчици. - Отделете костите от праха. Изберете най-добрите за урната.

Порцелановата урна беше с размерите на кутия за бисквити. Отгоре бяха изрисувани сини цветя. Стеф взе пръчиците.

- Такава е традицията - обясни мъжът и кимна, когато Стеф ги доближи до подноса. Костите бяха осеяни с бледо-сиви бразди, но цветът им бе учудващо бял, като се вземеше предвид, че току-що бяха минали през огън. - Само костите, не праха.

- Научих от лекаря - заяви Стеф, като намести пръчиците в ръката си, - че семейството на госпожа Сато няма да бъде тук. Дъщеря й не поискала да дойде.

- Да, така е.

Тя взе една малка кост, назъбена като счупен клон.

- Тук ли?

- Дозо. Моля.

Стеф пусна костта в урната. По бузата й се стече сълза.

- Разбрах също, че госпожа Сато няма да бъде погребана на мястото, което е пожелала преди смъртта си.

- Да. - Мъжът с бейзболната шапка поклати глава. - Не получихме разрешение. Съжалявам.

- Но тя държеше да бъде при дъщеря си - добави Стеф и вдигна друга кост от подноса. Прахът се разхвърча около пръчиците.

- Необходимо ни е разрешение. Без него няма погребение. Дъщеря й не позволи.

- Госпожа Сато е родена в Киото - заяви Стеф. - Беше гейша. Може ли да изпратя праха в старата й чайна?

- Да го изпратите ли? Не. Не е законно.

- Вероятно ще успея да се видя с дъщеря й.

Мъжът се засмя.

- Едва ли ще се съгласи да се срещне с вас. Тя е много известна. Името й постоянно се появява във вестниците. Трябва да имате предварителна уговорка. Съмнявам се, че ще ви приеме.

- Известна ли? Коя е дъщеря й?

- Собственичката на клуб „Синатра“ - отвърна мъжът и кимна. - Написала е книга. Вече има списък с купувачи, а дори не е отпечатана. - Той се изчерви. - Съпругата ми се е записала.

- Шегувате се. - Стеф остави пръчиците върху урната. -Дъщеря й... е Мама сан от „Синатра“? Наистина ли?

- Хай. Да.

Стеф усети как я напушва смях. Навярно госпожа Кимоно също бе искала да се засмее всеки път когато бе чувала историите й за „Синатра“. Споменаването на клуба вероятно я бе наранило и зарадвало едновременно. Ръката на Стеф запулсира при мисълта, че тя бе споделила с госпожа Сато за клиента, когото бе откраднала от Мама сан.

- Не, грешите - заяви тя. - Нямам нужда от предварителна уговорка. Ще се срещна с нея тази вечер. И бездруго трябва да поговорим.

Той държеше шапката си и мълчеше. Стеф продължи да отбира костите, докато върху подноса остана единствено сивкавият фин прах. След като свърши, мъжът й подаде урната.

- Ще ги занеса на Мама - обясни тя.

- Направете онова, което ви подсказва сърцето.

Навън бе започнало да вали сняг. Съвсем скоро градът стана бял и тротоарите се покриха с тънък слой сивкав лед.

Стеф притисна урната до гърдите си. После бръкна в джоба си и извади скъсания плик, на който госпожа Кимоно бе отбелязала нещо преди няколко дни. Въпреки разкривените букви почеркът й изглеждаше стегнат и енергичен.

Тя искаше да си потърся работа като актриса, спомни си Стеф. Така и ще направя. Но първо ще посетя Мама сан.


Огромен букет от червени рози украсяваше рецепцията на „Синатра“. Стеф се заигра с цветчетата, докато Хиро съобщаваше на Мама за появата й. Минутите се точеха изключително бавно. Чакането беше болезнено. Изведнъж завесата се отдръпна.

- Какво те води насам?

Мама беше с червена кадифена рокля с изрязано деколте и тежки рубинени обици. Около шията й висеше златно колие, отрупано с изумруди. Облеклото й беше достойно за нощта на „Оскарите“, а тя изглеждаше толкова достолепно в него, сякаш се подготвяше да приеме престижната награда. Рецепцията на „Синатра“ беше нейният подиум.

Мама кимна към раницата на Стеф.

- Това не е хостел. Не може да пренощуваш тук. - Очите й се приковаха в урната. - Да не си купила сувенир за семейството си? Доста лош избор. В Япония съхраняваме праха на мъртвите в подобни вази.

Стеф притисна урната до гърдите си.

- Трябва да поговоря с вас.

- Така ли? - Мама наклони глава.

- Дойдох да ви кажа, че съжалявам.

Мама сви рамене.

- Нали върна дълга си? Вече нямаме вземане-даване.

- Знам. Но исках да ви благодаря, че ми дадохте шанс -добави Стеф. - А и... Ямамото сан... Аз напуснах „Джейнс“. Помолих го да се върне тук.

Изражението на Мама оставаше каменно, но Стеф забеляза лека усмивка.

- Той отдавна е клиент на клуба ни. Ще го посрещнем с отворени обятия.

- Съжалявам, че го откраднах.

- Всичко е бизнес. - Мама махна с ръка.

- Знам - заяви Стеф. - Но не биваше да постъпвам така. Просто... исках да спечеля повече пари. Да изплатя по-бързо дълга си и...

- И да видиш как е във висшата лига. - Мама кимна. -Разбирам. Това е най-добрият клуб.

- Както и да е - продължи Стеф. - Има и нещо друго. -Тя остави урната върху плота на рецепцията. - Познавах майка ви. Госпожа Сато.

Мама сан се втренчи в урната.

- Бяхме приятелки - обясни Стеф. - Днес отидох в крематориума. Предположих, че ще искате да получите праха й.

- Приятелки ли? - Мама не откъсваше очи от синьо-белия порцелан. - С майка ми не бяхме близки. Тя ме изостави заради своя данна. Беше гейша. Завърши обучението си доста късно и трябваше да се бори със зъби и нокти, за да успее в занаята. Когато си намери данна, изведнъж реши, че ще опетня името й.

- Госпожа Сато държеше да бъде погребана в семейната ви гробница.

- Вече се обадих в болницата - изтъкна Мама. - Няма да дам съгласието си. Майка ми ме изостави. Сега ще направя същото с нея.

- Но тя го поиска, преди да умре.

Мама сви рамене.

- Хората постоянно искат разни неща. Аз искам лоялни компаньонки, но невинаги ги получавам.

- Моля ви...

- Не! - Тя изрече последното толкова силно, че Стеф подскочи. - Вземи я. - Мама побутна урната към нея.

- Но за какво ми е? - попита Стеф. - Прахът принадлежи на семейството й. Вие сте нейното семейство.

- Вакаранай, вакаранай. Не знам и не ме интересува. Сега урната е твоя. - Мама извърна глава и докосна окото си. После прошепна, свела очи към пода: - Занеси я в Киото. Майка ми беше щастлива там.

- Ще го направя - обеща Стеф,

- Добре, добре. - Мама се изкашля в дланта си, без да поглежда към Стеф. - Значи в момента не работиш, така ли?

- Не и тук - отвърна Стеф. - Ще си потърся работа у дома. Време е да се изправя лице в лице с реалността. С отказите, срама...

- Такъв е животът.

- Чух, че сте написали книга - заяви Стеф и се усмихна. - С удоволствие ще я прочета.

Лицето на Мама засия.

- Много хора я очакват с нетърпение. Списъкът с читатели е толкова голям. - Тя протегна ръце. - Поръчките са по-многобройни от всякога. Всички искат интервю. Телевизионни предавания, вестници... Вече мога да си позволя да наема нови момичета. Още ли си търсиш работа? Имам място за теб.

Стеф се усмихна. Когато бе пристигнала в „Ропонги“, отчаяно се бе опитвала да си намери работа. Сега я искаха от два клуба, а тя не се интересуваше от предложенията.

- Време е да тръгвам, Мама сан - обясни Стеф. - Това не е истинският живот. Тук постоянно се криех.

- Зависи от гледната точка.

- Трябва да продължа напред. Ще се явявам на прослушвания, ще опитвам различни неща, ще правя грешки. Просто ще живея.

- Разбирам - каза Мама. - Момичетата се задържат прекалено дълго в „Ропонги“. Едва ли си мечтаеш да свършиш като мен, стара и самотна. Тръгвай. Вероятно ще те видя по кината някой ден.

Тя изчезна в офиса и Стеф остана сама пред рецепцията.

- Стеф чан. - Хиро се показа иззад завесата. - Имам нещо за теб. - Той държеше сгънато листче хартия. - Люк ме помоли да ти го дам.

- Откъде е знаел, че ще се върна?

- Нямам представа. - Хиро нагласи очилата върху носа си. - Сигурно е предположил.

- Благодаря - отговори Стеф и разгърна листчето. - Но тук е написан само телефонен номер. Не разпознавам кода.

Хиро се приведе над плота и прочете бележката.

- Кодът не е на Токио.

Стеф пъхна листчето в джоба си.

Загрузка...