Стъклени гейши

61. Стеф

- Госпожице Стефани?

Стеф усети твърдата повърхност под главата и бедрото си. Отвори очи и видя бялата неонова светлина наоколо. Навсякъде имаше растения в саксии. Беше заспала на пейката в болницата.

- Да. - Тя се изправи и заслони очи с ръка от яркото сияние. - Съжалявам, не спах добре снощи.

Докато разтриваше бедрото си, Стеф си спомни за безсънните часове, които бе прекарала на неудобното легло в стаята си. Из главата й се бяха въртели безброй мисли, но най-вече я бе разтревожил фактът, че дневникът е изчезнал. Тя винаги оставяше чантата си в стаята за преобличане на ,Джейнс“ по време на работа, което означаваше, че някой най-вероятно бе измъкнал дневника от нея. Или пък той бе изпаднал там или някъде по пътя.

Веднага щом установи липсата му, Стеф тръгна обратно към клуба. На металните стълби и тротоара отпред обаче се виждаха само няколко залепени дъвки, празни бутилки от напитки и опаковки от сандвичи. Осветлението на „Каламити Джейнс“ бе изгасено, а вратите - заключени. Стеф можеше да претърси стаята за преобличане чак в шест и половина вечерта, когато заведението отново щеше да отвори. През това време не й оставаше нищо друго, освен да изчака и да поговори с госпожа Кимоно. Искаше да я разпита за „Каламити Джейнс“. Когато бе споменавала за клуба, възрастната жена винаги бе правила кисела гримаса, сякаш за да се пребори с някакъв лош вкус в устата си. Но Стеф приемаше реакцията й по-скоро като ненавист към западната култура. Сега тя се чудеше дали в „Каламити Джейнс“ все пак не се случваше нещо повече - може би госпожа Кимоно знаеше подробности.

- Вие ли сте докторът? - попита Стеф.

Мъжът имаше посивяла коса и приятен глас.

- Да. - Той се втренчи в белезите върху брадичката на Стеф. - Да не би... да сте идвали тук и преди?

- Да, вчера.

Докторът отстъпи назад.

- Ааа! Познавам ви от „Синатра“.

Стеф се опита да си го представи без бялата престилка. После си спомни, че веднъж бе виждала подобен мъж със сив костюм и замаян от алкохола поглед. Беше седял в компанията на Частити до сцената на „Синатра“.

- Вие сте приятел на Частити - каза тя.

- Хай. Да. - Той кимна. - Частити е моя годеница.

- Годеница ли?

Стеф го погледна учудено, но в същия миг осъзна, че докторът навярно не бе използвал правилната дума на английски. Най-вероятно бе искал да каже „любимо момиче“ или нещо такова.

- Светът е толкова малък. - Тя пристъпи от крак на крак. -Какво е състоянието на госпожа Сато?

- Последвайте ме.

Мъжът я заведе на долния етаж.

- Оттук, моля.

Стеф го последва в някаква стая, в която се носеше странна миризма. Госпожа Кимоно лежеше на болнично легло в средата на помещението. Тялото й бе увито в розово кимоно, а ръцете й бяха скръстени на гърдите. Беше напълно неподвижна. Навсякъде около нея имаше бели цветя, а на нощното шкафче гореше ароматна пръчица. До леглото бяха коленичили две медицински сестри, свели глави.

Изминаха няколко секунди, преди Стеф да разбере какво се е случило.

- Но аз я видях вчера - прошепна тя и се приближи до неподвижната фигура.

Челото на госпожа Кимоно бе сбръчкано в сърдита гримаса. Изражението й отиваше. Дори в смъртта си възрастната жена не беше доволна. Стеф се усмихна през сълзи.

- Остави нещо за вас - заяви докторът.

Една от сестрите отиде до близкия шкаф и извади сгънато бяло кимоно, на което бе прикрепена бележка.

- Беше го облякла вчера - каза Стеф и взе бележката.

Почеркът бе разкривен и неравномерен. Текстът гласеше: „На моята майко. Това е първото кимоно, което носех като гейша. Получих го от своя данна, след като приключих обучението си. Дрехата е истинска антикварна рядкост. Много е ценна.“

Стеф се втренчи в бележката.

- Подарява ми кимоното - обясни на доктора. - За мен е чест, но... Не е ли редно да бъде наследено от семейството й?

- Тя няма семейство - отвърна лекарят.

- Напротив, има дъщеря.

Мъжът поклати глава.

- Дъщерята пожела... държавата да се погрижи за всичко. Помоли да не бъде замесвана.

- Значи не се очаква погребение?

Лекарят се смути.

- Ще бъде кремирана до няколко дни. Може да отидете в крематориума, за да се сбогувате с нея.

- Но госпожа Сато беше получила собствен гроб - заяви Стеф и извърна глава от вдървената фигура на леглото. След това доближи кимоното до гърдите си. Миришеше на влага и сапун. - Ето. - Стеф отиде до шкафа, откъдето сестрата бе извадила кимоното, и намери писмото, което госпожа Кимоно й бе прочела предишния ден. - Всичко е описано тук. - Тя подаде листа на лекаря. - Искаше да бъде погребана.

- В Япония хората биват кремирани и после погребвани - обясни докторът. - Ние знаем за предпочитанията й. Но госпожа Сато няма да бъде погребана на посоченото място.

- Защо не? Нали такова е последното й желание?

- Семейството й не го позволява - отвърна докторът.

- Дъщеря й?

Мъжът не отговори. Стеф отново се обърна към госпожа Кимоно. За щастие тя не бе в състояние да ги чуе.

- Ще има ли някаква церемония? - попита Стеф.

Докторът поклати глава.

- Няма кой да я организира. Госпожа Сато има приятели в Киото, но те са твърде стари, за да пътуват. Както споменах, може да придружите тялото до крематориума.

- Вчера изглеждаше съвсем добре. - Стеф стисна кимоното. - Да, бих искала да отида в крематориума. Кога ще я преместите там?

- При първа възможност - заяви докторът. - Разполагаме с прекалено малко възможности, за да я задържим тук. В Токио мястото не е достатъчно за живите, какво остава за покойниците.