Стъклени гейши

23.

Когато се добра до „Каламити Джейнс“, рекламите вече бяха изгаснали, а портиерът заключваше тежката резбована врата.

- Хей, да не би да затваряте? - ускори крачка Стеф.

- Клубът винаги работи до този час на нощта - отговори, без да се обръща, портиерът.

Стеф преглътна слюнката си с вкус на текила и погледна часовника си. Алкохолът я беше накарал да забрави за времето. О, не! Пак я изпуснах!

- Предполагам, че не знаеш къде е отишла Джулия.

- Не.

Човекът пусна ключа в джоба си, мина покрай нея и пое по все още оживената улица. Стеф се отпусна на стъпалата и стисна главата си с длани.

- Лоша вечер, шери?

Тя разтвори пръстите си. Пред нея се поклащаше неясната фигура на младеж с пясъчноруса коса.

- Тази вечер ти беше първата в „Синатра“, нали?

Младежът едва ли имаше трийсет, но лицето му беше загоряло и сбръчкано като на човек, който прекарва голяма част от времето си под открито небе. Говореше с австралийски акцент и беше по своему привлекателен.

- Тази нощ те видях там - поясни той и седна на стъпалото до нея. - Казвам се Люк и съм един от барманите. Вероятно не си ме забелязала, защото бърках коктейли в дъното. Как са нещата? Добре ли те приеха останалите момичета?

- Дженифър беше мила - отвърна Стеф.

- Да, тя е много добра.

Стеф отново стисна глава между дланите си.

- Какво те доведе в Токио? - понита Люк.

- Парите.

- Всички казват така.

- Но вероятно ги бива повече от мен. От два дни съм тук и нямаше да имам и цент, ако не беше бакшишът, който ми дадоха тази вечер.

- За какво ти трябват пари?

- За да поема по нов път - вдигна глава Стеф. - Трябва да поема по нов път. Да променя живота си. Аз съм актриса и искам нов старт. Но ако трябва да бъда честна, в момента изобщо не мисля за това. Търся една приятелка, казва се Джулия. Тя работи тук. Държи се странно и това ме притеснява.

Около очите на Люк се появиха весели бръчици.

- Тук повечето хора се грижат първо за себе си и за парите, а след това за всичко останало.

- И сигурно се справят чудесно, след като си плащат наема и печелят добре - поклати глава Стеф.

- Понякога - кимна Люк. - Но какъв е смисълът, след като в крайна сметка губят себе си?

- Аз няма да изгубя себе си - тръсна глава Стеф. - Дори ако имам късмета да печеля добре, пак ще съм си същата.

- „Ропонги“ променя хората. Ще видим дали ще говориш така след един месец.

- След един месец най-вероятно ще съм без покрив над главата си. Мама ме прие на пробен период без заплащане.

- Без заплащане? Сключила си доста неизгодна сделка.

- И още как - въздъхна Стеф и отметна косата си назад. От рязкото движение й се зави свят. - Нещата отиват на зле. Ако утре вечер не успея да осигуря дохан, Мама ще ме изгони. Но в момента не ми пука. Искам да говоря с Джулия, само че клубът й е затворен, нямам й телефона и изобщо не зная къде мога да я открия. - Отново скри лице между дланите си и приглушено добави: - Все пак ми е приятно, че се запознахме.

- Твоята Джулия работи в „Каламити Джейнс“, така ли?

Стеф кимна с глава.

- След работа момичетата от „Джейнс“ обикновено ходят в бар „Холивуд“. Това е част от договора.

- Моля? - вдигна глава Стеф. - Извинявай, но не те чух.

- Част от договора - повтори Люк. - След затварянето на „Джейнс“ те отиват за един час в „Холивуд“. Понякога с клиенти, понякога сами. Намира се ей там, зад ъгъла.

Стеф рязко изправи гръб, сякаш там се разгъна невидима пружина.

- Наистина ли? Зад ъгъла?

- Искаш ли да те заведа?

- Не, благодаря - изправи се тя и приглади косата си. -Ще се оправя и сама.

Отвън „Холивуд“ много приличаше на „Каламити Джейнс“ - същите златни лъвове на входа, същите стъпала, покрити с червен килим. Но самият бар беше много по-лек и по-отворен. Още от входа можеха да се видят билярдни маси, малко казино и плоски телевизори по стените. По най-големия от тях предаваха боксов мач, а множество чужденци се взираха в него с празни очи и скептично присвиваха устни.

Люк се оказа прав за красивите момичета в заведението. Десетки момичета, като повечето от тях бяха не просто хубави, а направо зашеметяващи. Разбира се, всички без изключение бяха поработили здраво върху своята външност - безупречен грим, умело положени подплънки на бюста, превъзходни по стил прически, пудра и туш по веждите, скъпи дрехи и бижута, - но общият ефект беше красотата. Изкуствено подчертана, но въпреки това красота.

Мъжете от своя страна не бяха чак толкова блестящи. В голямата си част на средна възраст (плюс присъствието на неколцина истински старци), небрежно подстригани и с добре оформени шкембенца.

На бара седеше момиче с руса коса и дълбок белег, достигащ до средата на гърба й. Закачливото й лице беше застинало в безизразна гримаса, вероятно поради щедрата употреба на ботокс, а тънките й пръсти бяха увити около столчето на винена чаша.

Това беше Джулия. Странно изглеждаща и уморена Джулия. Но несъмнено беше тя. Стеф се насочи към нея.

- Хей, здрасти.

Джулия извърна глава, без да помръдне тяло.

- О, Стеф. - Тя се размърда на високото столче и погледна над рамото й, към другите момичета в бара. - Какво търсиш тук?

- Много ти благодаря за вчера, когато се направи, че не ме познаваш.

Джулия отпи голяма глътка бяло вино от изстудената чаша.

- Добре ли си? - втренчи се в нея Стеф. - Изобщо не приличаш на себе си. Тревожа се за теб. За Анабел също. Когато пристигнах, нея я нямаше в апартамента и...

Джулия избягваше погледа й.

- Ела да поговорим навън - промърмори тя.

На улицата валеше дъжд и те се принудиха да останат под златистия пластмасов навес, който пазеше входа. Джулия втренчи поглед в голото женско тяло от флуоресцентни тръби, което мигаше над вратата на някакъв стриптийз бар отсреща.

- Наред ли е всичко? - попита Стеф. - Изглеждаш странно, говориш отнесено. Какво става с теб?

- Всичко е наред - отвърна с равен глас Джулия.

- Ти не изглеждаш наред. Къде е Анабел?

- Не знам. Тя си е самостоятелен човек, не й ходя по петите.

- Кога я видя за последен път? Говоря сериозно, Джулия. Оставила е всичките си дрехи, включително и дневника си. Трябва да разберем дали е добре. Всичко това ми се струва доста странно.

- Не е странно. Вероятно е сменила жилището си. Вече ти казах, че е самостоятелен човек.

- Не мисля така - поклати глава Стеф. - Тревожа се за нея и искам да я открия.

Зад тях се появиха две силно гримирани момичета с тесни рокли, хванали под ръка японските си кавалери.

- Твоят ред е в събота, Джулия - прошепна единият от японците, докато минаваше покрай нея.

Увисналото на ръката му двайсетгодишно момиче намусено й кимна с глава. Очевидно се познаваха.

- За утре имаш ли уговорка с клиент? - попита с подчертано руски акцент другото момиче - червенокосо, с порцеланово лице и ярко начервени устни.

Джулия кимна.

- И аз - сподели червенокосата, накланяйки леко глава към кавалера си.

- И в момента ли си на договор? - понижи глас Джулия.

Момичето погледна Стеф и кимна с глава. Пред бара спряха две зелени таксита със свалени стъкла. Червенокосата се настани в задното заедно с кавалера си.

- Хотел „Принс Риджьнт“, карайте след колегата си -разпореди с твърдия си акцент червенокосата.

Такситата потеглиха по посока на главната улица.

- Тези двете работят в твоя клуб, така ли? - подхвърли Стеф, проследявайки колите с поглед.

Джулия кимна и извади цигара.

- И ти ли... И ти ли правиш това?

Приятелката й изпусна през ноздрите си две плътни струи дим.

- Виж какво, Стеф. Не съм те викала тук, а освен...

- Какво ти става, по дяволите? Нима не се интересуваш от Анабел? Що за отношение?

- Не е твоя работа какво става в моя клуб. И не се безпокой за Анабел. След като не ти е оставила телефона си, значи не желае да се среща с теб. Точка по въпроса.

- Но аз дори не я видях! Може да й се е случило нещо! Ти откога не си я виждала?

- Откъде да знам - сви рамене Джулия. - Виж какво... Тук всяко момиче се грижи за себе си. Помисли си за това.

Стеф я гледаше втренчено, отказвайки да приеме факта, че приятелката й е станала толкова различна. Къде бе жизнерадостното и весело момиче, което познаваше там, у дома? Нима наистина не й пукаше за старата им съученичка?

- Извинявай, че дишам, но аз просто съм загрижена за нея. Я се погледни на какво приличаш! Нима в твоя клуб...

- За мен също не бива да се тревожиш - прекъсна я Джулия. - Аз съм добре. Дори много добре. Печеля купища пари, освен това се забавлявам. Всяка вечер съм на купон.

- А какво ще кажеш за вчера? - попита Стеф. - Защо се направи, че не ме познаваш? Шефката ти сигурно ме е взела за луда!

- Виж какво, Стеф... Не се обиждай, но... Беше ме срам. , Джейнс“ е висока топка за теб. Да се беше погледнала! Появяваш се, без да ме предупредиш, при това по дънки и с разрошена коса! Как очакваше да постъпя? Предполагам, че си чувала за провал по асоциация. Аз се справям тук много добре. Може да се каже, че съм сред най-добрите компаньонки.

Стеф се взираше недоумяващо в нея и мълчеше. Помнеше Джулия като... Е, поведението й не беше снобско просто защото не беше чак толкова шик - но със сигурност високомерно. У дома това не й беше правило впечатление, може би защото високомерието на приятелката й не беше насочено към нея.

Джулия подръпваше от цигарата си и гледаше дъждовните капки, които плющяха по асфалта.

- Успя ли да си намериш някаква работа? - попита тя.

- Да, в крайна сметка успях - кимна Стеф. За нищо на света нямаше да признае, че работи безплатно и е на пробен период.

- Наистина ли? Къде?

- В „Синатра“.

- Там още ли наемат момичета? - пренебрежително се усмихна Джулия. - Чувам, че са го закъсали здравата. - После лицето й възвърна безизразното си изражение. - Очевидно не си наясно с нещата. Момичетата в „Джейнс“ печелят най-много пари и това автоматично привлича компаньонките от всички останали клубове. Всички искат да работят в „Джейнс“, но аз не исках Рики да си помисли, че уреждам приятелките си от други клубове. Тук много лесно можеш да изгубиш мястото си - добави Джулия и изтръска цигарата си. - Една грешка е достатъчна.

Стеф усети, че почва да се притеснява. Вярно е, че искаше да печели пари, но не това беше причината да търси приятелката си. А ако в „Джейнс“ се печелеше най-добре, значи тя наистина искаше да работи в този клуб.

- Всъщност спокойно бих могла да работя при вас - каза на глас тя, имайки предвид момичетата, които се качиха в онези таксита. - Не виждам с какво съм по-различна. Трябват ми само подходящи дрехи и добър грим.

- Дори не се опитвай - поклати глава Джулия. - Я си погледни белезите. Момичетата в „Джейнс“ трябва да изглеждат перфектно.

- Това вече е прекалено!

- Просто съм откровена с теб.

- Да не си се надрусала?

Скованите бузи на Джулия леко потрепнаха.

- И коя си ти, че да съдиш кой става за "Джейнс" и кой не, след като е очевидно, че момичетата спят с клиентите си?

- Какво от това? - сви рамене Джулия.

- Тук няма място за сравнение между едното и другото! -отсече Стеф и сложи ръце на бедрата си. - Да спиш с клиенти е нещо съвсем различно!

- Ние не сме длъжни да спим с клиентите. Някои от момичетата го правят, други - не. Вероятно и в твоя клуб положението е същото. Но, както вече казах, в „Джейнс“ има определени стандарти, на които ти не отговаряш. Затова и се засрамих. Съжалявам. Може би някой ден ще се видим да изпием по едно кафе.

Стеф си спомни за интересния живот, който някога водеха двете с Джулия. В гимназията, в колежа, по време на различните промоции, в които участваха, като раздаваха брошури и безплатни мостри на рекламираните продукти. Независимо от незначителността на отделните ангажименти Джулия запазваше високото си самочувствие. Това беше начинът, по който се справяше с живота. Но в момента арогантността й засенчваше абсолютно всичките й положителни качества.

- Не мога да повярвам, че си се превърнала в такава егоистка - промълви Стеф. - А аз толкова много се тревожех за теб!

- Такъв е животът - сви рамене Джулия. - Или се стремиш да бъдеш номер едно, или ще се окажеш на дъното в списъка с бонусите.

- Знаеш ли какво, Джулия? - стисна зъби Стеф. - Нямам никакво желание да пия кафе с теб!