30. Стеф

Когато Стеф се появи пред кафе „Алмонд“, отпред се бяха струпали десетина европейски момичета, които оглеждаха подканящо минувачите. Самата тя бе изрисувала веждите си толкова ярко, че приличаха на татуировки. Бузите й бяха покрити с руж, на устните й имаше дебел слой червило. С всичко това, плюс яркосинята рокля на Мама, определено приличаше на 40-годишна мръсница. Липсваха й само тежкият аромат на „Шанел №5“ и марковата ръчна чанта, пълна със салфетки и ментови бонбони.

Дневникът на Анабел бе останал в квартирата, скрит на дъното на раницата й. Чаената церемония с госпожа Кимоно беше отнела почти целия следобед и това я бе принудило отново да бърза, за да се подготви за вечерта.

Стеф застана на ъгъла и зачака. Европейките наоколо постепенно намаляваха, приемайки поканите на възрастни мъже с костюми, които ги качваха в таксита или луксозни беемвета, управлявани от шофьори.

Стана седем.

На отсрещния тротоар американец с бръсната глава се разкрещя на някаква масажистка и хората се обърнаха да гледат. Момичето стоеше с наведена глава, увило около себе си полите на дълго палто, наподобяващо спален чувал. В крайна сметка американецът си тръгна и то отново вдигна глава.

- Масаж - подвикна с неуверен глас то на някакъв минувач, който не му обърна внимание.

На улицата се появи тъмносиньо беемве. До шофьора седеше японец с изправен гръб, който бавно огледа Стеф, но когато срещна погледа й, каза нещо на шофьора и колата увеличи скоростта си.

Тя продължи да чака. Два часа по-късно усети как потта навлажнява подмишниците на тясната рокля. Остана с неприятното чувство, че мъжът в колата беше Кен. Не всички обичат белезите. В случай че и Кен се окажеше сред тях, положението й ставаше доста тежко.

Някакво кльощаво момиче се облегна до нея, само на крачка от витрината на кафе „Алмонд“. Изглеждаше най-много на осемнайсет, но дърпаше от цигарата си като заклета пушачка.

- Това ли е единственото кафе „Алмонд“ в „Ропонги“? -попита я Стеф.

- Защо, чакаш ли някого?

- Ами нещо такова.

- В такъв случай отговорът ми е да - кимна момичето. Ангелското й лице беше обградено от дълга мека пясъчно-руса коса, но гласът й беше дрезгав като на жена, която редовно злоупотребява с хероин. - По-надолу има още едно, но никой не си определя среща пред него. Хей, Амир! -размаха ръце тя към някакъв мъж със сбръчкано лице, торбести дънки и тениска на „Армани“, който приличаше на арабин.

Мъжът се приближи и я разцелува по двете бузи. Стеф леко извърна глава, за да го разгледа по-добре. Лицето му й беше познато. Изведнъж се сети къде го беше виждала - беше доставчикът на дрога, когото срещна първата вечер пред „Каламити Джейнс“. Същият, когото Фредерико нарече гангстер.

Момичето разтърка палец и показалец. Амир кимна и пусна нещо в чантичката й. Беше нисък и набит, с гъста черна коса. Изглеждаше млад за човек, който живее и работи в „Ропонги“.

- По-късно ли ще платиш? - попита той.

- Утре - отвърна момичето.

- Нямаш проблем. Нали ти казах, че ако си го закъсала...

- Благодаря за офертата, скъпи - усмихна се момичето. -Не съм чак толкова закъсала. Все още. Ще се видим по-късно.

- Разбира се - кимна Амир и се извърна към Стеф. - Ти какво чакаш тук, бейби?

- Дохан. Ама май ми вързаха тенекия.

- Изненадан съм - огледа я от долу до горе мургавият мъж. - Нова ли си?

- Не съвсем. Дойдох при една приятелка...

Стеф млъкна и примигна няколко пъти, за да прикрие сълзите си. Чувстваше се адски унизена, изправена като във витрина.

- Тъжна ли си, скъпа? - наклони глава мъжът.

- Не, но... Този дохан беше важен за мен.

- Искаш ли да използваш телефона ми? - попита той, извади го от джоба си и щракна капачето. - Ето, обади се на твоя човек.

- Вече е късно да го търся. Имам само служебния му номер.

- Ясно. Трябва ли ти някой, който да те заведе до клуба ти?

- Не, трябва ми дохан.

- Какво ще кажеш за мен?

- Ти? - примигна Стеф. - Като дохан?

- Разбира се. В колко трябва да бъдеш там?

- Виж какво, този клуб е много скъп. В него работят компаньонки.

- Няма проблем. В колко трябва да бъдеш там?

- Ами сега.

- Тогава да вървим.

- Наистина ли?

Стеф адски се нуждаеше от някой, който да й каже дали е разумно да тръгне с този човек. Но май нямаше друг избор. Какво от това, че е гангстер? Доханът си е дохан.

Завариха Хиро на рецепцията, зает да лъска бронзовия звънец. В момента, в който зърна Амир, в очите му проблесна тревога.

- Стеф чан... - промърмори той и избърса чело с опакото на дланта си. - Това е... Май водиш дохан? - очите му се плъзнаха по торбестите дънки на Амир, а след това се спряха на татуировките по ръцете му и мръсните бели маратонки.

- Къде е Мама? - попита Стеф.

- Мама не се чувства добре и няма да идва тази вечер. -О!

Клубът беше пуст. Оркестърът с йониките свиреше „Великият измамник“ на празните сепарета.

- Иди на служебната маса, Стеф чан - промърмори Хиро и още по-усърдно затърка звънеца. - Господин... Твоят приятел е нов клиент. Ще трябва да поговорим и да попълним няколко формуляра.

- Няма проблем - кимна Амир и опря лакти на плота. После намигна на Стеф и измъкна стара химикалка от горното си джобче.

Стеф тръгна към масата, а момичетата в бара протегнаха вратове да огледат по-добре мъжа на рецепцията.

- Хванала си дохан още на втората вечер? - подхвърли Дженифър. - Това си е истински рекорд!

Стеф се усмихна и сложи кожената си чанта под масата.

- Доколкото виждам, е облечен в много хубав костюм -иронично проточи Частити, която беше боядисала косата си в яркожълто. На този фон веждите й бяха сиво-черни, а самата коса изглеждаше абсурдно. - Ще видиш зор, докато го накараш да плати сметката.

- А къде е твоят дохан тази вечер, защото нещо не го виждам - озъби й се Стеф.

Частити скръсти ръце пред гърдите си.

- Справяш се много добре - успокоително подхвърли Дженифър. - Не си спомням някоя от нас да е хванала дохан още на първата си седмица.

- Анабел - обади се Частити.

- Добре, вероятно си права - кимна Дженифър. - Но Анабел беше легенда. Искам да кажа, че не можем да я сравняваме с...

- Много моля някой да ми каже къде живее в момента Анабел - намеси се Стеф. - Или къде работи. В училище бяхме близки приятелки. Странно е да слушам как всички говорят за нея, но никой не знае къде е.

- Още ли се безпокоиш за нея? - попита Дженифър.

- Не толкова, колкото преди, защото успях да се свържа с един от клиентите й. Той каза, че я е видял миналата седмица.

- Това е добра новина. Не че тук е много опасно, но все пак...

- Нямам нетърпение да я видя. Беше много свястна, не мога да си представя, че е станала компаньонка. А вие казвате, че е била много добра...

- О, да - кимна Дженифър. - Лично аз не съм я виждала, защото постъпих, след като си беше тръгнала. Но чувах, че действително била много добра. Имала най-добрите клиенти.

- Мислиш ли, че все още работи някъде в „Ропонги“?

- Може би - колебливо отвърна Дженифър. - Питай Люк, бармана. Той непрекъснато броди из „Ропонги“. Няма начин да не знае, ако Анабел все още е тук.

- Люк ли? Мисля, че вече се запознах с него.

- Австралиецът - добави Дженифър и махна към двамата мъже със смокинги зад бара, които наливаха уиски в чашите пред себе си.

Стеф погледна над рамото й към рецепцията. Хиро и Амир оживено разговаряха, а между тях лежеше купчина формуляри. В един момент Амир започна да спуска ръкавите си, очевидно за да скрие татуировките.

- Благодаря - усмихна се Стеф.

- Гледай да не те види Хиро - обади се след нея Дженифър.

Загрузка...