50.

Асансьорът тръгна нагоре. Когато обаче стигна до шестия етаж, вратите не се отвориха. Стеф отново натисна бутона, но нищо не се случи. Минаха няколко секунди, преди тя да забележи тесен процеп, който светеше в червено на златистата стена. Приличаше на слот за електронна карта.

Стеф пъхна пръсти между вратите на асансьора и успя да ги открехне съвсем леко. През пролуката се виждаше тъмен коридор, огрян от особена синя светлина. Но колкото и да се опитваше да ги раздалечи, вратите не помръдваха. Разочарована, тя се отдръпна и асансьорът изведнъж се понесе надолу. Стеф натисна бутона на шестия етаж, но без резултат. Кабината спря на петия и се отвори. Отвън стоеше Майкъл.

- Какво правиш, млада госпожице?

- Търся Джулия.

- Кого?

- Джулия.

- Не познавам клиент с такова име - заяви Майкъл. -Съжалявам, но съм леко объркан. Не би трябвало да си тук, освен ако не изпращаш някой клиент. Излез от асансьора.

Стеф се подчини.

- Едно от момичетата, приятелката ми Джулия... - започна Стеф. - Мисля, че припадна, но... Може би е дошла насам, исках да проверя дали всичко е наред. Просто изчезна в нищото.

- Рецепцията не е подходящо място за компаньонки -обясни Майкъл и сложи ръка около кръста й. - Нито асансьорът.

- Но Джулия...

- Джулия е добре.

Той я поведе към клуба и двамата влязоха в стаята за преобличане.

- Виждаш ли? - Майкъл извади картата на Джулия от стойката на стената. - Тръгнала си е преди няколко минути. Явно си я изпуснала. Наложи й се да приключи по-рано тази вечер. Имаше уговорка с Рики.

Стеф кимна и се втренчи в картата. Беше толкова пияна, че не можеше да различи цифрите. Вероятно си бе въобразила някакви неща.

- Добре - отстъпи тя.

- А сега се връщай на работа - нареди й Майкъл.


- Колко е часът? - попита Стеф.

- Два и половина - каза красивото осемнайсетгодишно момиче до нея, което през десет минути нанасяше нов слой яркочервено червило върху устните си.

Стеф седеше в едно сепаре на бар „Холивуд“ с три компаньонки от „Каламити Джейнс“ и постоянно броеше изминалите минути. Нямаше търпение да се прибере у дома. Оставаше й още половин час.

- Всяка вечер ли сме длъжни да идваме тук?

- Някои от нас - отговори момичето с яркото червило. - Прочети договора си.

- Джулия не трябваше ли да дойде? - попита разтревожено Стеф, въпреки че бе видяла картата й по-рано. Още си спомняше русата й коса, разпиляна върху масата в клуба. Сцената й се бе сторила съвсем истинска.

- Зависи от договора й - заяви момичето. - Ако е сключила специално споразумение, може и да не идва тук.

- Сигурно това е причината. Ей! - Стеф се приведе напред. - Онзи мъж там е... не е за вярване.

- Кой? - поинтересува се момичето и проследи погледа на Стеф.

В бара току-що бе влязъл Амир, който подаваше на бармана картонена кутия, облепена с червена лента.

- Дължи ми пари - обясни Стеф.

- Той ли? Стеф... Амир работи за мафията. Помага на Майкъл с тъмната страна на бизнеса. Сериозно. Забрави за парите.

Но тя вече бе тръгнала към Амир.

- Сложи го под бара и го предай на Майкъл - казваше Амир, когато Стеф се приближи.

- Здравей. - Стеф го потупа по рамото. Той се обърна към нея. Очите му бяха кръвясали и изпълнени с раздразнение. - Помниш ли ме? Веднъж ме заведе на дохан. В „Синатра“. Картата ти нямаше покритие и шефовете ме накараха да платя сметката ти. Дължиш ми пари.

- Разбира се, че те помня. Тогава не успях да ти помогна. - Амир се обърна с гръб към бара и облегна лакти на лъскавия дървен плот. - Но сега явно имаш проблеми. Може би все пак ще ти бъда полезен.

- Моля?

- Добър приятел съм с момичетата, които се нуждаят от пари.

- Страхотно - заяви Стеф и скръсти ръце. - Но аз искам единствено да покриеш дълга си.

Амир сви рамене.

- Щом си проявила глупостта да заведеш лош клиент в клуба, проблемът е изцяло твой. Но ако търсиш начин да се изплатиш на шефовете си, съм готов да ти помогна. Вече ти казах, че познавам много мъже, които харесват момичета като теб.

- А аз ти казах, че не ме интересува. Трябва да ми върнеш парите.

- Отхвърляш предложението ми? - Очите на Амир потрепнаха. - Значи ми обявяваш война. Не ти го препоръчвам. По-добре не ми създавай проблеми.

Когато забеляза как вените на врата му изпъкват, Стеф осъзна, че той няма да отстъпи. Амир не виждаше причина да плати сметката си в клуба, а и изобщо не възнамеряваше да търпи постоянните й напомняния. Просто искаше да я използва за своя собствена финансова изгода. Не, Стеф определено не му обявяваше война. Беше й омръзнало от конфликти.

- Не се нуждая от помощта ти - каза тя през стиснати зъби. - Все някак ще намеря парите.

Амир се обърна.

- Пазиш телефонния ми номер, нали?

Докато Стеф го наблюдаваше как се отдалечава, на бара се появи Люк.

- Ей, Люк! - Тя помаха на мъжа с червената тениска. -Люк!

Хванал някаква книга под мишница, той се приближи към нея със скокливата си походка.

- Не съм те виждал скоро. Мислех, че си болна.

Косата му беше леко накъдрена от влажния въздух навън, но въпреки студеното зимно време той не носеше палто.

- Не, не съм болна.

Стеф се обърна към останалите компаньонки и се почувства неловко. Дали Люк знаеше, че тя бе сменила клуба и бе откраднала един от най-ценните клиенти на Мама? Но какво друго й оставаше? Хиро й бе погодил номер.

- Добре тогава.

Люк изглеждаше объркан. Той се присъедини към нея до кеговете с „Бъдуайзър“ и „Бекс“ и й предложи свободен стол.

- Къде беше през цялото време? Щом се върнеш, ще трябва да платиш доста глоби. Наказват те дори когато си в болнични. Не ти ли го обясниха?

-Ами аз... просто се нуждаех от почивка - отвърна Стеф и се заигра с един кичур коса.

Значи Люк не знаеше. Стеф се зачуди какво ли би си помислил за нея, ако научеше. Но все пак ставаше дума за бизнес, нали? Момичетата постоянно водеха клиентите си в нови заведения. А и тя имаше по-основателна причина от тях. Нещо обаче й подсказваше, че Люк няма да прояви разбиране. Мисълта, че може да го разочарова, я тревожеше.

- Ямамото сан не е идвал в клуба, откакто ти изчезна -заяви Люк. - Обикновено го посещава всяка вечер.

- Нека не говорим за работа - помоли го Стеф. - По-добре да обсъдим... други неща. Каква е тази книга?

На корицата бе изобразена гейша с плътен червен грим около очите.

- Пътеводител - отвърна Люк. - Време е да опозная Япония.

- Никога не ми е хрумвала подобна идея.

- Тук има какво да се види. Всички ние се храним, спим и работим в „Ропонги“. Заблуждаваме се, че живеем в Япония. Но „Ропонги“ не е Япония. Какво ще кажеш да отидем някъде тази нощ? Ще те заведа на типични японски места.

Стеф се усмихна. Идеята да излезе с мъж на нейната възраст, когото не трябва да обслужва, й се стори чудесна. Нямаше търпение да напусне скъпите барове и западните ресторанти в „Ропонги“.

- Звучи страхотно. - Стеф погледна часовника си. -Но... може би след половин час.

- Защо? Да нямаш среща с клиент?

-Не.

- Хайде. Заведението е скучно. Наоколо има стотици такива барове. Да се махаме от тук.

Той й подаде ръка. Стеф се обърна към редицата компаньонки от „Джейнс“, които седяха отегчени в сепаретата. Рики и Майкъл не бяха наблизо, така че навярно не следяха какво правят момичетата тук. Сигурно смятаха, че те могат да се грижат сами за себе си.

- Добре, да тръгваме - съгласи се Стеф, хвана ръката на Люк и се засмя, когато той я задърпа към изхода.

Тя извърна глава, за да провери дали другите не са забелязали липсата й, но всички изглеждаха уморени и равнодушни. Остава само половин час, помисли си Стеф. Шефовете няма да научат.


- Намери ли приятелката си? - поинтересува се Люк, след като двамата влязоха в огромна осеметажна сграда, на чиято фасада бяха написани думите „Голямото ехо“.

- Къде сме? - попита Стеф и се втренчи в розовия декор от неонови светлини. Пред едно гише чакаха няколко млади японски двойки.

- В караоке клуб - отвърна Люк.

- О! - Стеф се усмихна. Обичаше публичните изяви. -Можеш ли да пееш?

- Не, но това не е целта. Исках да те заведа на някое типично японско място.

Стеф трябваше да признае, че „Голямото ехо“ се различаваше от заведенията, които бе виждала в „Ропонги“. Като за начало всички посетители бяха японци и изглеждаха съвсем нормално. Нямаше пияни бизнесмени, прегърнали млади момичета.

Неоновите лампи осветиха белезите върху ръката на Стеф, превръщайки ги в ярки бели светкавици. Люк веднага ги забеляза.

- Предполагам, че искаш да знаеш откъде са.

- Не - каза Люк. - По-скоро се интересувам какво става с теб. Намери ли онова момиче?

Той се приближи до касата и заяви:

- Ни, аригато.

После взе някаква бележка от жената зад гишето.

- Имаш предвид Анабел. - Стеф го последва към асансьора. - Не, много е странно. Като че ли никой не я помни.

- Тук постоянно се случват странни неща - отбеляза Люк, разгледа бележката и натисна бутона на четвъртия етаж.

- Да, предполагам.

- Предполагаш ли? В „Ропонги“ си едва от няколко седмици, а вече успяха да сложат наркотици в питието ти.

Стеф го погледна.

- Не е вярно.

- Не смяташ ли, че някой е пуснал нещо в чашата ти онази вечер в „Скуеър Майл“?

Стеф се замисли.

-Не.

Тя си спомни тримата американци. Бяха се държали доста настойчиво, но едва ли биха направили подобно нещо. Или може би грешеше?

- Това е обичайна практика в „Ропонги“. Трябва да внимаваш.

- Просто бях пияна.

- Говоря сериозно - добави Люк и поведе Стеф по тесния коридор. От двете му страни имаше поредица от идентични врати. - Тук постоянно разтварят наркотици в питиетата. Твоята съквартирантка Наталия го преживя в „Каламити Джейнс“. Това е клуб за...

- Знам го - каза Стеф. - Наистина ли се е случило на Наталия? Горкото момиче.

- Стигнахме - заяви Люк и посегна към дръжката на една от вратите.

- Къде е барът? - попита Стеф, докато Люк отваряше.

Влязоха в малка стая с канапе за двама, пластмасова маса, книга с текстове на песни и дистанционно управление. На стената бе закрепен телевизор с плосък екран, на който подскачаха думите „Голямото ехо“.

- Няма бар.

- Тогава как ще... Мислех, че ще има още хора. Значи просто ще пеем сами? Аз и ти?

- Ще ни донесат напитките тук. - Люк подаде ламинираното меню на Стеф и тя седна на канапето. - Между другото, липсваш на Дженифър. Ще имаш проблеми с Мама, ако не се върнеш скоро.

- Да, аз... - Стеф разгледа менюто. - Може ли да си поръчам чай? Вече изпих достатъчно алкохол. Поздрави Дженифър от мен.

- Защо не я поздравиш лично? - попита Люк, взе телефонната слушалка от стената и продиктува поръчката. -Ще дойдеш утре, нали?

- Ами как да ти кажа - отвърна Стеф. - Не съм много сигурна.

Люк взе книгата с текстовете и я прелисти.

- Не че пропускаш нещо. Мама сан е в лошо настроение. Разтревожена е за клиентите и компаньонките. Затънала е в заеми. Знаеше ли, че е болна? Понякога наистина се държи ужасно, но в момента се нуждае от нас. Трябва да помогнем на нея и на клуба в тези трудни времена.

За успокоение на Стеф някой почука на вратата. При тях влезе сервитьорка и сложи напитките на масата - бира „Кирии“ и китайски чай с ледени кубчета, които имаха съвършена квадратна форма.

- Искаш ли да научиш откъде са белезите ми? - попита Стеф, взе чашата и отпи голяма глътка.

- Само ако ти искаш да ми кажеш.

Стеф се поколеба. Люк й се струваше мил. Досега неведнъж се бе доверявала на грешните хора, но не можеше да се страхува вечно. Госпожа Кимоно я бе посъветвала да бъде силна.

- Защо не? - заяви накрая тя.

Люк остави книгата.

- Познавах един мъж, с когото излизах известно време. Твърдеше, че ще ми помогне с актьорската кариера. Обеща ми участия във филми, сериали и музикални клипове. В крайна сметка обаче разбрах, че е... пълен лъжец. Бях се превърнала в негов домашен любимец. Държеше постоянно да контролира живота ми.

Обичаше да ме снима гола. Дори направи филм с мен, в който трябваше да нося предизвикателни облекла. Бях твърде глупава и му повярвах. Мислех си, че се интересува от мен, но се заблуждавах. В даден момент той продаде снимките и филма. Чувствах се ужасно унизена.

По-късно, когато се явявах на кастинги и представях сцени от различни пиеси, никой не ме вземаше на сериозно. Ето защо сега се опитвам да спестя пари за магистърски курс по актьорско майсторство. Искам хората да разберат, че съм уважавана актриса.

- Как научи за снимките? - попита Люк.

- Един мой познат ги видя в някакво списание. Бяха публикували истинското ми име. Направо побеснях. Вдигнах жесток скандал на приятеля ми. Бяхме в колата, а той... -Стеф си пое дълбоко въздух. - Рязко завъртя волана. Мисля, че беше психически неуравновесен. Възприемаше ме като своя собственост и нямаше никакви задръжки. Ударихме се челно в една кола, която се движеше в насрещното платно. Извадих страшен късмет. Коланът ми беше счупен и аз полетях през предното стъкло, но оживях. - Тя зарови лице в дланите си. - Въпреки че беше сложил предпазния си колан, приятелят ми загина. После съжалявах горчиво, че съм избухнала. Не предполагах, че... Сега него го няма, а животът ми у дома... Направо бях съсипана.

Люк я прегърна.

- Започни пръв с пеенето - каза Стеф с приглушен глас. -Не знам как стават нещата тук.

Наближаваше пет сутринта, когато Стеф и Люк се върнаха в апартамента.

- Ще се видим утре в клуба, нали? - каза Люк, щом стигнаха до вратата на Стеф.

Тя сведе очи към пода.

- Ще си лягам.

- Разбира се. - Люк хвана ръцете й. - Ти си най-доброто момиче, което съм срещал тук. Моля те, не се променяй. Повечето компаньонки стават неузнаваеми. - Той се приведе напред и я целуна. - Спи спокойно.

- Лека нощ.

Стеф стисна ръцете му и влезе вътре. Наталия не се беше върнала - рядко се прибираше преди пет часа - и Стеф предположи, че още се намира в луксозната хотелска стая на някой клиент.

Мама е болна... Трябва да помогнем на нея и на клуба.

Постъпих много егоистично. Стеф затрепери под влажното одеяло. Но ще поправя грешката си. След като поработя един месец и изплатя дълговете си, ще заведа Ямамото сан отново в „ Синатра ".

Загрузка...