Джордж измъкна диктофона от джоба си и го постави на масата. Лампичката за запис вече мигаше. Всичко беше готово за началото.
- И тъй, откъде ще започнем, Мама? Книгата трябва да бъде, как да кажа... Продаваема. Към това се стремят всички издатели. Затова предлагам да обърнем внимание на политическите скандали и интригите - най-привлекателните теми.
- И на секса - бързо кимна Мама.
- Не знам - колебливо поклати глава Джордж. - Според мен хората предпочитат да четат за хората с власт. Тоест за политиците, които са най-важните ви клиенти.
- Най-вече за сексуалния им живот - добави Мама. - Сексът продава. Повярвайте, знам го от опит. - Поколеба се за момент, после попита: - Да разкажа ли кога за пръв път видях мъжки пенис?
Джордж изпусна капачката на химикалката си, която заподскача по бамбуковата рогозка.
- Беше пенис на европеец - продължи с развеселен тон Мама и изведнъж заприлича на купонджийка от „Ропонги“. - Трябва да ви разкажа всичко, защото то беше свързано с първата ми работа.
Джордж колебливо кимна.
- Може би ще е по-добре да започнете със „Синатра“.
- Не, ще започна е бягството си в Токио - поклати глава тя.
- Не сте ли родена тук? Мислех, че майка ви... - Джордж натисна върха на химикалката в хартията.
- Не. Тогава живеехме в Киото.
- На колко години бяхте, когато дойдохте в Токио?
- На шестнайсет.
Мама посегна към ножа на масичката и започна да реже на две желатиновите бонбони дай, разкривайки яркочервената им вътрешност.
- Баща ми живееше тук и аз се надявах да остана при него. Не исках да се омъжвам. Бях млада и хубава. Изглеждах добре, както казваха хората. Наполовина американка, наполовина японка. Страхувах се да загубя всичко, като стана нечия съпруга, както настояваше майка ми. А Токио ми се стори страшно вълнуващ град: хора с татуировки и отрязани пръсти, ярки реклами, оживление.
- И се свързахте с баща си, така ли? - подхвърли Джордж, поглеждайки с копнеж лъскавите бонбони.
- Да. Написах му писмо, в което уточнявах с кой влак ще пристигна, купих си билет с монетите от касичката и тръгнах на път с една раница дрехи.
- Смело - отбеляза Джордж. - Просто се качвате на влака и тръгвате. Може ли? - ръката му се протегна към бонбоните, но Мама го изпревари, набучи един на върха на ножа и ловко му го подаде. - Не се ли страхувахте?
- О, да, много се страхувах. Нямах никакви пари, а баща ми не беше от хората, на които може да се разчита. Като всички мъже.
Джордж престана да дъвче бонбона, който беше успял да налапа. Мама го дари със сладка усмивка и добави:
- Изобщо не бях сигурна, че ще ме посрещне на гарата.
- А посрещнали ви?
Мама присви очи. Топлината и сигурността на апартамента замъгляваха спомените за онзи страшен следобед, останал толкова назад във времето.
- На гарата имаше много хора - каза след кратка пауза тя. - И много неща, които не можеха да се видят в Киото -хора с дънки, опънати върху дебелите им задници, карирани костюми, кожени якета с големи яки. Жените носеха косите си, свободно пуснати край лицето. „Ангелите на Чарли“, нали знаете. Имаше и много кафенета, сергии за бенто и онигири. Съвсем като днес. Блъсканицата беше ужасна. Чувствах се като малка рибка ажи, попаднала и огромна златна кои.
- Какво се случи, когато се появи баща ви? - попита Джордж и лепкавите му пръсти оставиха следи върху бележника.
- Стоях до касите и го чаках - каза Мама. - Баща ми беше висок и аз се надявах, че ще зърна главата му над тълпата. Чаках го три часа. Навън започна да се здрачава. Охраната ме гледаше подозрително. Влязох в една телефонна кабина и се обадих на неговия приятел Томи.
- Нямахте ли номера на баща си?
Мама поклати глава и рядката черна косица се разлюля покрай бледите й скули.
- Той не ми го изпрати, въпреки че го помолих. Разполагах единствено с телефона на Томи.
- Кой беше този Томи? - пожела да уточни Джордж, докато записваше името в бележника си.
- Съдържател на клуб. Стар приятел на баща ми. Познавах го от дете, когато родителите ми все още бяха заедно и живеехме в Токио.
- Какво се случи после? Дойде ли да ви вземе този Томи?
- Хай - кимна Мама и отново вдигна ножа. - Още бонбони, Джордж сан?
Джордж кимна и посегна да вземе бонбончето, набучено на острието.
- Томи дойде на гарата да ме посрещне - добави Мама. -Но не беше такъв, какъвто го помнех. Беше по-слаб, с много бледо лице. Приличаше на някакво огромно насекомо. Появи се на перона със синя кутийка бира „Кирин“ в ръка. Спомням си това много ясно. Пушеше и цигара, „Ларк“. Помислих си, че прилича на гангстер. Всъщност той беше гангстер, но тогава още не го знаех. Но се уплаших. Може би интуицията ми влезе в действие.
- И какво направихте? Избягахте ли?
- Не, въпреки че трябваше - усмихна се Мама. - И къде можех да отида?
- Може би обратно у дома? - подхвърли Джордж и избърса захарта от устните си.
- Не можех да се върна там - леко повиши тон Мама. -Майка ми беше бясна. Но както и да е. Приближих се към Томи, поклоних му се и обясних, че няма къде да се подслоня, защото баща ми не е дошъл да ме вземе. „Ще ти осигуря подслон - отвърна той. - Но ще трябва да работиш в клуба, за да си плащаш разноските, ясно?“ Какво можех да кажа? Нямах пари, нямаше къде да спя. Реших да остана при Томи, докато открия баща си и всичко бъде наред.
- Що за клуб беше това?
- Казваха им клип клубове и повечето от тях се намираха в близост до „сапунените бани“ в „Шинджуку“, за които ще ви разкажа по-късно. - Забелязала, че Джордж бърчи вежди, Мама побърза да добави: - Не сте ли чували за клип клубовете? Това са изключително скъпи заведения, в които специално назначени момичета привличат клиенти, обикновено чужденци. Аз дори не бях чувала за тях, преди да започна работа в клуба на Томи. Те не са типично японски.
Приведен над бележника си, Джордж намести химикалката между пръстите си.
- Томи имаше проблем с пиенето - продължи Мама. -Нещо, което не е характерно за японците. - Забелязала, че чашата на госта е почти празна, тя се наведе да я допълни с изящните движения на опитна компаньонка.
- Кога започнахте работа в този клуб?
- Веднага - отвърна Мама. - Направо от централната гара отидохме в квартала за забавления „Шинджуку“. Вечерта беше много топла, защото беше в разгара на лятото. Улиците бяха претъпкани с народ. Спомням си, че минавахме покрай сгради, опасани от грозни черни кабели. Мъжете бяха облечени в костюми, а някои от тях носеха големи черни очила. По онова време малко жени носеха кимоно, но тук-там все още се срещаха красиви жени, включително и гейши. Човек неволно затаява дъх, когато види гейша в Токио. Все едно да видиш голяма шарена пеперуда в някой тъмен и мрачен офис. Бяха толкова пъстри и свежи! А не като мен, както изглеждах тогава - с дълга черна коса, облечена с плисирана пола и блуза.
- Този клуб... в Квартала на удоволствията ли се намираше? - попита Джордж, запълвайки листа пред себе си със ситни сини букви. - Зоната, която някои хора наричат „Района с червените фенери“?
- Да. Отидохме до клуба на Томи с метрото. Бях много нервна. Спомням си, че когато слязохме на станцията „Шинджуку“, бях много доволна от навалицата, която ни пречеше да се придвижваме бързо. Беше ми много зле, постоянно преглъщах, за да не повърна. Жените по улицата бяха много елегантни - като повечето жени в Токио. - Мама се изсмя и добави: - А по онова време аз дори не подозирах за съществуването на изкуствени мигли. Мислех си, че токийските дами са се родили с прекрасните дълги и елегантни мигли, докато моите бяха къси и сплъстени. Толкова знаех и за гримовете, облеклото и останалите неща. Но сега е съвсем различно, нали? - Тя приглади избелялото кимоно върху бедрото си и сложи ръка на хълбока, заемайки надменна поза.
Джордж сведе очи към бележника си.
- И тъй, пристигнахте в клуба...
- О, да.
- Как се казваше?
- „Гранд бар Томи“. Намираше се на втория етаж на една улица с нощни клубове, които носеха западни имена -„Бонсоар“, „Пикасо“ и други подобни. Но когато пристигнахме, навън беше още светло и неоновите реклами бяха изключени. Имах чувството, че ми шепнат нещо.
- Сигурно сте били уплашена - подхвърли Джордж.
- О, да - кимна Мама. - След като се преместихме в Киото, бях забравила много неща за Томи. Бих казала, че така ми беше по-удобно. Той си беше истински пияница. От малка го помнех с питие в ръка. Освен това имаше много проклет характер. Чак когато влязох в бара, започнах да си спомням какво беше поведението му. Към мама, пък и към мен.
- По-точно?
- О, това не трябваше да го споменавам - махна с ръка Мама. - По-добре да ви разкажа за клуба. Не беше кой знае колко елегантно заведение, но предполагам, че никой не обръща внимание на обстановката, когато е погълнал достатъчно уиски. Томи изпращаше на улицата млади момичета, които да подмамват клиентите. Най-вече чужденци, които не могат да се оправят с японските цени. Аз трябваше да бъда едно от тези момичета.
- Съгласихте ли се?
- Нима имах избор? - сви рамене Мама. - Томи прекрасно знаеше с кого си има работа: наивно шестнайсетгодишно момиче. Беше сигурен, че ще изпълнявам всичко, което иска от мен. На всичкото отгоре говорех и английски - едно много голямо предимство в бизнеса за привличане на клиенти. Разведе ме из заведението и ми показа малките сепарета, в които, както подозирах, мъжете и жените правеха всякакви неща. После ме вкара в стаята за преобличане зад бара.
- Стая за преобличане? - попита Джордж, без да спира да пише.
- Всъщност не беше стая, а по-скоро гардероб. Миришеше отвратително на уиски и на някакъв препарат за почистване на дъски. На вратата беше окачена униформата ми... - Мама се прокашля, елегантно вдигайки длан пред устата си. После отпи глътка чай.
- Какво представляваше тази униформа?
- Ученическа. Само дето полата беше малко по-къса, а блузата - по-тясна. Към нея имаше и яркочервена вратовръзка, която повече приличаше на шалче. През седемдесетте тези вратовръзки бяха много модерни. Томи дори ми връчи една ученическа чанта с истински учебници в нея. Които, естествено, никога не разгърнах... - Старата жена се усмихна широко. - След това ми каза да се преобличам и да започвам работа.
- Какво по-точно очакваше от вас? - приведе се напред Джордж.
Мама се прозя и поклати глава.
- Много се уморих, а и скоро трябва да тръгвам за работа. - Погледна часовника си и стреснато подскочи. - Ай! Много скоро! Трябва да се приготвя.
- Моля ви, само още няколко минути - рече репортерът.
- Не, Джордж сан - изправи се Мама. - Днешното интервю приключи.
- Кога да дойда пак? Може би утре?
- Ще видим. Позволете да ви изпратя до вратата.