Стъклени гейши

53.

- Много добре, Ямамото сан.

Стеф пляскаше с ръце, докато Ямамото пееше на златистия микрофон. Беше останал без дъх и внимателно следеше английските думи на екрана, но все пак успя да се усмихне.

Стеф го наблюдаваше от бялото кожено кресло с чаша шампанско в ръка. По негово настояване бяха дошли във ВИП залата на „Холивуд“ - частен салон за известни личности и много богати мъже. Ямамото бе отказал да седне в главния бар на „Холивуд“ и Стеф с удоволствие го придружи до ВИП залата, тъй като там щеше да получи двойни бонуси за напитките, докато чакаше края на смяната си в три часа.

Тя напълни с шампанско двете чаши, като се стараеше да изсипе завидно количество върху гладката стъклена повърхност на масата. После разля още от газираната течност в съда за лед. Така успя да пощади организма си от известна доза алкохол. При други обстоятелства щеше да изпусне бутилката на пода, но бодигардът изрично я бе предупредил да пази белия килим на ВИП салона.

- Страхотен сте, Ямамото сан! Доста по-добър от мен -извика Стеф.

Колкото и да беше Странно, тя имаше чувството, че общува много по-лесно с Ямамото, откакто се бе научила да сгъва жеравите на госпожа Кимоно. А той сякаш я харесваше все повече. Всъщност всички клиенти си падаха по нея. Стеф работеше в „Каламити Джейнс“ от няколко нощи, а вече бе придобила популярност.

Може би ще остана в клуба шест месеца вместо три. Така не само ще спестя за курса, но ще спечеля и допълнителни пари. Няколко хиляди йени в повече, с които ще си купя скъпи дрехи и други неща. Ще бъде жалко да не се възползвам от толкова хубава работа.

Изведнъж от вратата се разнесоха гласове и Стеф се обърна. Някакъв мъж с червена тениска говореше с костюмирания портиер. Беше Люк. Стеф искаше да потъне в коженото кресло. Но нямаше къде да се скрие. Тя и откраднатият й клиент се виждаха отвсякъде.

- Само минутка. После ще си тръгна - каза Люк.

Портиерът кимна.

Не, не го пускай...

Стеф се усмихна вяло, когато Люк се приближи до нея.

- Здрасти. Радвам се, че си тук...

Люк я погледна разочаровано.

- Научих всичко от Мама. Откраднала си един от най-добрите й клиенти. Смятах те за по-различна. Мислех, че се интересуваш от хората.... Не предполагах, че си от онзи тип жени, които лъжат другите заради повече пари.

- Не бива да говоря с теб - прошепна Стеф. - Нямам право да... Ямамото е мой клиент и сам избра да дойде с мен в „Каламити Джейнс“. Става дума за бизнес.

- Да, разбира се. - Люк пъхна ръце в джобовете на дън-ките си. - Искала си да изкараш още няколко хилядарки. След като Мама ти намери работа.

- Щеше да направиш същото на мое място - заяви Стеф. Притесняваше се, че песента на Ямамото скоро ще свърши.

Нима Люк не знаеше, че Амир не си е покрил сметката? Не бе ли чул за дълга, който Мама я бе принудила да плати? A за номера на Хиро? Стеф усети как я обзема гняв. Кой му даваше право да я съди?

- Наистина започнах в „Джейнс“, за да печеля повече -призна Стеф. - Но какво от това? Трябваха ми спешно пари. Толкова ли е лошо?

- Оттук нататък непрекъснато ще се стремиш към следващата йена. Доскоро искаше да намериш приятелката си. Не виждам да я търсиш в момента. Знаех си, че ще се промениш.

Стеф го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше. През стъкления панел на вратата тя забеляза как някакво момиче се доближава до него. Частити. Стеф си спомни как Дженифър й бе предложила да спечелят някоя йена в клуба от бутилките с шампанско. Явно заведението беше популярно сред всички компаньонки, а не само сред момичетата от „Джейнс“, които бяха длъжни да остават там до три часа.

Частити се хвърли на врата на Люк. Лицето й се намираше едва на сантиметри от неговото. Тя прокара пръсти по косата му. Люк сякаш се смути, но сложи ръце на кръста й. Стеф усети остро пробождане в сърцето си.

Ще му докажа, че искам да открия Анабел. Просто вниманието ми беше отвлечено от други неща. Няма да мисля единствено за следващата йена.

Ямамото седна до нея.

- Искаш ли да отидем да пазаруваме? - попита той.

- Да пазаруваме ли? Часът е четири през нощта.

- „Дон Кихот“ е отворен денонощно.

„Дон Кихот“ беше седеметажен безмитен магазин. Логото му представляваше симпатичен пингвин с шапка на Дядо Коледа. Вътре се продаваше всичко - перуки, костюми, фотоапарати.

- Не, благодаря. - Стеф погледна часовника си. Беше време да се прибира. - Тъкмо си спомних, че трябва да свърша нещо важно. Благодаря за предложението, но се налага да тръгвам.

Къде си?

Стеф претърси чаршафите и надникна в калъфката на възглавницата. После обърна наопаки раницата, разхвърля дрехи и гримове, но от дневника нямаше и следа. Тя отиде в дневната, чието ярко болнично осветление й се стори непоносимо в ранните часове на утрото, и опипа седалката на канапето. За свое успокоение намери дневника в една от пролуките на запарената изкуствена дамаска. Спомни си, че го бе оставила там преди време. Как бе могла да прояви подобна небрежност?

Сега се зарадва на познатия почерк, сякаш бе срещнала стар приятел. С всяка страница буквите ставаха все по-разкривени и трудни за разчитане. Люк говореше глупости. Тя още се притесняваше за Анабел.

За разлика от предишните пасажи следващият не започваше с думите „Мили Боже“. Стеф прелисти напред и забеляза, че Анабел не е използвала това обръщение до края на дневника.

Сигурно е лесно да загубиш вярата си тук. Дори се учудвам, че е разговаряла с Господ толкова дълго.

Клиентите се изплъзват от ръцете ми. Останаха ми само трима. Трябва да работя по-усилено. Господин Така може да се окаже наистина обещаващ. Ако успея да го спечеля, ще имам четирима клиенти...

В този миг външната врата се затръшна. След секунди Наталия мина покрай помещението на път за стаята им.

- Ей! - извика Стеф.-Наталия!

Сърдитото изсечено лице на Наталия се появи на вратата. Дори от няколко метра Стеф долови миризмата на алкохол и парфюм.

- Значи работиш в „Джейнс“? - тросна се тя. - Видях те тази вечер.

- Да, тъкмо започнах. Познаваш ли момичето, което преди е живяло в нашата стая?

- Не. Вече ти казах.

- И тя е работила в „Джейнс“. Виждала ли си я там?

- Не, никога.

- Предполагам, че в клуба има много момичета. Майкъл ми предложи специален договор, същия като твоя.

- Двайсет и четири часов договор? На повикване? Направи го. Парите са добри. Ще бъдеш ужасно заета, но си заслужава.

- Не знаех, че го наричате така - каза Стеф.

Тя си спомни за списъка с бонуси в стаята за преобличане на „Джейнс“. До името на Наталия беше написана цифрата 24. Но какво означаваха инициалите СК, поставени до името на Джулия?

- Не те ли притеснява да излизаш с по-възрастни мъже? - попита Стеф. - Да бъдеш толкова интимна с тях?

Наталия сложи пръст на устните си.

- Трябва да пазим тайна, нали разбираш? Всички са наясно, но никой не го обсъжда. Просто казваме, че сме подписали специален договор. Нищо повече.

- И все пак, притеснява ли те?

- Не, изобщо - отвърна Наталия. - Дори ми харесва. Прекарвам около двайсет минути с някой мъж, без да се налага да говоря с него или да се преструвам на любезна. Не съм длъжна да го правя, дори ако го заведа в клуба.

Наталия тръгна към стаята. Докато я наблюдаваше как се отдалечава, Стеф си помисли колко е изтощително да бъдеш винаги весела в присъствието на клиентите. Момичетата трябваше да се смеят на шегите им и да се наслаждават на компанията им. Тя знаеше, че ще се чувства по-добре, ако се отърве от подобно задължение, и определено не осъждаше Наталия или Джулия, че спят с мъже за пари. Просто отказваше да поеме по техния път.