Стъклени гейши

13. Мама

- Впечатлена съм от бързината, с която дойдохте - подхвърли Мама, докато Джордж нахлуваше в апартамента й с големи тъмни петна под мишниците. - Вие живеете в „Мита“, нали? Трябва да сте бързали доста. С такси ли дойдохте или с метрото?

- С метрото - отвърна Джордж.

Нима тази жена си въобразява, че ще плащам за такси чак от другия край на града, помисли си той. Този месец беше здравата закъсал с парите. Едва му стигнаха да си плати сметката за интернет. Отпусна се тежко на сребристата възглавница, върху която бяха бродирани малки розови птички. Обстановката беше съвсем същата като предишния ден, но Мама изглеждаше по-приветлива и по-енергична.

- Радвам се, че се обадихте - подхвърли той, макар и двамата да бяха наясно, че едва ли бе така. - Готова ли сте да започваме? Колкото по-бързо работим, толкова...

- ... по-бързо ще ви платят - довърши вместо него Мама. - Е, добре, да започваме. От там, където спряхме вчера, нали?

- Да, моля.

- Докъде бях стигнала? Аха, спомням си - тъкмо бях започнала работа при Томи... Облякох ученическата униформа и той ме изпрати в един от близките хотели за чужденци. Не си спомням името му. „Империал“ или нещо подобно. Задачата ми беше да открия някой западен бизнесмен и да го помоля за помощ при усъвършенстването на английския си език. След което трябваше да го заведа в клуба и да пийна с него. Не беше само пиенето, разбира се. Но това го разбрах по-късно. Да речем, че в клуба имаше момичета, които предлагаха и други услуги. Но в онази първа вечер това нямаше значение, тъй като нещата се развиха по неочакван начин.

- Какво се случи? - попита Джордж.

Мама се изправи и с плавни движения пристъпи към скрина. Взе в ръце снимката и погледна сериозното лице на дъщеря си. По онова време Кайто бе едва седемгодишна, но вече изглеждаше сериозна и вглъбена.

- Появих се в хотела с училищната униформа. Бях страшно нервна. Във фоайето имаше палми в кашпи, а обзавеждането беше с мебели от ракита. Стори ми се много приятно. Обзе ме срам, защото за пръв път се озовавах на подобно място. Но много повече се страхувах от раздразнителността на Томи. И така, минах покрай рецепцията и бързо се насочих към бара - много модерен и пълен с мъже по пуловери, които пиеха скъпо уиски.

- Съвсем в стила на седемдесетте - обади се Джордж.

- Да - усмихна се Мама. - Там имаше и западни бизнесмени, точно както беше предвидил Томи. Бяха трима и седяха сами, но аз бях твърде уплашена, за да се присъединя към някой от тях. Просто стоях и гледах, надявайки се никой от персонала да не ме попита какво търся там. Накрая един от чужденците, облечен с карирано сако и вратовръзка на точици, ме забеляза. Отвърнах на усмивката му, пристъпих към него и издекламирах: „Ще ми помогнете ли да усъвършенствам английския си, сър?“

Джордж усилено си записваше, а Мама остави снимката на мястото й.

- Беше американец, и то доста хубав - продължи тя. -Аз бях страшно нервна, но това май му хареса. Изглеждах напълно безпомощна, но, както се оказа, именно така бях привлякла вниманието му. Покани ме да седна и ми поръча чаша вино.

- Бяхте ли опитвали алкохол преди? - попита Джордж.

- Не, никога - отвърна Мама, докато се връщаше на мястото си, стъпвайки предпазливо по бамбуковата рогозка. Седна на възглавницата и положи длани върху стъклената масичка. - Не исках да пия и направих така, че да разлея чашата си на пода, докато той гледаше в друга посока. Сигурна съм, че някой от персонала го забеляза, но бях толкова уплашена, че предпочетох да изцапам килима, вместо да пия.

- А мъжът не забеляза, че изливате питието, с което ви е почерпил, така ли? - вдигна глава Джордж.

- Мъжете забелязват само онова, което искат - отвърна Мама. - Защо според вас всеки мъж си въобразява, че красивата жена отсреща е влюбена в него?

- Туше - изчерви се Джордж.

- След известно време той - мисля, че се казваше Дейвид - попита дали желая да вечеряме в ресторанта на хотела. Не знаех какво да правя. Нямаше как да попитам Томи, освен това се опасявах, че ще се ядоса от дългото ми отсъствие. Същевременно не исках да обидя новия си приятел и реших да приема.

- Наистина ли? - изненада се Джордж. - Отидохте да вечеряте с него? Момиче на тийнейджърска възраст с един... хм, зрял мъж?

- Може би беше на трийсет години. Тогава това не ми се стори странно. Мислех си за Томи, надявах се да остане доволен.

- Ясно.

- И така, отидохме да вечеряме. Тогава направих голяма грешка.

- Каква грешка?

- Първо ще ви разкажа какво си мислех в ресторанта. Беше много модерен, като всичко друго в онзи хотел. Стори ми се истински рай. Големи дървени саксии с юка, бамбукови чадърчета по стените. Доколкото си спомням, на пода беше разстлана тигрова кожа, но може и да е било в някой друг хотел.

Сребърни прибори, страшно много - може би по шест пред всеки стол. Бял порцелан, кристални полилеи. Дейвид каза, че са направени от диаманти, и аз му повярвах. Зяпах ги смаяно, питайки се колко милиони йени могат да струват.

После ми поръча аперитив - джин-тоник. Гледах го с ужас. Ресторантът беше отлично осветен. Нямаше как да изсипя питието си на пода.

- И какво направихте? Напихте ли се?

- Отначало отпих една съвсем малка глътчица. Вкусът беше ужасен! Нещо като подсолена газирана вода. Докато донесоха вечерята, вече бях замаяна. А в края - дори не помня дали ни поднесоха десерт - наистина се почувствах много зле. Този мъж, може би защото беше джентълмен, ме покани в стаята си, за да полегна. Беше ми много зле, но едновременно с това се чувствах виновна. Не бях оправдала доверието на Томи.

От гърдите на Мама се откъсна тежка въздишка.

- Тъжно е. Моите момичета изобщо не работят така, както аз работех някога. Просто са други. Не знам дали важи само за момичетата от Запада или за всички. Нямат нищо против да получават пари, без да вършат никаква работа. Липсва им чувството на гордост от онова, с което се занимават.

- Какво стана, след като вашият кавалер ви покани в стаята си?

- Разбира се, когато се преместих в Токио, парите бяха много по-малко - сякаш не чу въпроса Мама. - В замяна на това се работеше повече. Самата аз бях благодарна, че имам работа, без значение каква. Днешните момичета обикалят света, без да подозират колко усилия са положили родителите им за тяхната свобода. Знаете ли, че якудза крадяха моите момичета? Всеки месец се появяваха и отвеждаха най-добрите ми компаньонки. Правят и го днес. Наскоро отведоха най-доброто ми момиче, Анабел. Никаква лоялност, никаква гордост от работата.

- Какво стана в хотелската стая? - държеше на своето Джордж.

Мама въздъхна и допи чая си.

- Мислех, че ще проведем един хубав разговор, Джордж сан. Но изведнъж се почувствах уморена. А и довечера съм на работа. Май е време да си вървите.

- Вече? Но...

- Не, не, вървете си. Ще се видим друг път.

- Кога друг път? - попита Джордж и се изправи. Гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със скрина. - Свободен съм през целия следобед. Починете си час-два, а след това можем да се срещнем някъде на чай. Където пожелаете, аз ви каня... - Ръката му потъна в джоба на панталона.

- Ще видим - отвърна домакинята и го поведе по бамбуковата рогозка към коридора. Кимоното й се влачеше по пода.

Спряха пред входната врата.

- Моля ви, Мама - промълви Джордж и погледна към обувките си, захвърлени на кафявите плочки. - По-късно днес?

Мама помълча известно време, после каза:

- Добре. Където пожелая, нали?

Джордж кимна.

- В такъв случай искам да пием чай в хотел „Парк Хаят“ в „Шинджуку“. - На лицето й се появи усмивка. Бледите й устни почти се сливаха с набръчканите бузи. - Винаги съм била убедена, че там предлагат най-хубавия чай. Но само ако се почувствам по-добре...

- Опитайте се, моля ви. Не разполагаме с много време, Мама.

- Търпение, Джордж сан - отново се усмихна тя.

- Да ви звънна ли след няколко часа?

- Не, Джордж сан. Аз ще ви потърся.