Макар и отключена, външната врата беше заяла и се наложи да я блъсне няколко пъти с рамо. В крайна сметка тя жалостиво проскърца на несмазаните си панти и отстъпи, пропускайки посетителката в тъмния влажен коридор.
Тук вони, помисли си Стеф. Това място е истинска дупка. Нищо чудно, че Анабел го е напуснала. При първа възможност и аз ще направя същото.
Умората беше взела връх над глада. Беше сигурна, че ще заспи въпреки недоволното куркане на червата й. А за храна щеше да мисли, след като се събудеше.
Зад затворената врата на стаята се чуваше хъркане. Стеф завъртя ключа и предпазливо надникна. Жълтеникавата светлина от коридора разреди тъмнината вътре.
На долното легло спеше момиче, скръстило ръце на гърдите си. Златистата му коса се беше разпиляла по възглавницата. От мястото си Стеф можеше да види само носа и остро очертаните скули на фона на бяло като мрамор лице. Идилията се нарушаваше единствено от отворената уста, през която излиташе дрезгаво хъркане.
После забеляза фотографиите на стената край леглото. На едната се виждаше дете с кестенява коса и отнесен поглед, на възраст осем-девет години. Другата беше на мъж с шарена риза на дървосекач и посребрена коса, чиито устни бяха посинели от студ.
Флуоресцентната тръба в коридора хвърляше ивица светлина директно върху долното легло, но останалата част от стаята продължаваше да тъне в мрак. Липсваше прозорец, през който да се промъкнат лунни лъчи. Стеф щракна електрическия ключ, крушката шумно изпука.
- Хей, какво правиш? - стресна се момичето и прикри очите си с длан. - Загаси лампата!
- След минутка - отвърна Стеф. - Само да стигна до леглото си.
Из цялата стая бяха разхвърлени торби, от които стърчаха ярко оцветени дрехи от ликра. Нестабилните рафтове на стената бяха празни.
Момичето изпъшка, завъртя се на една страна и дръпна завивката над главата си.
- Побързай, искам да спя - промърмори то. Гласът му беше тих и дрезгав като на някое от момичетата на Бонд.
- Не мога да бързам! - сопна се Стеф. - Вещите ти са разхвърляни из цялата стая!
Разбута торбите и се насочи към леглото, жегната от грубото отношение. Първата й работа беше да потърси дневника на Анабел под възглавницата, но него го нямаше.
Опипа пространството с длан, но отново не откри нищо.
- Ти ли си взела дневника?
- Какво?
- Дневника ми. Беше под възглавницата. Ти ли си го взела?
-Не.
Безпокойството зае мястото на липсващата храна в стомаха й. Но едновременно с това я обземаше смъртна умора.
Утре сутринта ще мисля за това.
Главата й се отпусна на възглавницата, която май беше пълна с нещо като ориз. Придърпа лепкавата завивка и моментално заспа.
На сутринта се събуди от глад. Ужасен глад, от който й се виеше свят и който запълваше червата й с въздух. Усети метален вкус в устата си. Главата я болеше. В стаята продължаваше да цари непрогледен мрак. Липсата на прозорец й пречеше да разбере дали се е съмнало. Единствените звуци бяха тихото хъркане отдолу и грохотът на уличното движение отвън.
Не след дълго отново се сети за Джулия. И за Анабел. С Джулия можеше да говори не по-рано от вечерта, но сега трябва да потърси дневника. С положителност беше някъде в стаята. Като го намери, ще позвъни на някой от номерата, изписани на визитките. Може би някой от клиентите на Анабел ще знае нещо за нея. Няма да е трудно да се срещнат по-късно през деня, в случай че живее или работи наблизо.
- Хей - обади се съквартирантката й, когато Стеф скочи на пода. - Снощи викаше насън и ме събуди.
- Понякога го правя - кимна Стеф, въпреки че не си спомняше да беше сънувала кошмари.
- Викаше: Той е мъртъв, той е мъртъв! Много ме изплаши.
- О, ще свикнеш. Сигурна ли си, че не си виждала дневника ми? - Потупа с ръка възглавницата. - Беше тук, отдолу.
- Не съм. Вече ти казах.
Стеф преобърна раницата си. На прашния под се посипаха дънки и тениски, изпод които изпълзя хлебарка с размерите на кутийка кибрит. Тя стреснато се дръпна, но насекомото изведнъж разпери криле, литна и се оплете в косата й. Стеф го сграбчи, запрати го на пода и го настъпи.
- Не може ли по-тихо! - изръмжа момичето от долното легло.
Без да й обръща внимание, Стеф издърпа чаршафите и преобърна матрака, но дневникът не се виждаше никъде. Освен това беше толкова гладна, че очите й започнаха да се замъгляват. Бурканите бяха на прашните рафтове в коридорчето, но тя все още имаше достатъчно достойнство, за да не докосва чужда храна - въпреки съблазънта на пакетите със спагети и бял хляб.
Ще пообиколя „Ропонги“. Наоколо трябва да има и други жилища на чужденци. Може би Анабел живее в някое от тях, защото е по-хубаво. Може би има дори прозорец.
Реши, че е глупаво да рови за дневника с празен стомах, силно главоболие и раздразнена съквартирантка на долното легло. По-добре да се върне, когато главата й се проясни, а леглото е празно.
Тя се озова на тясната шумна уличка. Слънцето беше бледожълто, скрито зад разкъсани облачета, но въпреки това прекалено ярко за разширените й от мрака зеници.
Вече е следобед. Тя погледна часовника си. Спала съм дълго, но въпреки това се чувствам уморена.
Пое бавно напред, оглеждайки фасадите за табели, от които да личи, че се дават жилища под наем за гайджин. На дневна светлина Токио изглеждаше тих и спокоен. Във въздуха се носеше аромат на варен ориз и прясна риба, по тротоарите бяха изнесени сандъчета с цветя, а добре облечени хора купуваха кутии с бенто от уличните сергии и пиеха напитки във високи пластмасови чаши. Всичко изглеждаше цивилизовано.
Стеф реши да изследва задните улички със стар паваж. Не след дълго се озова в някакъв парк с кръгли палатки, пред които бяха подредени износени обувки. Продължи напред. Пред очите й ту се появяваше, ту изчезваше оранжево-бялата „Ропонги“ - токийският еквивалент на Айфеловата кула.
Оказа се обаче, че изтощението от продължителния глад е по-силно, отколкото беше допускала. След изкачването на една дълга и стръмна уличка пред очите й изведнъж притъмня, а краката й омекнаха. Отпусна се на земята и опря гръб в някаква счупена бариера, която заместваше бордюра. После премигна няколко пъти, за да прогони оранжево-сивите кръгове пред очите си.
Насреща блестяха стъклените витрини на някакъв магазин за платове, пълни с изящни сиви, кремави и сини коприни, украсени с фина бродерия. Това едва ли е къща за гайджин, съобрази тя, но въпреки това нещо привлече вниманието й.
Над отворената врата имаше дървена табела, изписана с черни йероглифи. Под нея стоеше възрастна жена, облечена в елегантна зелена дреха от коприна, покрита с кленови листа в бледоръждив цвят. Ръкавите и якичката бяха от тъмносива коприна. Кимоно. Елегантно, с безупречна кройка. Сивата коса на жената беше ситно накъдрена и дори не помръдваше от ветреца. Тялото й беше стегнато - твърдо и силно като дърво.
- Охаййо... Гозаймасу...
Стеф се засмя на недодялания си акцент. Непознатите японски думи й се сториха не по-малко твърди от жената насреща.
- Случайно да знаете някоя къща за гайджин наблизо?
Жената се намръщи, обърна се и влезе в магазина, без да показва никакви емоции. Стеф сви рамене. И без това беше време да се връща. Съквартирантката й би трябвало вече да е станала, а това щеше да й даде шанс да претърси цялата стая за дневника.
Тряс!
Внезапно се озова отново на грапавия бетон, а главата й започна да пулсира от сблъсъка със счупената бариера. Пред очите й се появиха вече познатите оранжеви кръгове.
- Ох! - простена Стеф и докосна главата си, усещайки оформянето на солидна цицина. После всичко потъна в мрак.
Не беше сигурна колко време беше останала в несвяст, но когато дойде на себе си, пред очите й се появиха чифт глезени в бели чорапи, стъпили в странни дървени чехли. Миг по-късно усети как силни ръце я изправят на крака.
- Добре съм, нищо ми няма - промърмори тя въпреки болката, която прониза обсипаната й с белези ръка. Но този, който я държеше, не й обърна внимание. - Наистина съм добре, трябва да се прибирам.
Сивата настилка се раздвижи под нея. После се озова в просторна и светла стая с бамбукови рогозки по стените и многобройни претъпкани с платове лавици. Усети как я по-бутват към плоската възглавница на пода и покорно седна. След това ръцете я пуснаха.
Направи опит да се изправи, но се оказа, че не може. Стаята се люшна пред очите й, после бавно се върна на фокус. Беше светла и хубава, а въздухът миришеше на цветя и коприна. След няколко секунди забеляза жената със зеленото кимоно, която стоеше с гръб към нея.
- Благодаря ви - промълви Стеф. - Трябва да съм... Всъщност не знам. Благодаря, че ми помогнахте.
- Алкохол? - рязко попита жената и изведнъж й заприлича на строга учителка.
Стеф се втренчи в изправения й гръб.
- Мен ли питате?
- Тук няма други хора.
- Искате да разберете дали съм пияна? - попита Стеф и направи нов опит да се изправи на омекналите си крака. -Мисля, че е време да си вървя...
Осъзнала, че за момента е безсмислено да стои права, тя се опита да кръстоса крака, но бързо установи, че няма сили. Спомни си колко беше гъвкава преди инцидента и колко лесно заемаше позата с кръстосани крака.
- Не прекъсвай хората, това е грубо. - Раменете на дамата потръпнаха под коприната. - Момичетата не бива да пият.
- Не ви прекъснах - отвърна Стеф и докосна с длан челото си. - Просто изяснявах нещата. Освен това изобщо не съм пила. Просто цял ден не съм яла нищо. Но вече съм добре... Само ще си поема дъх и тръгвам. Трябва да открия една своя приятелка.
Жената се обърна. Бавно и прецизно, като махалото на стенен часовник. Беше доста висока и широкоплещеста за японка - някъде към метър и седемдесет, с красиво лице, изящен нос и високо извити вежди. Стеф прецени, че е на седемдесет, а може би и на осемдесет години, но изглеждаше много поддържана и във великолепна форма. Кожата й беше мека като кадифе, но очите й оглеждаха Стеф с гняв и открита враждебност.
- Изсъхнала си като препържена риба - отбеляза с равен глас тя. - Предполагам, че работиш в „Ропонги“. Скоро ще се превърнеш в стъкло. В напълно прозрачно стъкло.
- Не мисля, че изглеждам чак толкова зле - възрази Стеф, а мислено добави: А и не е твоя работа. - Просто пропуснах закуската и... Не, не работя в „Ропонги“. Все още не.
- Не е трябвало да пропускаш закуската си!
Стеф се втренчи в студения копринен гръб.
- Ще си почина само минутка и тръгвам.
Стъкло. Спомни си за сивата кожа и мъртвешките очи на Джулия.
- Пак проявяваш грубост! Трябваше да ме попиташ дали можеш да си починеш тук.
- Май нямам голям избор - промърмори Стеф и потърси с поглед вратата. - Чувствам се много замаяна, но след минутка ще бъда добре.
Жената май кимна.
- Ще останеш тук, докато ти приготвя храна - отсече тя. - А ще си тръгнеш, когато аз преценя, че си добре.