Стъклени гейши

9.

- Добре де, спри за малко. Къде ме водиш?

Стеф се закова на влажната бетонна настилка, която миришеше лошо. Преди известно време двамата с рекламния агент на стриптийз бара, чието име беше Фредерико, бяха напуснали главната улица и бяха поели по някаква тясна и мрачна алея, която приличаше на класически декор от бандитски филм, произведен в Холивуд.

Наоколо беше пусто. Прозорците на изоставените сгради бяха заковани с дъски, а от разхвърляните покрай стените жълти пластмасови щайги се излъчваше отровната миризма на пържено, разлагаща се риба, саке и бензинови изпарения.

- Не ми ли вярваш? - попита Фредерико и обидено разпери бледите си ръце.

- Естествено, че не ти вярвам - отвърна Стеф, опитвайки се да възстанови нормалното си дишане. - Доскоро раздаваше рекламни брошури на секс клуб, а сега ме мъкнеш из някакви тъмни улички. - Тя раздвижи наранената си ръка и очите й се насълзиха от усилието да я свие в юмрук.

В черните очи на Фредерико проблесна ирония, примесена с фалшива болка.

- Нали ти казах, че ще те заведа в „Синатра“? Ето го там - заяви той и посочи някаква врата със скрито осветление на крачка от ресторант с червени завеси.

Беше от дебело стъкло, а на крачка встрани имаше малка неонова табела, на която беше изписано „Клуб с компаньонки „Синатра“. Шрифтът е същият като на визитната картичка на Анабел, помисли си с надежда Стеф. Може би наистина работи тук. Вероятно е жива и здрава и се намира на няколко крачки от мен.

- Тук има ли други клубове със същото име? - попита на глас тя.

- Още „Синатри“? - намръщи се Фредерико. - Може би ще попиташ дали има и други кули „Ропонги“? Това място е прочуто. Никой не би отворил друг клуб „Синатра“. Защо питаш?

- Просто проверявам - отвърна Стеф и насочи вниманието си към табелата, на която имаше снимки на накъдрени руси момичета с широки усмивки, облечени в официални рокли с подплънки и блестящи перлени огърлици и златни колиета. - Това е клуб с компаньонки, така ли?

- Да.

- Но как го откриват хората?

- Ти не би могла да го откриеш. Някой трябва да те представи.

- Не, чакай малко. Пред клуба на Джулия имаше голяма неонова реклама...

- „Каламити Джейнс“ е заведение в западен стил, но това тук е оригиналът - отвърна Фредерико, бутна стъклената врата и Стеф се озова на малка площадка с букет лилии в ъгъла и тясна стълба, която водеше надолу.

Стените бяха украсени с бамбукови ветрила, между които бяха разпръснати снимки на известни кино- и рок звезди със златни рамки. Съдейки по възрастта им, снимките трябва да бяха правени преди няколко десетилетия.

- Коя е японската дама? - попита Стеф и посочи жената с дяволито лице и огромни очи на анимационен герой, която се усмихваше редом с прочутите личности на всяка снимка.

- Мама сан - отвърна Фредерико. - Много е известна.

- И е познавала всички тези хора? - вгледа се по-внимателно Стеф.

- Били са клиенти на клуба - поясни вампирът. - Някои от тях още са.

Стигнаха до долния край на стълбата и спряха пред врата от тъмно дърво, също украсена с бамбукови ветрила.

- Този клуб работи от много дълго време - добави Фредерико. - Мама сан познава отлично тънкостите на бизнеса, освен това има набито око за момичетата и веднага разбира коя може да печели пари. Ако не те хареса, моментално ще те изхвърли. Затова се моли да те забележи, ако изобщо искаш да видиш приятелката си.

След тези думи се обърна, критично огледа дънките й и започна да цъка с език.

- Облякла си възможно най-неподходящите дрехи, повярвай ми! Те със сигурност ще ти изиграят лоша шега. Мама ще ги изтълкува като знак на западна арогантност. Моята приятелка се готвеше с часове за среща с нея, когато си търсеше работа. С часове.

Стеф сложи ръка на хълбока си.

- Изобщо не съм планирала да моля за работа в момента - предизвикателно започна тя. - Тук съм, за да търся приятелката си и...

- Не казвай на Мама нищо за това, поне в началото -предупреди я Фредерико. - Много е подозрителна и ще те изхвърли в момента, в който започнеш да я разпитваш за компаньонките й. Тук има хора, които крадат момичета. -Огледа негримираното й лице и добави: - Налага се да играеш по свирката й. Кажи й, че си търсиш работа.

- Аз наистина си търся работа. Но как ще открия приятелката си, след като не ми позволяват да говоря с момичетата?

- Бъди търпелива. Не казвай нищо, без да те попитат. Тя е доста избухлива. Ще те отпрати в момента, в който кажеш нещо погрешно. - Фредерико втренчено я погледна и продължи: - Може би ще те пита откъде си и откога си тук. Умее без много думи да ти покаже, че те е харесала, ясно? Усмихвай се и мълчи. Когато ти даде работа, тогава ще разпитваш за приятелката си.

След тези думи той бутна вратата и влезе в клуба.

Вдясно имаше празна рецепция с архаичен бронзов звънец, завинтен към дървения плот. Отвъд нея се намираше самият клуб, призрачно тъмен и също така празен. Изключение правеха триото музиканти на миниатюрната сцена, които свиреха "Чувстваш ли любовта тази вечер“ пред невидима публика.

Тропически рай, помисли си Стеф. Палми от ракита, канапета от ракита, вградено в ракита неоново осветление на малката сцена, плетени кошници за храна по масите, в които имаше двойни десертчета кит-кат, пуканки и блокчета „Хършли“. Стеф неволно си представи младите Том Джоунс и Роджър Мур, настанени под прашните плетени палми над сцената.

На пръв поглед помещението беше празно, но отнякъде долитаха приглушени женски гласове. Тя успя да различи три момичета, седнали в ъгъла до гигантска витрина, пълна с бутилки „Дом Периньон“ и първокачествено японско уиски. Никое от тях не приличаше на Анабел. Или поне на онази Анабел, която Стеф помнеше от училище. Бяха облечени в дълги вечерни рокли от тафта и пъстра коприна, сякаш бяха кинозвезди, на които предстои официална поява на червения килим. Стеф не беше пропуснала да отбележи, че въпреки болнавия си вид Джулия също носеше скъпа рокля. Нищо общо с тесните дънки и тениски, натъпкани в собствената й раница.

Блондинка с кафяви вежди, бяла кожа и изваяна фигура, сочна латиноамериканка с гъста коса в цвят карамел, която стигаше чак до талията й, изключително красиво момиче с гъвкаво тяло с къса черна коса и яркочервени устни.

И трите я гледаха втренчено. Стеф им намигна, но никоя от тях не се усмихна. Фредерико удари с длан бронзовия звънец и той проехтя като противопожарна камбана.

Завесата зад рецепцията се разклати. Появи се слаб строен младеж в официален костюм, който кимна за поздрав и започна да сипе някакви поздравления на японски. Зърнал Фредерико, той не си направи труда да скрие разочарованието си.

- Койджи. Огенки десу ка? - бързо сграбчи ръката му Фредерико, лишавайки го от възможността да се отдръпне.

После двамата се впуснаха в тих забързан разговор на японски. Фредерико час по час сочеше към Стеф, а японецът любезно се покланяше. Тя стоеше на известно разстояние от тях, потропваше с крак в такт с музиката и се правеше, че не й пука. Но на практика беше нервна, тъй като Анабел не се виждаше никъде в клуба. И се питаше кога свършва работното време на Джулия.

След известно време японецът кимна и се скри зад тежката пурпурна завеса, от която се вдигна прах, примесен с мъртви насекоми. Отново се разнесе някакво тропане.

После завесата бавно се плъзна встрани, сякаш задвижена от невидимо въже. Зад нея стоеше дребна японка с бледо силно напудрено лице. Беше облечена в яркочервена вечерна рокля, подчертаваща зеленикавите отблясъци в тъмните й очи.

Деликатните ръце с безупречен червен маникюр докоснаха плота, проблеснаха диамантени пръстени. Главата леко се извърна към Фредерико и Стеф веднага я позна - беше царствената жена от фотографиите по стените, заснета в компанията на световноизвестни звезди.

- Мама сан - прошепна в ухото й Фредерико.

Жената беше крехка като птичка, но в позата й имаше нещо театрално и същевременно властно. Приличаше на достопочтените възрастни дами, които Стеф беше срещала зад кулисите на различни театри.

Под очите на Мама имаше тъмни кръгове, бузите й бяха хлътнали. Но устните над ослепително белите зъби бяха ярко начервени, а веждите - плътно очертани с черно. От ушите й висяха тежки обици с изумруди, на шията й имаше огърлица от съвършени кремави перли. От тялото й се излъчваше аромат на тежък парфюм, увиснал над нея като малко облаче. Осанката й беше толкова царствена, че Стеф неволно изпита желание да й се поклони.

Широко усмихната, възрастната жена я огледа от главата до петите. Стори го с такова внимание, че Стеф се почувства като парче месо на витрина.

- Здравейте - поздрави тя, но Мама сан не й обърна внимание.

- Възраст? - попита с равен глас тя, обръщайки се към Фредерико.

- Осемнайсет-бързо отвърна той.

- Не, не - засмя се дамата. - Възраст?

- Двайсет и четири - обади се Стеф, недоволна от факта, че говорят за нея като за неодушевен предмет.

- О! Австралийка?

- Не, англичанка.

- О, англичанка! - възкликна Мама и усмивката й се разшири. - Аз обичам Англия. Обичам кралицата. Много красива лейди, нали?

Стеф не знаеше какво да отговори.

- Как се казваш? - попита възрастната дама и се облегна на плота - не толкова защото имаше нужда от опора, а за да може по-добре да огледа новодошлата.

- Стеф.

- О, какво кратко име. Като на момче. Откога си в Япония?

- От един ден.

- Пристигнала си вчера?

- Днес. Преди няколко часа.

- Днес ли? - вдигна вежди Мама, отдръпна се от плота и отправи смаян поглед към Фредерико. - Един ден, йоката кото?

После се впусна в дълга тирада на японски, а Фредерико само кимаше и хвърляше разтревожени погледи на Стеф.

Разговорът най-после свърши. Фредерико сложи ръка малко по-ниско от талията й и я побутна към изхода. Възрастната дама изчезна зад завесата.

- Какво каза тя? - попита Стеф и гневно го плесна през пръстите.

- Не хареса нито дрехите, нито косата ти.

- Добре, ясно. - На лицето й се появи дежурната, но някак механична усмивка, временно прикриваща тъпата болка в гърдите й. Бяха я отхвърлили. Отчаянието сякаш скочи върху раницата й, за да я изпрати. - Е, няма значение. По-важно е да открия приятелката си, още сега. Ти попита ли я за нея?

- Не, разбира се - сбърчи вежди Фредерико. - Нали те предупредих? Тя е подозрителна, защото се е случвало да й крадат момичетата. Но иначе е много влиятелна жена. Никой не смее да се изправи открито срещу собственичката на „Синатра“, повярвай ми.

- Анабел я нямаше в клуба - въздъхна Стеф. - Може би трябва да я потърся и на други места.

- Няма други места, в които работят компаньонки - поклати глава Фредерико. - В момента положението с работните визи е много затегнато, но Мама има връзки с якудза.

- Имах предвид Анабел. Мисля да...

- Чуй ме - прекъсна я спътникът й. - Тя все още не е казала не. Мисли, че може да се получи нещо, но първо трябва да смениш дрехите и прическата си.

-О!

Най-после нещо като добра новина. Стъпка напред. Може би Анабел вече не работеше тук, но визитките в дневника недвусмислено сочеха, че някога го бе правила. Следователно имаше шанс някое от момичетата да знае къде се намира сега.

- Значи трябва да се върна у дома и да се преоблека?

- Не. Тя иска да отидеш в едно от вътрешните помещения, където ще поработи върху теб и ще реши дали да те вземе на пробен период. Вероятно няма да бъдеш назначена, но това все пак е по-добре от нищо.

- Благодаря за оптимизма.

- Хайде, върви. Не я карай да те чака. И не забравяй: първо работата, после въпросите.