„Усмивката е най-добрият грим“, гласеше рекламата на входа на метростанция „Ропонги“.
Преметнала раницата през рамо, Стеф зърна посланието сред морето от начервени блондинки и се усмихна. Лицето й между дългите боядисани в червено къдрици беше чисто, напълно лишено от грим.
Бяха я предупредили, че „Ропонги“ е рекордьор по блондинки в цяла Япония и няма нищо общо с останалите части на страната, тъй като тук властват не традициите, а парите. Но въпреки това не мирише зле, констатира тя, докато тълпата я тласкаше нагоре към шумните улици на най-известния токийски район за забавления и секс, пълен със заведения за бързо хранене, легални магазини за дрога и клубове с наименования като „Климакс“, ,Червени устни“ и „Само за твоите очи“.
С усилие се задържа на място под бяло-зелените колони на някаква магистрала, докато тълпата на високи токчета се движеше като пълноводна река по задръстената от автомобили улица. Безброй млади жени от Запада бързаха за среща с японски мъже.
Никой не обръщаше внимание на синеоката англичанка с избелели дънки, която стоеше пред „Фрешнес Бъргър“ и прелистваше пътеводител на Токио. Такива като нея бяха често срещана гледка - млади момичета от Европа, пристигнали в Токио с мечтата да забогатеят. Но при по-внимателно вглеждане всеки можеше да види белезите по ръцете й и трудноподвижните пръсти, които с мъка прелистваха страниците на пътеводителя. И вероятно да стигне до заключението, че въпреки фотогеничното лице с правилни черти Стеф не е просто поредната манекенка, пристигнала тук с намерението да спечели лесни пари.
Обърна на последната страница на пътеводителя и прочете бележките, изписани с красив равен почерк.
Annabel@docomo.ne.jp беше имейл адресът на приятелката й Анабел в Токио.
Флин беше хазяинът на Анабел, с когото имаше среща тук.
Каламити Джейнс пък беше клубът с компаньонки, в който работеше другата й приятелка Джулия.
В тази навалица нямаше да е лесно да открие Флин, но щеше да мисли за клуба на Джулия и евентуална работа там едва след като уреди квартирата си и се срещне с Анабел. Ако при Джулия няма работа, щеше да се наложи да чука от врата на врата, за да открие нещо подходящо. Нищожните й спестявания едва ли щяха да стигнат за повече от седмица в най-скъпия град на света. Беше готова да работи като компаньонка, или „момиче под наем, но без секс, ако обичате“. При това да започне веднага, ако може още тази вечер.
- Здрасти, маце.
Зад рамото й надничаше чернокос мъж с бяло лице и червени устни, който държеше в ръце тесте рекламни брошури на клуб „Оргазмик“ и имаше вид на уморен вампир.
- Не съм ти маце - отсече Стеф.
- Работа ли търсиш? - приведе се към нея мъжът. - Може би като танцьорка?
- Засега не - поклати глава тя. - Чакам хазяина си.
- Какво тогава търсиш тук?
- Нали ти казах? Опитвам се да открия новия си хазяин. Как се казва тази улица?
- Аз да не съм ти екскурзовод? - извъртя кръвясалите си очи онзи. - Може би търсиш работа като компаньонка?
- Може би. Да не би да знаеш някой, който наема компаньонки?
- С тези неща не ставаш - промърмори мъжът и кимна към сивата линия, която пресичаше брадичката й и белезите по рамото и горната част на ръката й - усукани и набъбнали като печена глина. - Имаш шанс само като танцьорка.
- Я се разкарай, ако обичаш! - отсече Стеф и му обърна гръб. Раницата й закачи рамото му. - Все ще намеря нещо.
Мъжът се отдалечи и започна да раздава брошурите си на група американци с бръснати глави:
- Безплатен топлес, сър. Надолу също е голо, сър...
Стеф отново разгърна пътеводителя.
- Извинявай...
- Какво? - рязко се завъртя тя.
Мъжът, който се беше изправил на сантиметри зад гърба й, се оказа хилав пакистанец, облечен с тънка бяла риза. Лицето му беше странно плоско, сякаш изгладено с ютия - нещо, което не можеше да се каже за ризата му.
- Стефани?
- Да? - изненадано го погледна тя.
- Аз съм Флин. За апартамента.
- Ти ли си Флин? - Беше очаквала да се срещне с японец, но това все пак беше „Ропонги“ - зоната на чужденците, които местните наричаха гайджин. - Радвам се. Вече си мислеx, че никога няма да те намеря. - Протегна топлата си ръка и стисна потната длан на пакистанеца. - Да, за апартамента. Надявам се, че е някъде наблизо...
- Много наблизо, последвай ме - кимна Флин и я поведе надолу по улицата, заобикаляйки внимателно няколко почти двуметрови блондинки, които яростно се караха на руски. - Не бях сигурен, че ще се появиш. Помислих си, че някой ти е казал... Както и да е. Как беше полетът? Уморена ли си? Усещаш ли часовата разлика?
- Добре съм. В самолета се наспах. Как е Анабел?
Спряха на светофара пред някаква пешеходна пътека и Флин започна да прехвърля тежестта си от единия крак на другия и обратно.
- Първо плащаш един наем в аванс, а след това ще ти покажа апартамента - обяви той. - Наемът е шейсет хиляди йени, ясно?
- Какво?! - Усмивката на Стеф се стопи и белегът на брадичката й се набръчка. - Колко?!
- Шейсет хиляди йени!
На „Хийтроу“ Стеф беше сменила всичките пари, с които разполагаше - двеста и петдесет лири, срещу които получи петдесет хиляди йени в полиетиленов плик с пластмасов цип. Тези пари трябваше да й стигнат поне за една седмица, докато си намери работа. Но сега се оказа, че няма да стигнат дори за депозит за жилището й.
- Първо да видя апартамента - отсече тя и отскочи назад, за да пропусне някакъв скутер. - След това ще говорим. Там ли е Анабел? Ще се радвам да я видя.
- Не, не. Първо парите. После ще ти покажа апартамента.
- Не, първо апартаментът.
Настъпи пауза. Светофарът светна зелено и насреща им се устреми тълпа.
- Добре - предаде се Флин. - Не е редно, но ще ти покажа апартамента. - Прекосиха улицата и минаха под розово-бялата тента на кафе „Алмонд“ и пъстро оцветените торти на витрината. - Сигурен съм, че ще ти хареса. Мястото е отлично, особено ако останеш да живееш в „Ропонги“. Искаш ли да ти нося раницата?
- Не, благодаря.
Флин кривна в някаква мрачна уличка, плътно застроена със сгради, до чиято вътрешност се стигаше по метални външни стълби. Поеха по една от тях. Обувките на Стеф звучно потракваха по стъпалата.
- Искам депозита веднага след като видиш жилището -обади се Флин. - Шейсет хиляди йени. Банки има навсякъде. С удоволствие ще те заведа до някоя от тях. Ситибанк обикновено приема „Виза“, в универсалните магазини също можеш да смениш пари: „Фемили Март“, „Лоусънс“...
- Ще бъда откровена с теб - каза Стеф, докато той отключваше очукана метална врата, която изглеждаше така, сякаш е била атакувана от сумист. - Разполагам с петдесет хиляди йени и това са всичките ми пари. Може ли да ти платя наема след седмица, когато ще съм си намерила работа?
Фин отключи и се обърна да я погледне.
- Нямаш работа, така ли?
- Още не.
Той бутна скърцащата врата и отсече:
- Не платиш ли депозит, няма да спиш тук.
Вратата издаде отчаян писък, сякаш оплакваше вонята и мизерията зад нея.
Както сама ще се увериш, жилището е оборудвано с всичко необходимо - обяви Флин, пристъпвайки в нещо коридор, който миришеше на сирене, препечени филии и парфюм. Ръката му докосна непочистената микровълнова печка, поставена на розова пластмасова лавица, чиято ширина не надвишаваше шейсет сантиметра. - Микровълнова, баня... - Отвори някаква врата, зад която се помещаваше тоалетна с размерите на тези в караваните. Над чинията беше окачен миниатюрен душ. - Ще имаш за съквартирантки наистина страхотни момичета. Специално в твоята стая живее една рускиня, изключително чисто момиче.
- Какво?! - възкликна Стеф, усетила как маратонките й залепват за пода. - За какво говориш?
Флин отвори една шперплатова врата.
- Това е спалнята ти - обяви той и се отмести встрани, позволявайки й да види двуетажното желязно легло, ниския таван и пода с размери метър на метър. Срещу леглата гъргореше древен климатик, който издаваше странни звуци.
- Ще живея с Анабел, приятелката ми - каза Стеф. -Така се бяхме разбрали.
- Анабел? - обърна се да я погледне Флин. - Не, не, тя напусна. Изчезна, без да си плати наема. Из-чез-на! - натъртено разчлени думата той. - Изчезна безследно!