Стъклени гейши

45.

- Какви са тези неща? - Наталия вдигна една от двайсетината хартиени птици, оставени върху етажерката в спалнята. - Талисмани ли?

- Да, може да се каже - отвърна Стеф, която седеше на горното легло и се гримираше.

Жеравите бяха пръснати из цялата спалня: по металната преграда на леглото, върху сгънатите дрехи в раницата й и раздрънкания ключ на лампата.

- Не съм те виждала отдавна - добави Стеф. - Не и откакто. .. те забелязах в „Камакура“.

- Как се правят?

Наталия започна да разгъва хартията.

- Не го разваляй.

- Добре, добре. - Тя оправи птицата. - Защо са толкова много? Да не си на кристали? - Наталия завъртя пръстите си. - Сигурно се чудиш какво да правиш с ръцете си?

Стеф поклати глава.

- Ужасно съм уморена. - Наталия потърка очи. - И пак съм поканена на дохан.

- Нищо чудно - отбеляза Стеф. - Постоянно излизаш. И денем, и нощем. Предполагам, че си напълно изтощена.

- Денем ли? - учуди се Наталия.

- В „Камакура“ - подметна небрежно Стеф - те зърнах в компанията на клиент. Или поне приличаше на такъв.

Наталия сложи птицата на шкафа.

- „Джейнс“... е различен от другите клубове. Някои от нас имат и дневни смени. Така изкарваме повече пари. Вероятно може да се нарече дохан... - Тя нанесе поредния слой пудра върху бузите си и погледна към Стеф. - А ти? Да не би да отиваш на дохан? Никога не се гримираш толкова рано.

- Да - призна Стеф и се усмихна.

Предстоеше й първата истинска среща с клиент. Не знаеше как или защо, но съветът на госпожа Кимоно бе свършил работа. След като бе сгънала хиляда жерава, желанието й се бе сбъднало: Ямамото сан я бе поканил на вечеря.

- Мислех, че са те изхвърлили. - Наталия разтегна устни и ги очерта с молив. - Имаш много малко дрехи.

Стеф пренебрегна забележката й и запази спокойствие въпреки дръзката провокация. От улицата се чу клаксон и тя скочи от леглото.

- Това е моят клиент - каза Стеф и обу обувките с високи токчета, които бе купила от бивша компаньонка, публикувала обява в един от местните английски вестници. - Желая ти успешна вечер.

- Всяка вечер е успешна за мен - отвърна Наталия.

Отвън чакаше черен мерцедес, който заемаше половината тротоар. През затъмнените стъкла се виждаха силуетите на шофьора и пътника на задната седалка.

Стеф почука по стъклото и вратата се отвори. Вътре седеше Ямамото сан, който се бе отпуснал върху дебелата кожена тапицерия и натискаше бутоните на мобилния си телефон. Въпреки че надхвърляше петдесет, той имаше буен, младежки дух и Стеф често се чувстваше като негова детегледачка.

- Радвам се да ви видя, Ямамото сан - поздрави го весело тя и се поклони.

Без да вдига очи от телефона, мъжът се усмихна и попита:

- Готова ли си?

Стеф си помисли, че трябва да уведоми някого къде отива. В същия момент зърна Люк, който стоеше на балкона и пушеше цигара. Той й се усмихна. Явно я беше наблюдавал.

Здравей, Люк! - помаха му Стеф, след което пъхна главата си в колата. - Къде ще ме заведете, Ямамото сан?

Той се намести на седалката.

В един ресторант.

-Кой?

- „Нинджа“. В „Акасака“.

- Добре. - Стеф извика на Люк: - Ще бъда в ресторант „Нинджа“ в „Акасака“. Ще се видим в клуба.

Люк вдигна одобрително палци. Стеф се зарадва, че е споделила именно с него къде ще бъде тази вечер. Възприемаше го като свой закрилник и му имаше доверие - нещо, което не можеше да каже за другите си познати в „Ропонги“. Надяваше се, че Люк няма да я разочарова. Все още й беше трудно да вярва на хората.

Въпреки че Ямамото сан бе придобил лошия навик да вдига блузата на Стеф като някой непослушен ученик, държанието му беше приемливо и вечерята й се стори почти приятна. Всъщност тя се почувства доста глупаво, задето се бе страхувала да се качи в колата му. Все пак той беше изключително богат и представителен член на японското общество. Историите за изчезнали момичета определено бяха неприятни, но в действителност не съществуваше риск да й се случи нещо лошо. Токио се смяташе за един от най-сигурните градове в света.

След като двамата се насладиха на основното ястие от месо, потопено в солена вряща вода, и сладолед с вкус на зелен чай за десерт, Ямамото сан поиска сметката. Стеф изправи гръб, прочисти гърло и си пое дълбоко въздух, преди да му зададе най-важния въпрос.

- Ямамото сан?

Господин Ямамото въздъхна.

- Отново ще ме попиташ за номера на Анабел, нали? Вече ти казах. Ще ти го дам, когато настъпи подходящият момент.

- Не. - Стеф поклати глава. - Дори и не бях помислила за това. Аз... Откога сте клиент на „Синатра“?

- От години.

- Наистина ли? - Стеф притисна коляното си в крака на масата. - Посещавали ли сте... различни клубове?

- Разбира се, че не. Единствено твоя, скъпа.

- Не, аз нямам нищо против - заяви Стеф. - Всъщност... Не искате ли да ме заведете в някой друг клуб след вечеря?

- Друг клуб ли? - Ямамото поклати глава. - В „Ропонги“? Клуб с компаньонки?

- Ами... да. Например в „Каламити Джейнс“.

- О! - Ямамото сан се умълча. - Сигурна ли си? „Каламити Джейнс“ е доста... западняшко място. Колко добре го познаваш?

- Много добре - излъга Стеф. - Една моя приятелка работи там.

- Знаеш ли как стоят нещата там? Не е като в „Синатра“.

- Да, да. Няма проблем.

- За мен е все едно. - Ямамото сан размаха пръст. - Но Мама едва ли ще бъде доволна. Посещавам нейния клуб от дълги години.

- Всичко ще е наред - каза Стеф. - Бизнесът на Мама върви чудесно в момента.

- Аз чух друго.

- Не, така е. Няма да й липсваме.

- Само за тази вечер ли?

- Зависи - отвърна Стеф и стисна салфетката в скута си. - Мислех си... Може би ще се преместя там, ако работата потръгне. Още не съм сигурна.

-О!

Сервитьорката подаде на Ямамото красив кожен калъф със сметката и той остави вътре дебела купчина банкноти. После хвана ръката на Стеф.

- Бавно се доближаваме към целта, нали? Ще станем добри приятели. Заради теб съм готов да сменя клуба.

- Благодаря - заяви Стеф.

Сърцето й биеше учестено, а влажната й ръка лепнеше в сухата длан на Ямамото.

- Е... Сега ли отиваме? - попита той.

Да - отвърна Стеф. - Шофьорът ще намери ли пътя?

Ямамото се засмя.

Всеки знае пътя до „Каламити Джейнс“.