26.

- Тук ли преподавате? - попита Стеф, докато крачеха по мокета на кафяви и бежови квадрати, украсен с оранжеви цветя в огромни вази.

Намираха се в петзвездния хотел „Блосъм“, разположен само на няколко пресечки от магазина на госпожа Кимоно. Висящите от тавана гигантски хартиени фенери действително бяха типично японски, но Стеф си беше представяла нещо съвсем различно.

- Да, веднъж в седмицата - отвърна госпожа Кимоно, въвеждайки я в помещение с изобилие от сухи цветя.

В средата му имаше красив каменен шадраван. Водата бълбукаше и криволичеше по заоблени късове гранит и изчезваше към покритото със ситни камъчета дъно. Огромният прозорец гледаше към прекрасна покривна тераса, посипана с изтънчено оформен пясък, в средата на който растеше ниско дръвче е дебел дънер и извити клони, покрити с яркожълти и кървавочервени листа. - Добре дошла в моята школа. Красиво е, нали?

- Това ли е всичко? - учуди се Стеф. В помещението нямаше маси и столове, липсваха дори контакти по стените. В дъното се виждаше малка вратичка, от която най-вероятно се влизаше в някакъв склад. Иначе не се виждаха нито материали за приготвяне на чай, нито някакви пособия за преподаване. - А къде са учениците?

- Предполагам, че вече ни очакват - отвърна госпожа Кимоно, коленичи до шадравана и посегна към дървен черпак. - Мием си ръцете преди всяка церемония - поясни тя и последователно обля ръцете си с черпака. - Освен това си плакнем и устата. - Изжабурка се с шепа вода и я изплю обратно в шадравана. - Опитай и ти...

Стеф коленичи до нея и повтори действията й.

- Дъщеря ви учила ли е за гейша? - попита тя. - Четох някъде, че това е нещо като семейна традиция.

- Не. Тя не проявяваше интерес към моя свят. - Госпожа Кимоно събу сандалите си и кимна към маратонките на Стеф. - А сега ще влезем в церемониалната зала.

Стеф с изненада откри, че от малката вратичка в дъното се влизаше в просторна стая с хартиени паравани край стените и татами на пода. Върху рогозките бяха коленичили три японски момичета на не повече от осемнайсет години. И трите бяха облечени в разкошни, обсипани с бродерии кимона, в косите им имаше бижута, цветя и гребенчета. Фризурите им бяха толкова тежки, че изкривяваха тънките им шии. Лицата им бяха покрити с дебел пласт бяла боя, а очите, веждите и устните им бяха щедро изрисувани с черен и червен театрален грим.

- Вратата е ниска, за да ни принуди да се поклоним - поясни госпожа Кимоно, докато влизаха в стаята. - Това показва, че всички в церемониалната зала са равни. Ето ги моите майко.

Трите ученички долепиха длани и се поклониха.

- Здравейте - поздрави ги с тромав поклон Стеф, а след това се обърна към госпожа Кимоно. - Нима тези момичета ще ме учат как да се държа с мъжете? И как да накарам господин Ямамото да ми даде телефона на Анабел?

- Стъпвай по-тихо и имай търпение! - скастри я госпожа Кимоно.

Стеф с недоумение погледна чорапите си, питайки се как е възможно да стъпва по-тихо.

- В чайната ходим ето така - каза госпожа Кимоно и завлачи крака покрай татамито. - Освен това никога не стъпваме върху връзките между рогозките.

Стеф също започна да влачи краката си.

- Седни до Кейко - разпореди се госпожа Кимоно и с бавен изящен жест махна към едно срамежливо на вид момиче с бледожълто кимоно и наметка от черна коприна. - Сега ще ти покажем как се приготвя и разлива чай.

Чисто губене на време. Нима с чай ще спечеля доверието на господин Ямамото?

Стеф седна като останалите. Гърбът я заболя, краката й скоро щяха да изтръпнат. Но момичетата седяха спокойно, сякаш това беше най-удобната поза на света.

Стаята се оказа по-голяма от онази с шадравана. В центъра беше поставен черен казан от ковано желязо, около който бяха подредени дървени и порцеланови купи. Сякаш беше котелът на някоя вещица, с големи дръжки от двете страни. Над него излиташе пара. Но формата му беше различна, наподобяваща повече пухкава жена с наднормено тегло, стегната в кръста. Върху казана лежеше бамбуков черпак с дълга дръжка, почти невидим сред облаците пара. На стената беше окачен прост бял пергамент, плътно покрит с японски йероглифи.

- Днес първа ще започне Кейко, а ти ще наблюдаваш внимателно и ще повтаряш движенията й. - Възрастната жена преведе думите си на момичетата и продължи: - Отваряй си очите, защото това е важно. Искам да усетиш вътрешната ни сила. Не е нужно да използваме грубост или агресия, за да контролираме околните. Ние сме нежни и прецизни и именно в това се крие силата ни. Много е важно да го разбереш.

Стеф кимна, но вътре в себе си изобщо не беше убедена, че наливането на вода в някаква чаша може да бъде толкова сложно и изтънчено. Насочи вниманието си към Кейко, която очевидно не усещаше тежестта на прическата и кимоното. Слабичкото момиче се плъзна по татамито и се изправи до казана.

- Все още сме октомври, затова церемонията ще бъде лятна, тип мангал - обяви госпожа Кимоно. - Но следващия месец преминаваме на другия тип - пещ, тоест казанът ще се положи на пода. Традиционната церемония изисква и поднасянето на сладкиши, но днес ще прескочим тази процедура и ще тренираме единствено поднасянето на чай.

Стеф кимна и насочи вниманието си към деликатните движения, с които Кейко подреждаше различни предмети: черна дървена купа, бяла триъгълна кърпа и някаква странна четка с дървени зъби. Момичето вдигна бамбуковия черпак и започна да разбърква кипящата вода.

Движенията бяха наистина хипнотизиращи.

Ситно нарязаните листенца потънаха във водата. Получи се купа с гъста яркозелена течност. Това беше зеленият чай. Момичето бавно се обърна и поднесе купата на учителката си. Госпожа Кимоно я пое и отпи една глътка.

- Всички ще пием чай - поясни на Стеф тя, избърса ръба на купата с бяла кърпа и я подаде на следващата ученичка -слабо усмихнато момиче с розови бузи и ярко начервена кръгла като монета уста. Изглеждаше на не повече от петнайсет, под белия грим на лицето й прозираше акне. - Гледай Миу и направи като нея.

Момичето пое купата, вдигна я пред очите на госпожа Кимоно и отпи. После каза няколко думи на Кейко, избърса ръба и я подаде на Стеф.

Усетила погледите на всички върху себе си, Стеф се наведе и отпи малка глътчица. Не разполагаше с кърпа и след кратко колебание реши да избърше купата в ръкава на дрехата си.

- Не! - извика госпожа Кимоно и я плесна през пръстите. - Ние не докосваме купата с нечисти неща! А ти си като дъщеря ми: въпреки съветите неизменно поемаш в грешна посока!

- Но аз нямам кърпа - оправда се Стеф.

- Като нямаш, ще си поискаш! - отсече възрастната жена. - Нали виждаш колко е лесно да сбъркаш, когато не разбираш? Ние изпълняваме танц. А танцът е изкуство, което трябва да бъде изпълнявано абсолютно точно. Само по този начин можем да привлечем вниманието. Ето, вземи!

Тя измъкна кърпичка под копринения колан на кимоното си и й я подаде. Стеф я пое и избърса купата, а след това я подаде на третото момиче, което я пое с поклон.

- Забрави да благодариш на Кейко за чая! - отново се обади госпожа Кимоно. - Трябваше да я похвалиш, че го е направила добре.

- Но аз не знаех, че...

- Не благодари и на Миу. Това беше много невъзпитано. Сега е твой ред да сервираш.

- Не зная как.

- Нали гледаше?

- Да, но все още не се чувствам готова да...

- Няма значение дали се чувстваш готова! Човек се учи от практиката.

Стеф премести поглед върху другите момичета. Всички стояха с наведени глави и гледаха в пода. Очите на госпожа Кимоно бяха безмилостни.

- Добре, ще опитам - промълви тя, плъзна се покрай татамито и седна до казана.

След кратко колебание започна да размества купите и тенджерите около себе си, както го беше правила Кейко.

- Не. Мястото на стрития чай не е там. - Госпожа Кимоно се приближи и започна да размества съдовете. - Бъркалката тук, купата - тук. Сгъни кърпата и я сложи върху тази чиния.

Стеф понечи да изпълни заповедта.

- Не така! - спря я госпожа Кимоно, грабна кърпата и я сгъна, а след това я положи върху керамичната чиния до черната купа. - Сега вземи бъркалката. С дясната ръка. Точно така. Започваш да прехвърляш водата в купата...

Стеф изсипа водата и хвана бъркалката. Оказа се обаче, че дори най-малкото движение трябва да се подчинява на някакво невидимо преливане - един факт колкото непонятен, толкова и повод за непрекъснати натяквания и поправки.

- Това е глупаво - оплака се тя. - Искам да се оправям с мъжете, а не да бъркам чай.

- Колко си късогледа! - скастри я госпожа Кимоно. -Това е част от познанието. Трябва да омайваш с движенията на тялото си.

- В такъв случай аз ще се чувствам глупаво!

- А нима очакваш да бъдеш перфектна още от първия път? Никой не е в състояние да постигне подобно нещо. Всички трябва да изглеждаме глупави и да приемаме забележките с търпение и покорство.

- Защо? - попита Стеф, след като госпожа Кимоно й обясни, че трябва да пусне дървената четка в празната купа и да я завърти точно три пъти, като след всяко завъртане я изважда навън. - Какъв е смисълът, след като в купата няма нищо?

- Не търсим смисъл, а спокойствие - отвърна възрастната гейша. - Можеш да поемеш водещата роля само когато движенията ти са точни и до болка познати. Не забравяй, че хората те гледат. Забравят за себе си и се оставят да ги водиш.

Накрая, след много критика и поправки, Стеф успя да приготви купата с гъст чай и я поднесе за одобрение на госпожа Кимоно.

- Този чай изглежда чудесно - промълви госпожа Кимоно, приемайки купата с дълбок поклон. - Хубавият чай се приготвя с внимание, а това изисква време. Всяко движение се тренира и запомня добре. Няма място за прибързаност. Ако сме домакини на чаена церемония за важни гости, подготовката ще ни отнеме цял ден, а аз ще избера своите най-добри момичета - онези, които ще спечелят уважението на най-влиятелните мъже в страната: политици, президенти на фирми, изобщо хора, които са свикнали да командват. Но и на тях им омекват коленете, когато чаената церемония се изпълнява от подходящите момичета.

При поднасянето на чая ние се придържаме към вековни ритуали. Не питаме защо. Просто знаем, че нашите майки и баби са ги изпълнявали, защото са имали основание. - Госпожа Кимоно замълча за момент, после кимна. - А сега си свободна. Днешните упражнения приключиха.

Стеф се изправи, изтръпналите й крака се подгънаха. Питаше се дали в действителност е научила нещо, или просто е затънала малко повече в дебрите на японската култура, където много лесно може да се допусне грешка.

Може би госпожа Кимоно се опитваше да й каже нещо далеч по-важно - че не става за компаньонка и е най-добре да се оттегли още сега. Но оттеглянето беше изключено. Дните до плащането на наема се стопяваха като искрите по запален фитил. Все още имаше шанс да го плати, но само ако тази вечер успее да си спечели дохан.

Наближава времето да тръгвам на работа, рече си тя, когато се озова на улицата. Дневникът на Анабел сякаш пробиваше дупка в чантата й, а небето над близките сгради вече потъмняваше. Няма време за четене. Първо работата, а след това дневникът. Ако пак закъснея, със сигурност ще ме уволнят. Тогава вече наистина ще бъда в беда.

Загрузка...