67. Стеф

Клубът беше слабо осветен, а синята неонова табела над аварийния изход придаваше на масите и столовете радиоактивно сияние. Стеф погледна часовника си и осъзна, че компаньонките и клиентите тъкмо са си тръгнали. Заведението беше празно, като се изключеха хората на шестия етаж.

За нейно успокоение офисът беше отключен. Тя се зачуди дали някой в Япония изобщо се заключваше. Като че ли навсякъде вратите бяха постоянно отворени. Стеф запали лампата и очите й се насълзиха от ярката светлина. Изведнъж чу някакъв шум и замръзна на място. Приличаше на дращене. Проникваше през картонената стена, която разделяше офиса от стаята за преобличане.

Може би някое от момичетата още е там.

Дращенето спря и Стеф долови неравномерните приглушени стъпки на човек, който влачеше краката си. Явно се бе насочил към голямата зала.

Трябва да взема паспортите и да се махна от тук.

Тя изпъна гръб и грабна купчината паспорти от рафта. Изведнъж забеляза квадратната картонена кутия, която бе видяла преди - пратката на Амир, увита с червена лента. Беше оставена под най-долния рафт, точно до краката й, а върху нея бяха струпани няколко пепелника с логото на „Каламити Джейнс“. Червената лепенка бе прорязана от тънки черти. Очевидно някой беше разпечатал кутията.

Чуха се още стъпки. Сега определено приближаваха. Стеф коленичи на пода, отмести пепелниците и горната част на картона се разтвори. Вътре бяха наредени множество бели опаковки с етикети на японски. Под йероглифите се открояваха думите: „Рохипнол, флунитразепам, 1 мг“. Над тях изпъкваше синьото шестоъгълно лого на фармацевтичната фирма „Чугай“, както и надписът „Контролирано вещество“.

Отгоре се виждаше парче вестник, на което пишеше:

Майкъл, този вид не оставя следи в напитките. Ако имаш проблеми, ми се обади. Амир.

„Рохипнол“. Наркотикът на изнасилвачите. Амир явно снабдяваше „Джейнс“ с големи количества.

Ако това не е доказателство за полицията, не знам.

Стеф взе кутията и я пъхна под мишница. Изведнъж зад гърба й се появи сянка.

- Какво правиш тук?

Тя подскочи уплашено. Обърна се и зърна отпуснатото изморено лице на Ейнджъл, която бе застанала на вратата.

- Нищо - отговори Стеф и се изправи. - Прибирай се вкъщи.

После остави кутията на бюрото и започна да прелиства паспортите.

Чехия, Русия, Русия, САЩ... Обединено кралство. Тя разгърна документа. Отвътре се усмихваше собственото й лице, което сякаш се подиграваше на уплашената й физиономия. Стеф пъхна паспорта в сутиена си.

- Не мога да се прибера. - Ейнджъл погледна към рафтовете. - Те пазят документите ми. - Неспокойните й очи се приковаха в ръцете на Стеф. - За какво са ти тези паспорти?

- Ще се махна от тук - заяви Стеф и продължи да прехвърля останалите. Русия, Швеция, Чехия... Обединено кралство. Тя отвори документа и зърна снимката на Анабел. - Сложили са наркотици в чашата ми. Повечето момичета тук биват дрогирани. А приятелката ми е изчезнала...

- Събуди ли се?

Стеф надникна през рамото на Ейнджьл.

- Слушай, трябва да тръгваме... Нямаме време за...

- Получаваш страхотен бонус, ако се събудиш - заяви Ейнджъл и изскърца със зъби. - Четири милиона йени. - Тя залитна напред и започна да изважда листовете от долните рафтове. - Няма да им позволя да ме депортират.

Ръцете на Стеф изтръпнаха. Вече не чувстваше купчината в дланта си. Джулия не бе споменала за размера на бонуса. Четири милиона йени. Това правеше около двайсет хиляди английски лири.

Тя усети студения документ в деколтето си.

Може би просто ще оставя паспорта си и ще се прибера. Ще се появя отново утре и ще изчакам договорът ми да изтече. Така ще получа бонуса. За два месеца ще спестя такава сума, за каквато иначе бих работила цяла година. Ще успея да се върна в Англия по-рано, а там ще започна нов живот.

Стеф си помисли за студеното държание на Джулия и нездравата й външност. В главата й отекнаха едни от последните думи на госпожа Кимоно: „И ти ми се струваш болнава. Работиш много, нали?“

После си спомни за Анабел и погледна снимката в паспорта. Приятелката й се беше променила от училище. Скулите й бяха станали по-изсечени, а косата й бе изгубила блясъка си, но тя все още излъчваше онази грациозност, която Стеф познаваше отпреди.

Изведнъж долови странен звук. Ейнджъл бе започнала да къса документите. Кокалестият й гръб изпъкваше под тясната ластична рокля. Стеф се втренчи в снимката и се обърна към Ейнджъл.

Работят усилено... Тук съм различен човек... Четири милиона йени...

Тя наблюдаваше как Ейнджъл хвърля листовете на пода.

- Анабел?

Стеф вдигна паспорта във въздуха. Настъпи мълчание. Ейнджъл замръзна на място. После извърна глава и прехапа хлътналите си бузи.

- Това си ти, нали? - попита Стеф и пристъпи напред. -Ти си Анабел.

Тя забеляза общите черти между старата си приятелка и момичето пред нея - месестия нос, яркосините очи и горната устна, която беше малко по-плътна в левия край. Като се добавеха изтънялата като слама коса, захабената кожа и състарената външност, се получаваше съвсем същият човек.

Ейнджъл се втренчи в нея.

- Вече не използвам това име.

- Но ти си Анабел, нали? - повтори Стеф.

Ейнджъл премигна и за пръв път погледна Стеф право в очите.

- Стеф? Откога работиш тук?

- От няколко месеца - отговори Стеф.

- Помолих Джулия да не... Не исках да ме виждаш по този начин. - Анабел се обърна към рафтовете. - Обеща ми, че ще се погрижи да не научаваш. Каза, че ще ти попречи да си намериш работа в клуба. Просто се нуждая от няколко месеца, за да се съвзема.

- Никога няма да се съвземеш в „Ропонги“ - заяви Стеф. -Трябва да се махнеш от тук. Ела с мен. Открих паспорта ти.

Стеф й го подаде. Анабел поклати глава. Очите й се отвориха и затвориха.

- Не мога да си тръгна сега.

- Защо не?

- Парите са много добри. Ще остана още няколко месеца.

- Никога не става дума само за няколко месеца. - Стеф си помисли за спокойното, изстинало тяло на госпожа Кимоно. - Не и тук. Ела с мен.

- Не... Ти прави каквото искаш. - Анабел не спираше да рови из документите. - Не мога да напусна.

- Толкова си различна - отбеляза Стеф.

- Момичетата тук се променят - каза Анабел. - Порастват.

- Така ли го наричаш?

Анабел не отговори.

- Моля те, ела с мен.

- Престани да ме убеждаваш - сряза я Анабел. - Просто.. . продължи със собствения си живот, а аз ще се погрижа за моя.

Стеф се поколеба за миг. Анабел не искаше да бъде спасена. Не и в момента. Усилията й бяха напразни. Тя погледна за последно момичето, което някога бе познавала. После взе кутията от бюрото и се насочи с бързи крачки към асансьора.

Когато излезе на улицата отвън, зърна пурпурното небе, обгърнало кулата „Ропонги“. Слънцето изгряваше. Стеф обърна гръб на студените, мъртви светлини на „Каламити Джейнс“ и тръгна надолу по хълма.

Загрузка...